Невидимият живот на Еуридисе Гузмао – или ако Португалското saudade беше филм

 

Една от най-красивите думи, които съществуват, за мен е португалското saudade. И е крайно недостатъчно да го преведем само като меланхолия. Защото saudade е особен начин на преживяване на онова, което е обречено да не ни се случи, да ни се изплъзва или пък да го изгубим. Защото saudade е копнеж по миналото и по настоящето, по невъзможното и по онова, което щом опитаме да докоснем с ръка, се отдалечава. Копнеж, който е сладък, но и болезнен, който те кара да плачеш безпаметно, но и да се смееш от сърце. Една неутолима жажда, която няма име, но настани ли се веднъж в сърцето ти, няма да те напусне.

Започвам така, защото това е единствения начин, по който мога да ви обясня настроението, което се носи от всеки кадър и всяка дума във филма „Невидимият живот на Еуридисе Гузмао“ на Карим Аинуз, който е по едноименната  книга на Марта Баталя. Тя, впрочем, е разкошна и я има преведена на български.

Като цяло Карим Аинуз е сред най-интересните и предизвикващи винаги внимание  бразилски режисьори. Независимо от сюжета неговите филми са ангажирани с различни социални и културни проблеми. Особено що се отнася до контекста на Бразилското общество. Неговите герои  са пълнокръвни, обикновени – ако сте свикнали с Холивудските продукции, и разказват за онези, които по една или друга причина биват отхвърлени и неразбрани, защото са „недостатъчни“.

„Невидимият живот на Еуридисе Гузмао“ не прави изключение от тази концепция. Филмът бе предложението за „Оскар” на Бразилия за най-добър чуждоезичен филм и си тръгна с награда в категория „Особен поглед” от филмовия фестивал в Кан (2019); награда CineCoPro от филмовия фестивал в Мюнхен за режисьора Карим Аинуз (2019) и номинация „Златна камера 300” за най-добър международен филм от фестивала в Йерусалим (2019).

В самия сюжет на филма няма нищо кой знае какво, той съвсем спокойно може да бъде определен като мелодрама, както всъщност се и случва от страна на критиката. Но, за да изградиш една дълбоко емоционална, красива и откровена мелодрама, всъщност се нуждаеш от много талант и перфектно подбраните изразни средства. Всичко това ти е необходимо, за да превърнеш една делнична история, разказана сред олющените стени, тесните улици и невзрачнте ресторанти, в нещо, което да говори директно със сърцето на гледащия.

Филмът разказва за две сестри, които могат да бъдат описани като тоталните притивоположности, за техните съдби и това какво ги разделя. Великолепните меки цветове, небрежно романтичните кадри, цигарения дим, роклите и терасите, всичко това ни пренася в Рио от 50те години на миналия век, за да се запознаем с Еуридисе и Гида.  Вместо да бъдат тихи и послушни момичета, които мечтаят да се омъжат и да бъдат добри майки, нещо типично за строгото патриархално общество от онова време, особено в тяхната страна, те си позволяват нахалството да мечтаят и да искат. И го правят независимо какво ще им струва. Гида, по-малката сестра, има очи на съблазнителка, смее се силно и е от онези очарователно лекомислени момичета, които не могат да те оставят равнодушен. Тя иска да изживее всичко тук и сега. Затова  бяга със своя любим, вярвайки че е открила любовта и без да осъзнава колко много ще й струва това младежко увлечение. Че този свят, от който идва, не само не прощава на дръзките жени, но й ги наказва по особено жесток начин.

От друга страна Еуридисе е по-сдържана, някак си умее да балансира между това, което иска и това, което трябва да бъде. Но това съвсем не значи, че тя няма свой собствен плам, който се разгаря бавно и мъчително. Тя се омъжва за Антенор, един съвсем обикновен мъж, който е идеален, за да създадат семейство и да се разбират. Там я няма красивата страст, няма я и любовта, такава каквато трябва да бъде. Но тя е талантлива пианистка, която не спира да мечтае за Виена, където да учи музика. Мъжът до нея така и не може да разбере защо за нея не е достатъчно просто да свири у дома.

Няма да ви издам почти нищо от сюжета. Защото всичко в този филм се случва с бавно надграждане. Ще си призная обаче, че някъде до средата ми беше трудно да го гледам. Не го почувствах веднага, колебаех се дали да не се откажа. Но в някакъв момент, неусетно, очите ми вече бяха пълни със сълзи и знаех, че има кадри, които ще запомня. Това, което ме задържа в първия час беше великолепната музика и сцените, в които Карол Дуарте (Еуридисе) свири на своето пиано. Смазващо силна е нейната актьорска игра. А уж е само едно пиано, ръцете и погледа й. Джулия Стоклър също е великолепна. Нейната Гида е толкова жива и ярка. Впечатлена съм от това как може да се пресъздаде едновременно женственост и грубост, дързост и чупливост.

 За себе си съм убедена, че този филм няма да е такова бижу без перфектния синхрон между кинематографията и музиката. Бенедикт Шифър създава пестеливи, но подсилващи визуалния разказ композиции, които биват брилянтно допълнени от музика на Григ, Лист и Шопен. Hélène Louvart кара нещата да изглеждат непретенциозни, сякаш просто надничаме тайничко в нечий живот, скрити зад вратата, но си играе така със светлината и цветовете, балансирайки между зелено, червено и синьо, че бавно, но категорично те привързва към историята.

 Филми като този са някак камерни. И много добре знам, че няма да се харесат на мнозина. А и не трябва. Но тях трябва да ги има, защото с един особен и топъл глас  говорят за обикновените и неудобни неща. Изричат всичко с директни кадри, понякога дори грозни. Съвсем като живота.

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *