Archive for Книги

“Пир в бърлогата” на Вилялобос – когато Малкият принц е син на наркобарон

 

Независимо дали става дума за книга, или за филм, един от любимите ми начини да се говори за сериозни, дори бих казала неудобни теми, е разказването през детските очи. Разпадащите се светове, световете, които са жестоки и опасни, придобиват нови нюанси и една особена плътност, когато ги разглеждаме през едновременно чистия и непредубеден поглед на детството. Но това, разбира се, крие немалко рискове – дали историята няма да стане твърде сантиментална, нереалистична, да се избяга от същинския смисъл и още куп малки подводни камъни. Дали подобен подход ще бъде само умел трик, или белег за голям талант – това вече е строго индивидуално.

Такъв е обаче начинът на разказване в дебютния роман на Хуан Пабло Вилялобос “Пир в бърлогата”. Със своите едва стотина страници, това е една малка книга, която казва много неща. Съвсем непретенциозно, без морализаторство, без гръмки послания, но богата на фини психологически елементи и със забележителен изказ, “Пир в бърлогата” вдига завесата и ни позволява да надникнем за миг в света на наркобароните и войните между тях. И всичко това, съчетано с характерните екзотика и мистика, които витаят около представата за Мексико. Това, което не си представяме, обаче, е главния герой – Точтли, един малък принц, който няма роза и няма да опитоми лисица, но всяка вечер, преди да заспи, чете речник и научава сложни думи, вместо да чете приказки и да научава още и още за невинността и мечтите.

Всъщност, ако изобщо има някаква невинност, то тя е много крехка и различна от обичайната ни представа. Този малък принц няма вина в какъв свят се е родил, но става неволен свидетел на безпощадно острите му ръбове.

Изключително впечатляващо е как тази история носи една притъпена болезненост, болезненост, която идва на талази, изгражда се и се обостря с всяка следваща страница. Точтли наблюдава и изучава този объркан свят и на нас ту ни се струва, че не го разбира, ту не успява да ни убегне неговото дълбоко разочарование и отвращение, дори и да не разбира случващото се в пълния му смисъл.

В периода, когато Вилялобос пише книгата си, темата за трафика на наркотици е силно актуална в Мексиканската литература и това е съвсем разбираемо, ако човек е запознат с културните и историческите специфики на страната. Но в своята книга той прави нещо различно – тя не е директна критика на случващото се, съвсем не е и тъжна статистика. Тук има много повече пластове и идеи. Дори тази за формирането на личността и как нарушената връзка между детето и родителя, конкретно в случая линията баща-син, оказва силно влияние върху нататъшното преживяване за случващото се и заобикалящото. Как неосъщественото детство формира една неестествена  зрялост, която крайно и трайно изменя усещанията и възприятията.

Има го и нещо, което е специфично за Мексиканската, но и за други патриархални култури, а именно – как от самото начало момчето бива отглеждано и възпитавано да бъде мъж. Идеята за “мачизма” като висша цел в това общество. И нещо, което няма как да бъде пропуснато – детето, което споделя, че бащата не обича да бъде наричан “татко”. Това е едно особено скъсване с всякаква санитименталност и нежност. Съвсем не е случайно, че образът на майката липсва. Той е несъвместим с “идеалите” на този тип патриархално мислене. Ако изобщо се появяват някакви женски фигури, то то биват представени не като характери, а само и единствено като носители на телесното и сексуалното.

В някакъв момент дори можем да се запитаме как се отглежда и възпитава наркотрафикант. Защото децата се раждат деца. Но ако бъдат поставени в един свят и не познават нищо друго, ако всички символи на сърдечност и емоционалност биват заличени, ако дори детските играчки са умалени форми на оръжията от кървавия свят на големите, може би изобщо и не проблясва шанс за нещо друго.

И ако на пръв поглед книгата изглежда някак леко хумористична, хаотична и безобидна, то с всяка следваща страница ставаме свидетели на градация както в самия сюжет, така и в псиихологическите наслагвания.

“Пир в бърлогата” със сигурност не би била толкова значима и впечатляваща книга без специфичните изказ и символика. И в крайна сметка точно те, а не сюжета, са ключови за нейната отличимост. Екзотичните истории и цветните впечатления, които главният герой споделя, от една страна показват задълбочеността на неговия характер и различния начин, по който мисли, зрелостта, нетипична за неговата възраст.  От друга страна обаче те са своеобразни символи на злото, на жестокостта и по ненатрапчив, но консистентно присъстващ начин, говорят за онази част от човешката природа, която при определени условия, се проявява като разрушителна, първична и подчиняваща се на закони по-близки до природата, отколкото до разума.

Като цяло “Пир в бърлогата” , е книга, която, въпреки малкото на брой страници, успява да синтезира много идеи и поради това  и е трудно да бъде разгледан всеки неин детайл. Но със своя наситен, сюрреалистичен език, богат на една, нека я наречен свирепа, поетичност, тя успява да бъде завладяваща и да се промъкне в мислите едва забележимо, но трайно.

 

 

“Според някои хора съм твърде зрял за възрастта си. Главно защото си мислят, че ми е рано да знам трудни думи. Част от трудните думи, които знам са: мерзък, злополучен, опрятен, покъртителен и мълниеносен. Всъщност хората, според които съм твърде зрял за възрастта си, не са много. Работата е там, че имам малко познати. Не повече от тринайсет-четиринайсет души, от които общо четирима казват, че съм твърде зрял. Казват, че изглеждам по-голям. Или обратното, че съм прекалено малък за тези неща. Или обратно на обратното: понякога дори ме вземат за джудже. Аз обаче не мисля, че съм твърде зрял. Просто си имам един трик, като фокусниците, които вадят зайци от цилиндри, само дето аз вадя думи от речника. Всяка нощ преди да заспя чета речника. Останалото го прави моята памет, която е много силна, направо мълниеносна.”

Хуан Пабло Вилялобос, “Пир в бърлогата”, изд. Жанет 45 (2012), прев. Нева Мичева 

 

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” – между поетиката и прозата в пътуване към смисъла

 

Има книги, които са особено преживяване. Които те завладяват едновременно и с формата, и със съдържанието си, защото в баланса между двете се постига литература, която е все по-нужна, но и все по-рядко се пише. Литература, която има своите пластове и единствено от читателя зависи колко далеч ще стигне в това пътуване.  Такава е “С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” на Валентин Дишев и Левена Филчева. Първото издание на книгата е от 2010 година, а осем години по-късно, през се появява и нейното второ, преработено издание (изд.Scribens, 2018).

Трудно е да се говори за тази книга, защото тя е даваща, но и изискваща. Заради темите, заради смислите и посланията, заради особения пулс на диалога, който се получава между двамата съавтори. И защото не може да бъде поставена в рамката на поезията или прозата. Заличават се жанровите определения, заличават се имената, заличава се полът, за да да излязат на преден план гласовете и историите. За да се развърже езикът и да получи звук и цвят. Не защото и жените могат да пишат порязващо и мръсно, както го прави Левена Филчева, не защото и мъжете могат да се изразяват елегантно и фино като Валентин Дишев, а защото в този съ-творчески процес  границите се преминават, за да бъде  накрая всичко  “с” – симбиоза, слятост, съпреживяване.

Особен интересно е, че текстовете могат да се четат и  само през чувството, но и през  разума. Те притежават една особена емоционалност, която е притегателна. И тя е това, което може да завладее читателя при първата среща с тях. Сякаш всяка дума се цели в сърцето. Но “подводните камъни” съвсем не липсват. Защото дуалностите  не се изчерпват с линията “Той” и “Тя”. Има го и своеобразното “Сетивно” и “Интелектуално”, като под второто не бива да се разбира някаква претенциозност или поза. Напротив – интелектуалното тук се случва посредством метатекста, посредством изграждането на образите и смисъла, вложен с тях. В крайна сметка, въпреки силната поетичност на изказа, тази книга има  заложени в себе си своите съвсем конкретни и ясни теми, въпроси, отговори. Тя не е отдалечена от света, тя изговаря света, този, който е тук и сега, който има минало, настояще и бъдеще.

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” е изключително важна и в контекста на литературното поле и неговото развитие. Ако си позволя да я нарека “експериментална” то това ще бъде в смисъла на предизвикателство и новаторство. Изключително ценно и вълнуващо е да се разгледа как двама автори, ярки като творчество и индивидуалност, не просто споделят едно книжно пространство, но го обитават  едновременно без да загубят себе си, но влизайки и в равнопоставен диалог. Те не са изгубват в един друг, а създават един хомогенен контекст, който има две начала, две светоусещания.И така можем да говорим както за Едно, така и за Две. Без сблъсък и противоречие.

Това са 83 страници, които минават през пръстите неусетно. Които остават да витаят из мислите и сърцето. И ще си позволя да ви оставя един съвсем малък откъс, с който да ви “подкупя” да се срещнете с тази книга.

“Той:
Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точно
те правеха собственото му тяло и тези на другите невъзможни за еднократен прочит. Ако вярваше в съществуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях е
същото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност.
Както нямаше нужда от видимото, живеейки в света
на докосването.

Тя:
Думите се раждат от очите. Белезите – също.
Затова невидимите са най-болезнени, а болезнените – невидими. Ако вярваше в съществуването на
видимата отвъдност, щеше да нарече душата белег.
Но в света на докосването, имената са само
възможност за еднократен прочит.” 

 

 

 

Три четвърти любов, една четвърт омраза в стихосбирката “3/4 любов”

Помня, че преди години, може би съм била някъде в единайсти клас, бях написала  стихотоврение, в което се говореше за някаква любов, която не е съвсем любов. Хората, които тогава го прочетоха, го харесаха, но една от моите учителки мъничко се притесни. От това, че тая любов е любов, но не съвсем. Мислех си, че нещо съм объркала, че стихотоврението звучи неясно и това я е смутило, а не друго. На мен просто не ми изглеждаше нередно да е любов, но не съвсем. Такава я виждах, такава се случваше, такава се  усещаше. Моята, тази у дома, тази около мен. Признавам си, че не разбирах. Имах само онази наивна убеденост, че любовта е нещо остро, непременно в ярко червен цвят, което е винаги по-голямо от теб. И няма как да не боли, че каква любов е това иначе.

По същото време майката на една от най-близките ми приятелки тогава, жертва на домашно насилие, ми разказваше и ме учеше, коя любов е токсична. Коя е 3/4. От коя трябва да си тръгнеш. Ако не след първата или десетата дума, пълна с агресия, то поне след първия шамар. Независимо дали се случва в семейството ти или с гаджето ти. 1/4 липсва, тя е като отворена рана, през която всичко хубаво и светло изтича. Докато не станат 3/4 омраза, най-вече към себе си.

Но всички тези измервания не са някаква моя символика, те препращат към заглавието на една стихосбирка, която се появи в седмицата преди осми март. “3/4 любов” е всъщност проект, който говори за насилието над жени и насочва вниманието към него. Зад него като издателство стои “Жанет 45”.

Осем имена от съвременната ни поезия говорят за любовта и веднъж за нейния недостиг. Рене Карабаш, Димана Йорданова, Лили Йовнова и Надежда Радулова са женския глас, през  който може да бъде чута болката. Георги Господинов, Иван Ланджев, Петър Чухов и Димитър Кенаров представят мъжкия поглед за тогава, когато нещо притъмнява и се разпада.

В стихосбирката са включени по четири стихотворения от автор – три любовни и едно четвърто, разказващо за белезите на онази несъвсем любов. И тук графичното решение е чудесно – всяко четвърто стихотворение е върху черна страница.

А заглавието на тази книга е и статистика. Защото всяка четвърта жена в България е била или в момента е жертва на домашно насилие. Домът от спокойствие и уют се превръща в арена на разболяно его и в затвор. А 58% от жените са убити в дома си.

Може би на мнозина ще се стори, че поезията няма какво толкова да направи за този проблем, щом дори институциите не се справят. Но това не е така. Тази книга е и събитие, защото тук изкуството изпълнява една от главните си роли – да изговаря проблемите на времето си, да не съществува заради самото себе си или красотата си, а е средство и език, има социална роля. Защото, за да се случи промяната, за проблема трябва да се говори от всяка една трибуна. Да се насочва вниманието и да се предизвиква дебат.

Такава книга е още един от вариантите да се говори по-свободно за домашното насилие над жени, още един начин да се покаже, че няма нищо срамно. Да се заяви и подкрепа.

И още нещо важно за тази стихосбирка – постъпленията от нея ще отидат в подкрепа на каузата за борба срешу домашното насилие.

 

Тук можете да намерите запис на представянето на стихосбирката от 6.03 – https://www.facebook.com/manol.peykov/videos/10157189237185152/

 

Това е сайтът, създаден специално за книгата

https://www.34lubov.bg/

 

“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова или една история за друго вглеждане

Вярвам, че за книгите трябва да се пише подредено и внимателно, да овладееш донякъде вълнението си, за да съумееш добре да изкажеш кое е онова, което те е очаровало, кое е онова, заради което ти се иска да убедиш и другите, че нещо си заслужава да бъде прочетено.

Но в момента държа в ръцете си страници, които дори не мога да поставя в рамка – книга, в която се преплитат кратки разкази, импресии, фрагменти, поезия. Ужасно много поезия – не като форма, а като усещане, като начин на изразяване, може би дори като начин на изживяване.

“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова, изд.”Scribens”,2018, поставя пред читателя едно единствено мъничко условие – да умее да чувства. Оттам нататък пътешествието може да започне.

Първото нещо, което привлече вниманието ми бе заглавието  – достатъчно ярко, че да го запомниш, достатъчно интригуващо и любопитно, че да те изкуши да нагазиш в този непознат свят. На мен ми беше нужно точно едно изречение от първите страници, за да знам, че тук думите едновременно ще разкъсват и ще докосват нежно. Едно единствено изречение, гласящо: “Разпадам се на разкази”. Един ред те събира, друг те разпилява, усещаш се като пъзел, в който присъства всеки цвят, а формите са сложни за подреждане.

И защото езикът на тази книга е толкова вгледан в нюансите, а всеки детайл е като препинателен знак с важно значение, не може да не се отбележи колко хубаво звучи вместо познатото и хладно “Съдържание” да пише “Стъпки по забравяне на човек”.

Писането на Антония Атанасова  може да бъде определено като фрагментарно и точно тази негова особеност придава наситеност и въздействие на текста. Усещането за хаотичност е някак уютно и подсилва посланието на цялото. Защото това “разпадане на разкази”, преливане на усещания, смяна на преживявания и истории, придава особена достоверност – животът не е равен, не е гладка повърхност, има своите контрасти, противоречив е – веднъж мек като допира на любим човек, друг път грапав като преждевременно сбогуване.

“Процедурата по забравяне на човек” не прилича на нищо друго, което съм чела, има свой непокорен дух, текстът е жив и гъвкав, почти можеш да почувстваш значенията на думите и образите.

И препратките. Има ги почти навсякъде, но не тежат, не размиват текста. Те не са мото. Приличат на саундтрак. Което ми напомня – тази книга може да се чете по два начина – на тихо, защо не в есенна вечер, в стая, където ухае на дюли. Тогава може да оставиш думите да потекат по теб и да измокрят мислите и очите ти. Или малко по-шумно. Слушайки всяка спомената песен. Не успявам да опиша какъв е ефектът тогава, той трябва да се преживее. А в главата ти може да се разиграва нещо като театрална пиеса, причудлив пърформанс или интимно съблазняване на сетивата по повече от един начин, преплитане на думи и ноти. При този втори прочит възприемането е ограничено единствено от въображението и емоционалността на четящия.

А хаосът, невидимо на пръв поглед, е концептуален. Ако разместиш местата на разказите, това ще е нечия друга история, някаква друга процедура. Нещо ще се пропука. Не го разбрах при първия, а при втория прочит. При първия поглъщах думите през емоцията си, влюбвах се в тях, чувствах ги, не разбирах всичко, имаше нещо неясно и това ми хареса. При втория – вече имах някаква карта за това пътуване. Откривах скритото. Едно от най-хубавите неща е една книга да те обърка и да те накара да поискаш да я разбереш от поне няколко ъгъла. Поетичният език не бива да подвежда, фрагментарността също – тук е дълбоко. Много дълбоко.

Нека споменем и  прекрасната корица – стилизирана и изчистена, дело на Антонина Георгиева. В черно-бяло. Светло, тъмно, сенки. Приближаване и скриване. Натоварена с многопластова символика, че да е още един прекрасен белег върху това чувствено тяло от думи.

И накрая едно е съвсем сигурно – тази книга е процедура по вглеждане в човека.

“Иракският Христос” на Хасан Бласим говори през езика на травматичното

blasim“Иракският Христос” на Хасан Бласим (изд. “Жанет 45, 2016, превод: Мая Ценова) е втората книга на автора, събрала в себе си, също както и предходната му, “Лудият от площад свобода”, едни различни разкази за света на войната и последиците от нея. Наричам ги различни съвсем нарочно – въпреки своята тежка и страшна тематика, те боравят с езика и с възможностите на фикционалното толкова премерено и овладяно, че литературата съвсем не се ограничава до повествование за ужаса, а е език, употребен така, че не само да разказва, но и да създава.

 

Сред впечатляващите характеристики на тези разкази е дистанцията – въпреки личното отношение към темите, с които борави, Бласим е намерил съвършеното отстояние така, че в историите му не се прокрадват сантименталност или меланхолия. Болката не е употребена като средство за въздействие, напротив – поднесена е сурово, неопоетизирано, дори на моменти проявленията й са стряскащо реалистични.

Много от критиците казват, че по някакъв начин Бласим напомня на Боланьо и неговите разкази. Ако се съгласим с това, то от една страна ще е във връзка с неоспоримото майсторство да се разказва, но от друга е заради начина на изразяване. Особено що се отнася до “Кучки вероломни” на Боланьо, тези, които са чели сборника с разкази добре знаят, че езикът не е този на високата литература, а точно обратното – прям, груб, дори грозен. При Бласим се забелязва същото и това съвсем не е писателска неумелост, дори точно обратното – самият автор споделя, че този подход към изразяването е съзнателно търсен, в крайна сметка няма нищо красиво и възвишено в това, за което говори.

Един от разказите, които особено ярко илюстрират искреността на това писане, лишено от излишен драматизъм, въпреки че тематиката би го допуснала, носи името “Не ме убивай, моля… това дръвче е мое!” Разглеждайки го и психологически, и като похват – тук има нещо много ценно. В първият момент читателят би се смутил от особената студенина в тези думи, може би би трябвало да са различни, може би би трябвало директно да се заговори за деца и семейство. Но при дългото пребиваване в болката езикът нерядко се изменя и се оказва много по-естествено да се заговори по един подобен начин. Абстрахирайки се от тази психологическа страна, чисто литературно това също не е съвсем очаквано – едно такова преобръщане, отклоняване от познатите и очаквани варианти променя отношението на читателя, изостря, понякога дори без да се усеща, вниманието.

При първия прочит не знаех как да реагирам на фантастичния елемент в тези разкази – те говорят за неща, които имат абсолютния потенциал да са се случили, но същевременно са обгърнати от фикционалното, от фантазното. То, обаче, по никакъв начин не влияе върху сериозността на разказаното, напротив – по един особен начин му придава, някак съвсем небрежно, дълбочина и тежест, такива, каквито не биха били същите при едно изцяло реалистично говорене.

Говорейки за болезненото, няма как да не споменем и травматичното – не само, защото те са неизменно свързани, но и заради споменаването на фантазното – то е похватът, през който травмите и техните проявления могат да бъдат представени най-плътно.  Във всяка една от историите има нещо, изглеждащо на пръв поглед нелогично – но то не е такова и мястото му е точно там, защото травматичното само по себе си може да бъде факт, но такъв, който поражда трайни, бавни процеси, които няма как да протичат по най-обикновен начин.

Времето в тези разкази функционира по сложен начин – то не просто проследява случването, но употребата му се явява инструмент, чрез който ефектите на онова, което в крайна сметка е болно и нездраво се виждат по- детайлно. На първично ниво то се движи по своята линия, но при един следващ поглед тази линия се оказва повредена – движение, разбира се, има, но неговият ход съвсем не е просто напред. Там, където травмите и болката са дълбоки и имат определящо значение, обработката на случилото се и случващото се се случва усложнено. Вместо психологически обяснения или пасажи за емоционалното състояние на героите Бласим си служи с висока абстрактност, хаотични описания, дори форми на несигурност и колебливост, доловими както през изказа, така и през сюжетните линии.

Към тези разкази се подхожда трудно. Колкото и да му се иска на читателят, е почти невъзможно, заради произхода и личната история на автора, да няма някакви предварително нагласи или очаквания. Но това писане изненадва. В него не се усеща наличието на някаква мисия – четейки ги дори за миг не ми се е струвало, че Бласим иска да промени нечия гледна точка, нечия нагласа; да предизвика съчувствие или внимание.

“Иракският Христос” е сборник, който може да се чете на няколко нива – и изолирано, и комплексно. Веднъж за тези, които по някакъв начин искат да видят и друг поглед над случващото се, веднъж за онези, които ще оценят стила, изказа и езика, които са наистина впечатляващи. Но неслучайно Бласим е определян като “най-великият жив арабски писател” и е носител на приза за чуждестранна литература на”Индипендънт” за 2015 година – литературата е на първо място, без значение кой прочит ще бъде избран.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Невидими присъствия, невидими отсъствия или “Празникът на незначителността” от Милан Кундера

kunderaИма книги, които пораждат едно еуфорично нетърпение още преди да бъдат прелистени от читателя. Такава е “Празникът на незначителността” (изд.”Колибри”, 2015) на Милан Кундера. Очакване, съвсем разбираемо, имайки предвид, че този роман се появява след 13 години пауза.

И защото незначителността е била и продължава да бъде един от най-непростимите пороци, едно от тихите изтезания, драскащо отвътре навън, привнасяйки в погледа смесица между вина и негодувание, дори самото заглавие представлява предизвикателство, умела игра с думите, от онези, в които запознатите с творчеството на Кундера лесно могат да разчетат обещанието за внимателно поднесена провокация, която не крещи, а се разлива из лабиринтите на мисълта.

Празникът не може без поне малка доза парадност и цветове, затова и водещи сред похватите на текста се явяват иронията, сатирата и хумора. Но това в никакъв случай не отнема от стойността на романа, напротив, изостря усещанията и критическата нагласа, а самият текст увлича и е леко четим, въпреки историческите и философските препратки, с които, макар и по-скоро  загатнати, си служи авторът.

Първия герой, с който ни среща романът е Ален, ярък и интересен персонаж, заради необичайните разсъждения още в самото начало:

“Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в задните части,как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: бруталност; веселие; най-краткият път към целта: цел, двойно по- възбуждаща, поради това, че е двойна.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в гърдите, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: обожествяване на жената; Дева Мария кърми Исус, мъжкият пол коленичи пред благородната мисия на женския пол.
Но как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредоточена насред тялото, в пъпа?”

Но това не бива да подвежда и да поражда очакване за уклон към еротиката. Тя присъства по-скоро като единичен елемент, посредством който се разгръщат социално-исторически, психологически и естетически идеи.

Останалите герои Д‘Ардело, Шарл и Калибан са другите нужни цветове от палитрата, за да бъде изрисуван този малък празник, потъващ в ежедневието и трудно разчитан като значим.

Основно изграден върху диалога, романът дори по-силно пресъздава усещането за самотността на своите герои. Въпреки разменените думи и споделените истории, празникът веднъж е история за човешката суета, а после и за всички онези липси, от които сме изтъкани и ни преследват. Защото всяка една малка обсебеност е отсъствие, с което се учим да живеем…

“Празникът на незначителността” е и своеобразен разказ за осмислянето и равносметката, нещо, което изпъква при вглеждане между редовете. От търсенето на корена на еротическото предпочитание, през това какво символизира поредният рожден ден до влиянието на мисълта за смъртта върху собственото себеусещане и това как ни вижда другият, по страниците на романа дебнат неизказани сентенции за живеенето.

На пръв поглед последната книга на Милан Кундера може да бъде грешно припозната като лекомислена, заради свойството си да преминава през нещата като през незначителности. Но понякога най-сериозният начин да се говори за живота е през насмешката, защото и самата лекота , знаем, може да бъде непосилна…

Война след войната или “Ще се видим там горе” на Пиер Льометр

pier” … ето как изглежда войната, когато е свършила, бедни ми Йожен- като едно огромно спално помещение, пълно с капнали от умора мъже, които дори не могат да си отидат като хората по домовете.”- в една книга винаги ценя повече художествените похвати и изказа, начина, по който думите престават да са просто думи, но в това изречение образът избледня и всичко, което остана е оголената реалност, защото тук метафората не облича, а съблича. Гола и грозна лъсва плътта на една истина, неудобна за изричане.

“Ще се видим там горе” на Пиер Льометр (изд. “Колибри”, 2015) е книгата, след която за пореден път си мисля, че войната никога не е “за”, а винаги е “срещу”. Далеч от шума на политическите игри всичко, което остава и на победените, и на победителите е оцеляване, но оцеляването не е форма на живот, а форма на закъсняло умиране.

Самото име на книгата исторически е свързано с писмо на войник, написано точно преди екзекуцията му заради държавна измяна през 1914 година и може би  това озаглавяване е най-ярката емоция, която се открива в романа, защото той като цяло се характеризира с една умереност, с едновременното съчетаване на суровото и ранимото.

Едуар Перикур, Албер Маяр и Д’Олне Прадел са имената, зад които стоят три тъжни разказа за това как войната се вдълбава в героите си като острие, прерязало дървото така, че рано или късно то да пресъхне. Това са тримата мъже, чиито съдби биват преплетени и проследени в първите няколко години от реконструкцията на Франция след Първата световна война.

Освен дълбоката лична самота, в която всеки плува неумело и нерядко потъва, важни се оказват и семейните отношения- другото лице на отчуждението, онзи фон, който показва, че големите войни са страшни, но онези, малките, ежедневните, водени зад затворените врати на домовете, понякога разпадат човешкото дори повече.

След семейството, обществото е онзи плод, който, докоснат от войната, започва да гние по един особен начин. Служейки си на моменти дори със сатира, авторът описва абсурда на това, че в желанието си да почете мъртвите, то само изкопава гроб за живите.

Усещането след последната страница е за болезненост. Защото тази книга наранява от първата до последната страница. Но не по хиперболизиран и драматичен начин, това не е книга, след която да се разплачете, но е такава, след която е мръсно- мръсно заради всички малки и големи войни, които не постигат друго, освен осакатяване.

“Признателност” е дума, която също се открои и дори измени значението си след прочита на “Ще се видим там горе”. Признателността, когато около теб и в теб са се водели войни , като една от най- чистите форми, с които  да създадеш мир…

Не бих препоръчала тази книга заради наградите, с които е удостоена, сред които и “Гонкур” през 2013, най- малкото, защото мненията по въпроса с отличията винаги са спорни. Бих я препоръчала обаче, защото е много човешка…

“Драматургия Аскеер 2015” или едно надникване зад завесата…

askeer“Драматургия Аскеер 2015” на Фондация “А’ Аскеер”, съвсем естествено, е книга, която почти ще бъде подмината, за която почти няма да се заговори. А това “съвсем естествено” засяда някъде, докато го изричам, защото, въпреки своята специфика, въпреки своята ненасоченост към масовата публика, заради историята, заради паметта и в името на културата, е хубаво тези страници да се случат на пръстите и мислите.

За мен досегът с тази книга неминуемо изменя възприятията ми за театъра и неговата роля, като конструиращ не само светът на едно изкуство, но, още по- важното, като елемент на социалната рамка.  Защото, в крайна сметка, всяко едно изкуство е отразител на паметта, на историята и най- вече на времето си. И защото, след прочита на четирите предговора, дори и понякога забравяща, аз си припомням как сътворяването на смисъл и предаването му под формата на вид творчество, не е детинска игра, не е лекомислено забавление, а изграждане и отговорност.

И в крайна сметка, ценността на “Драматургия Аскеер 2015” не е толкова в поместените три драматургични текста (които, разбира се, сами по себе си имат своята стойност), а в очертаването на границите и ролята първо на театъра като институция, а заедно с това и на Аскеер, но не като признание, а много повече като градивен елемент на културната ни реалност.

Аскеер не се явява просто награда, статуетка и повод за гордост от страна на тези, които биват удостоени с нея. Аскеер е “разказ” за случващото се в едно общество, “разказ” през театъра, но не оставащ само в неговия контекст, а излизащ навън, за да обхване изцяло случващото се. Самата история на наградата, превърнала се вече сама по себе си в институция, е още една призма, през която могат да бъдат разгледани и осмислени събитията през последните 25 години, както и тяхното влияние върху светоусещането на тези, които пребивават или са пребивавали в тях.

Четирите предговора ” Sturm und Drang по Махатма Ганди”, разговор на Георги Каприев с Милен Миланов, “Невидимите разкази за театъра” на Георги Лозанов, “Аскеер 25” на Митко Новаков и “Много и малко” на Георги Каприев, са текстове, важни, дори и да не се интересувате от театъра като изкуство. Защото театърът не се състои само  в онези два часа, в актьорите на сцената, а се оказва и  социална форма на общуване, един жив организъм, който страда, който се променя, който активно носи белезите на своето време.

Драматургичните текстове на Елена Алексиева, Малин Кръстев и Яна Борисова, разбира се, са едно чудесно преживяване. Защото, един е текстът, разиграващ се пред очите, и друг- когато се разлиства пред уединението на мислите. Един такъв прочит разширява възприятието, когато сте гледали постановката. Или разпалва любопитство, ако все още не сте се доближили до нея.

Няма да пропусна и чудесните приложения, проследяващи по години историята на постановките, обхванати от Аскеер. Те обаче са част, която вярвам, би представлявала по- голям интерес за онези, които имат едно по- задълбочено отношение към театралния ни живот.

 

 

Да прегърнеш думите или “Стълп от прах” на Борис Христов

stulpКогато бях малка предпочитах летата на село. Облечена в шарена рокля тичах сред маковете. Намерех ли някое съкровище, отнасях го със себе си, за да го положа нежно и грижливо на дъното на моята кутия за “неща, които трябва да се пазят”. Наивно така я наричах. Сега, години от тогава, още вярвам в съкровищата и те все така не са скъпи предмети, а онези малки неща от деня ми, които искам да прегърна и да държа близо до сърцето си.

“Стълп от прах” на Борис Христов (изд. Рива) ми се струва точно такова вълшебство. И тази антология, ако мога да я нарека така, просто не е като другите. Подборът на текстовете в нея е направен от самия автор и 328-те страници носят най- ценното, най- яркото, дори бих си позволила да кажа най- важното от думите, идеите, от светоусещането на Борис Христов.

Неизменно тук присъстват стихотворения като “Самотният човек”, “Вечерен тромпет” и “Жената Мария”, но “Стълп от прах” поднася и не по- малко живата и вълнуваща проза, а не на последно място и онези прекрасни поетични текстове, които  наричам “фрагменти”, усмихвам се и искам да потъна в дълбокото.

Жест

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Знамение

За миг на небето просветна
кръв- пролята от хора
на някое друго небе.

Всяка среща със сътвореното от Борис Христов ми прилича на прегръдка с думите. Топло и уютно. Някъде нещо винаги драска по сърцето, но така е с обятията, които са пристан.

“Стълп от прах” сама по себе си не е нова и изненадваща книга. Но е безкрайно ценна, защото, съчетала точно тези текстове и подредена така, конструира една малка вселена. Без значение дали под вселена ще разбираме един свят от цветове и идеи, изказани по неповторим начин, след който ще си тръгнем други, или като творческата вселена на Борис Христов, градена през годините и имаща своята ценност за развитието на литературата ни.

Жената Мария

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: “Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете й връхчета тънки…
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже…”

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

“Стълп от прах”, толкова богата и пълнокръвна, е книга за всякога. Сред съкровищата, скрити на дъното на кутията, винаги има някое, което ще спаси крехкостта на деня с появата си, стига да бъде подирено.

“Реката беше се изгубила- оставила ни бе да съхнем като камъни в пустиня, а оцелелите по чудо риби изпаднаха до там, да плуват в локвите от собствените си сълзи”.

Поетика на черното по страниците на “Кучки вероломни” на Роберто Боланьо

192460_bИма нощи, в които не мога да заспя, защото реалността е застанала по върховете на пръстите и опитва да се отдалечи от мен, за да не ме боли на утринта синия цвят на небето. Но отдавна знам, че не бягам достатъчно бързо и тя все ще ме застигне. Тогава напускам убежището и търся черни думи за живота. Такива ги намерих в „Кучки вероломни“ на Роберто Боланьо. (изд. „Жанет 45“ )

Кучките на Боланьо са многолики, безименни, простират се отвъд конкретните очертания на един или друг герой и са в крайна сметка  онези реалности, които причиняват болезнени „гърчове на духа”. Цинизмът в тази книга не бива да бъде припознаван като пошлост или вулгарност.  Цинизмът се оказва просто формата, под която бива изразена реалността. Защото за черното, колкото и да ни се иска, не може да се говори с красиви думи. Не и когато се разпадат мечти.

Разказът „Кучки вероломни“ някак съвсем естествено се оказва едно своеобразно балансирано съчетание между куцукащата нежност от първите няколко разказа и последвалите после мрачни географии на ограбения живот. И точно в него намерих думите, които  полепнаха по мен като отпечатък, труден за изтриване :

„– Ти нищо не разбираш от картини, Макс, но имам чувството, че много разбираш от самота.”

Защото с тринадесет различни цвята Боланьо говори за самотата, за онези, които има с кого да говорят и да делят легла и маси, тротоари и подхвърлени думи, но накрая все остават непрекосени. Целите сме липси и цял живот търсим в кого да се положим така, че да ни е по- малко опустошено.

Героите понякога са безименни, понякога имат само своите прякори или инициали, или въпреки всичко имената им звучат някак бледо. Безлики са те, защото на дъното прокудените ангели на низкото и ниското си приличат. Идеализмът не бива убит, той дори не се случва и още от самото начало читателят се озовава здраво стъпил на една мръсна даже и във вените си земя.  Разказът не е приказка, а изказване, изричане на малкия, обикновен човек, който има много улици и няколко сакати звезди.

Наричам тази книга поетика веднъж заради езика, който, дори и огрубен и оголващ смислите, се разлива с една болезнена, но мека топлина, и още- защото изкуството се прокрадва на пръсти през цялото време, но не като център, а като естествено продължение на цялата тази ранимост, може би трудна за забелязване на пръв поглед, но неизменно присъстваща.

Ако мога да перифразирам, за мен „Кучки вероломни“ е едно своеобразно пътуване в себе си, независимо в кой край на света ще се озовем и каква причудливост ще ни сервират. Наръчник за разчитане на собствените ни тъмни ъгли.

Едно от най- големите достойнства в тази книга е топлата прямост, въпреки тъмнината. Боланьо обрисува дъната пестеливо, без уклон към отрицание или похвала, не като показ или пример, а като нещо, което е винаги там, нещо, което не се побира в рамката на определености, а просто е.

Моите големи адмирации са и относно избора как да бъде преведено заглавието на книгата. Един лек отстъп от буквалността на оригинала се случва точно с определението “вероломни”, което през цялото време ме навеждаше на мисълта как истинският живот сломява мечтателната вяра в безоблачността на синьото.