За думите и хората…

Снощи, докато вървях по една от централните Софийски улици, няколко души ме погледнаха учудено и насмешливо, защото, досущ като дете, получило мечтана плюшена играчка, притисках към себе си с усмивка ” сърцето ти нося (в сърцето си го нося) на е. е. къмингс (изд. Жанет 45).

Съвсем далеч съм от мисълта, че поезията на къмингс е преживяване, от което всеки ще излезе влюбен. Но пък съм уверена, че бе крайно време тази книга да се случи. Защото за мен това е име, което дори и да не обикнем, е хубаво да познаваме. Искрени са възхищенията ми към преводача Манол Пейков, защото да превеждаш поезия, особено пък тази, изисква много, изисква едно особено внимание, с което да се стъпва по тънкото въже, хвърлено вместо мост, между езиците. Твърде друг от всекиго е къмингс, за да води до него стабилна пътека.

Прекарах пръсти по страниците почти ритуално, в някакъв момент не бях способна да чувам дъжда повече, защото се изгубих сред хаоса, нареждащ се пред мен. Задържах погледа си дълго над съдържанието и в някакъв момент видях поема дори в подредбата на заглавията.

Поезията на къмингс е река, която увлича по течението си. Затова и липсата на главни букви и знаци никак не успява да ме смути. Остава онази свобода сами да замълчим или да се задъхаме, където пожелаем.

“очите твои са предателството
на камбаните разкрито чрез благоухания”

Иска ми се да кажа още много, но изреченията, дръзко обърнали гръб на граматичните повели, са трудни за поставяне в определения и дефиниции. Просто тръгваш по дирята на буквите, и в зависимост кой си днес, можеш да стигнеш, където пожелаеш. Защото толкова много коридори гледат иззад очите на думите, чакащи да бъдат положени в различни интерпретации.

“сърцето ти нося със себе си (нося го
в сърцето си) и миг не оставам без него(където
отида отиваш и ти,моя скъпа; и сътвореното
само от мен е твое дело,любима)
не ме е
страх от съдбата ни една (защото ти си съдбата ми,моя сладка) и свят
ни един не желая (защото прекрасна ти си моят свят,моя истинна)
и ти си това,което винаги значи луната
и което ще пее завинаги слънцето ти си
 ето най-съкровената тайна,незнайна за никого
(на корена корена и на пъпката пъпката тя е
и небето небесно на дървото с име живот; което достига
по-нагоре, отколкото вярва душата или разумът знае)
туй е чудото и на небето звездите защо са
 сърцето ти нося (в сърцето си го нося)”

И въпреки, че словата са безплътни, ми се иска да кажа нещо и  за тялото, по което тази поезия е най-красивият белег. Илюстрациите и оформлението са истинска естетика, дело на Люба Халева. И очите биват съблазнени, дори преди да се срещнат с очарованието, чакащо насред страниците.

Всеки път различно е сърцето, казвам аз, защото написаното само изглежда същото, но със следващия  прочит нюансите са други.

“предимството главно да бъдеш жив
а не умиращ (е не в това)
че не властва умът над туй, що ти
със сърце усещащ, докосваш с душа
– предимството скъпа всъщност е
че сме влюбени с теб, че сме влюбени с теб”