Archive for Ревюта-поезия

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” – между поетиката и прозата в пътуване към смисъла

 

Има книги, които са особено преживяване. Които те завладяват едновременно и с формата, и със съдържанието си, защото в баланса между двете се постига литература, която е все по-нужна, но и все по-рядко се пише. Литература, която има своите пластове и единствено от читателя зависи колко далеч ще стигне в това пътуване.  Такава е “С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” на Валентин Дишев и Левена Филчева. Първото издание на книгата е от 2010 година, а осем години по-късно, през се появява и нейното второ, преработено издание (изд.Scribens, 2018).

Трудно е да се говори за тази книга, защото тя е даваща, но и изискваща. Заради темите, заради смислите и посланията, заради особения пулс на диалога, който се получава между двамата съавтори. И защото не може да бъде поставена в рамката на поезията или прозата. Заличават се жанровите определения, заличават се имената, заличава се полът, за да да излязат на преден план гласовете и историите. За да се развърже езикът и да получи звук и цвят. Не защото и жените могат да пишат порязващо и мръсно, както го прави Левена Филчева, не защото и мъжете могат да се изразяват елегантно и фино като Валентин Дишев, а защото в този съ-творчески процес  границите се преминават, за да бъде  накрая всичко  “с” – симбиоза, слятост, съпреживяване.

Особен интересно е, че текстовете могат да се четат и  само през чувството, но и през  разума. Те притежават една особена емоционалност, която е притегателна. И тя е това, което може да завладее читателя при първата среща с тях. Сякаш всяка дума се цели в сърцето. Но “подводните камъни” съвсем не липсват. Защото дуалностите  не се изчерпват с линията “Той” и “Тя”. Има го и своеобразното “Сетивно” и “Интелектуално”, като под второто не бива да се разбира някаква претенциозност или поза. Напротив – интелектуалното тук се случва посредством метатекста, посредством изграждането на образите и смисъла, вложен с тях. В крайна сметка, въпреки силната поетичност на изказа, тази книга има  заложени в себе си своите съвсем конкретни и ясни теми, въпроси, отговори. Тя не е отдалечена от света, тя изговаря света, този, който е тук и сега, който има минало, настояще и бъдеще.

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” е изключително важна и в контекста на литературното поле и неговото развитие. Ако си позволя да я нарека “експериментална” то това ще бъде в смисъла на предизвикателство и новаторство. Изключително ценно и вълнуващо е да се разгледа как двама автори, ярки като творчество и индивидуалност, не просто споделят едно книжно пространство, но го обитават  едновременно без да загубят себе си, но влизайки и в равнопоставен диалог. Те не са изгубват в един друг, а създават един хомогенен контекст, който има две начала, две светоусещания.И така можем да говорим както за Едно, така и за Две. Без сблъсък и противоречие.

Това са 83 страници, които минават през пръстите неусетно. Които остават да витаят из мислите и сърцето. И ще си позволя да ви оставя един съвсем малък откъс, с който да ви “подкупя” да се срещнете с тази книга.

“Той:
Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точно
те правеха собственото му тяло и тези на другите невъзможни за еднократен прочит. Ако вярваше в съществуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях е
същото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност.
Както нямаше нужда от видимото, живеейки в света
на докосването.

Тя:
Думите се раждат от очите. Белезите – също.
Затова невидимите са най-болезнени, а болезнените – невидими. Ако вярваше в съществуването на
видимата отвъдност, щеше да нарече душата белег.
Но в света на докосването, имената са само
възможност за еднократен прочит.” 

 

 

 

Три четвърти любов, една четвърт омраза в стихосбирката “3/4 любов”

Помня, че преди години, може би съм била някъде в единайсти клас, бях написала  стихотоврение, в което се говореше за някаква любов, която не е съвсем любов. Хората, които тогава го прочетоха, го харесаха, но една от моите учителки мъничко се притесни. От това, че тая любов е любов, но не съвсем. Мислех си, че нещо съм объркала, че стихотоврението звучи неясно и това я е смутило, а не друго. На мен просто не ми изглеждаше нередно да е любов, но не съвсем. Такава я виждах, такава се случваше, такава се  усещаше. Моята, тази у дома, тази около мен. Признавам си, че не разбирах. Имах само онази наивна убеденост, че любовта е нещо остро, непременно в ярко червен цвят, което е винаги по-голямо от теб. И няма как да не боли, че каква любов е това иначе.

По същото време майката на една от най-близките ми приятелки тогава, жертва на домашно насилие, ми разказваше и ме учеше, коя любов е токсична. Коя е 3/4. От коя трябва да си тръгнеш. Ако не след първата или десетата дума, пълна с агресия, то поне след първия шамар. Независимо дали се случва в семейството ти или с гаджето ти. 1/4 липсва, тя е като отворена рана, през която всичко хубаво и светло изтича. Докато не станат 3/4 омраза, най-вече към себе си.

Но всички тези измервания не са някаква моя символика, те препращат към заглавието на една стихосбирка, която се появи в седмицата преди осми март. “3/4 любов” е всъщност проект, който говори за насилието над жени и насочва вниманието към него. Зад него като издателство стои “Жанет 45”.

Осем имена от съвременната ни поезия говорят за любовта и веднъж за нейния недостиг. Рене Карабаш, Димана Йорданова, Лили Йовнова и Надежда Радулова са женския глас, през  който може да бъде чута болката. Георги Господинов, Иван Ланджев, Петър Чухов и Димитър Кенаров представят мъжкия поглед за тогава, когато нещо притъмнява и се разпада.

В стихосбирката са включени по четири стихотворения от автор – три любовни и едно четвърто, разказващо за белезите на онази несъвсем любов. И тук графичното решение е чудесно – всяко четвърто стихотворение е върху черна страница.

А заглавието на тази книга е и статистика. Защото всяка четвърта жена в България е била или в момента е жертва на домашно насилие. Домът от спокойствие и уют се превръща в арена на разболяно его и в затвор. А 58% от жените са убити в дома си.

Може би на мнозина ще се стори, че поезията няма какво толкова да направи за този проблем, щом дори институциите не се справят. Но това не е така. Тази книга е и събитие, защото тук изкуството изпълнява една от главните си роли – да изговаря проблемите на времето си, да не съществува заради самото себе си или красотата си, а е средство и език, има социална роля. Защото, за да се случи промяната, за проблема трябва да се говори от всяка една трибуна. Да се насочва вниманието и да се предизвиква дебат.

Такава книга е още един от вариантите да се говори по-свободно за домашното насилие над жени, още един начин да се покаже, че няма нищо срамно. Да се заяви и подкрепа.

И още нещо важно за тази стихосбирка – постъпленията от нея ще отидат в подкрепа на каузата за борба срешу домашното насилие.

 

Тук можете да намерите запис на представянето на стихосбирката от 6.03 – https://www.facebook.com/manol.peykov/videos/10157189237185152/

 

Това е сайтът, създаден специално за книгата

https://www.34lubov.bg/

 

“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова или една история за друго вглеждане

Вярвам, че за книгите трябва да се пише подредено и внимателно, да овладееш донякъде вълнението си, за да съумееш добре да изкажеш кое е онова, което те е очаровало, кое е онова, заради което ти се иска да убедиш и другите, че нещо си заслужава да бъде прочетено.

Но в момента държа в ръцете си страници, които дори не мога да поставя в рамка – книга, в която се преплитат кратки разкази, импресии, фрагменти, поезия. Ужасно много поезия – не като форма, а като усещане, като начин на изразяване, може би дори като начин на изживяване.

“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова, изд.”Scribens”,2018, поставя пред читателя едно единствено мъничко условие – да умее да чувства. Оттам нататък пътешествието може да започне.

Първото нещо, което привлече вниманието ми бе заглавието  – достатъчно ярко, че да го запомниш, достатъчно интригуващо и любопитно, че да те изкуши да нагазиш в този непознат свят. На мен ми беше нужно точно едно изречение от първите страници, за да знам, че тук думите едновременно ще разкъсват и ще докосват нежно. Едно единствено изречение, гласящо: “Разпадам се на разкази”. Един ред те събира, друг те разпилява, усещаш се като пъзел, в който присъства всеки цвят, а формите са сложни за подреждане.

И защото езикът на тази книга е толкова вгледан в нюансите, а всеки детайл е като препинателен знак с важно значение, не може да не се отбележи колко хубаво звучи вместо познатото и хладно “Съдържание” да пише “Стъпки по забравяне на човек”.

Писането на Антония Атанасова  може да бъде определено като фрагментарно и точно тази негова особеност придава наситеност и въздействие на текста. Усещането за хаотичност е някак уютно и подсилва посланието на цялото. Защото това “разпадане на разкази”, преливане на усещания, смяна на преживявания и истории, придава особена достоверност – животът не е равен, не е гладка повърхност, има своите контрасти, противоречив е – веднъж мек като допира на любим човек, друг път грапав като преждевременно сбогуване.

“Процедурата по забравяне на човек” не прилича на нищо друго, което съм чела, има свой непокорен дух, текстът е жив и гъвкав, почти можеш да почувстваш значенията на думите и образите.

И препратките. Има ги почти навсякъде, но не тежат, не размиват текста. Те не са мото. Приличат на саундтрак. Което ми напомня – тази книга може да се чете по два начина – на тихо, защо не в есенна вечер, в стая, където ухае на дюли. Тогава може да оставиш думите да потекат по теб и да измокрят мислите и очите ти. Или малко по-шумно. Слушайки всяка спомената песен. Не успявам да опиша какъв е ефектът тогава, той трябва да се преживее. А в главата ти може да се разиграва нещо като театрална пиеса, причудлив пърформанс или интимно съблазняване на сетивата по повече от един начин, преплитане на думи и ноти. При този втори прочит възприемането е ограничено единствено от въображението и емоционалността на четящия.

А хаосът, невидимо на пръв поглед, е концептуален. Ако разместиш местата на разказите, това ще е нечия друга история, някаква друга процедура. Нещо ще се пропука. Не го разбрах при първия, а при втория прочит. При първия поглъщах думите през емоцията си, влюбвах се в тях, чувствах ги, не разбирах всичко, имаше нещо неясно и това ми хареса. При втория – вече имах някаква карта за това пътуване. Откривах скритото. Едно от най-хубавите неща е една книга да те обърка и да те накара да поискаш да я разбереш от поне няколко ъгъла. Поетичният език не бива да подвежда, фрагментарността също – тук е дълбоко. Много дълбоко.

Нека споменем и  прекрасната корица – стилизирана и изчистена, дело на Антонина Георгиева. В черно-бяло. Светло, тъмно, сенки. Приближаване и скриване. Натоварена с многопластова символика, че да е още един прекрасен белег върху това чувствено тяло от думи.

И накрая едно е съвсем сигурно – тази книга е процедура по вглеждане в човека.

Точката е само белег в стихосбирката “Точки” на Жан Портанте

tochki

Да започнем с точка. За вдишване. За посока. Вместо име. Вместо “здравей”. Това са първите мисли, които ме обгръщат като деликатен копринен шал, след прочита на стихосбирката “Точки” (изд. “Алтера”, 2009;превод: Цвета Софрониева) на французина Жан Портанте.

Първо излизаш извън местата, извън себе си. И едва тогава започваш да прекрачваш живите картини в тази книга. Сякаш стоиш до вратата и дочуваш различни истории.

Тази стихосбирка посочва внимателно, дори можем да кажем, че насочва очите към онези точки, които неволно могат да бъдат пропуснати сред многото редове и обърканата пунктуация на емоциите.

Самият начин, по който са озаглавени циклите, конструира по изящен и завършен начин скелета на цялото и по този начин бива изградена една особена, многопластова, дори, бих си позволила да кажа философска, концепция  за мястото и значенията на точката. Защото започваме с това, че “Няма начална точка”, продължаваме с разкритието, че “Няма възлова точка”, за да се окаже, че “Няма опорна точка. Отрицанията не спират до тук. Защото “Няма прицелна точка”, “Няма пресечна точка”, “Няма гледна точка”. И изобщо “Няма точка”.

Тези отричания, обаче, по странен начин сякаш имат тежестта на потвърждения и изричания. Всичко, което го няма е и всичко, за което тишината се оказва тясна. И то прелива извън нея, потича върху думите и те го отразяват. И в този ред на мисли, струва ми се, не може да се пропусне отношението между изказа и смисъла. Непретенциозност – това е изначалното усещане, което остава след срещата с езика на автора. Но послевкусът е дълбочина. Точките на Портанте са като едно измамно притихнало море. Влизаш спокойно, защото е притегателно, красиво и някак меко. И едва оказвайки се достатъчно навътре, разбираш, че ако не умееш да плуваш мястото ти съвсем не е тук. Защото скръбта на тази книга е елегантна, дори ефирна, но смазваща, в случай че я подцениш или не си готов за оголването на ранимостта.

Стихотворенията  балансират между разказа и картината толкова добре, че нито имаме прекаленото дистанциране и неговата хладна съзерцателност, нито огрубената прозаичност на разказването само по себе си. На моменти, четейки ги, си представях, че съм зрител на театрално представление – Портанте едновременно приближава и отдалечава читателя и така погледът запазва своя обхват.

И си мисля, че в крайна сметка точката e онзи кръг, в който няма ъгли за бягство; точката е несправедливата геометрия на чувствителността, в която нищо не се губи и нищо не е второстепенно. Точката е невидим белег по линиите на дланта.

ТАКА ЛИ СЕ ВРЪЩА победителят

уста пълна с кръвта на завоюваните думи

тепърва ще се разбере кой е говорел и кой не

но тази вечер той се връща и фигурата му на

залязващо слънце се вижда отдалече

още не е ясно за много или за малко е убивал

Няма място в правилното време, няма време в правилното място или “Пропуснатият момент” на Йорданка Белева

Пропуснатият моментДа влизаш в думите внимателно като в бяла болка, да излизаш от тях, запазвайки тази крехка белота – може би звучи като спъваща непосилност, но се оказва „езиково упражнение“[1], в което са събрани ключовете за всеки „пропуснат момент“, от който можеш да направиш пропаст или място, приличащо почти на дом. В „Пропуснатият момент“ (изд. „Женет 45“, 2017) Йорданка Белева показва второто – всяко „не сега“ отваря едновременно рана, но  дълбае  така, че освен белега да остане и  пристан, където на тихо да се изстрада времето.

В своята чувствителност и отношение към езика, в този толкова прям и чист почерк, книгата по нещо напомня на „Й“, предходната стихосбирка на авторката, но тук границите са променени – светът е пораснал, има още много имена и местоимения, има още избързвания и закъснения, които захапват оста на времето така, че все да си мислим как нещо не е на мястото си.

Тази стихосбирка създава едно особено усещане  – миналото време е разказано така, че може да бъде почувствано като сегашно. Това навярно се получава  заради пропуснатите моменти, непозволяващи в „преди“ да има завършеност. И защото тя липсва, може да ни се стори, че вратата е отворена, че можем да надникнем през нея и дори да поискаме  немислимото – да напълним празното с други думи, които да зашият дупката, през която моментите изтичат.

И пътувайки през страниците, все ми се струва, че съм „от двете страни на настръхването“[2] – между едно минало, чието гърло драска, защото не е успяло да има свое бъдеще и между едно сегашно време, което не е съумяло да научи очите си да гледат спокойно напред.

Стилизираният изказ тук е съвсем, съвсем у дома си – представям си изчистени черно-бели фотографии,  направени от бавен лентов апарат – с фокус върху детайлите, с разказ за  дълбокото; трябва да имаш търпение за тъмната стаичка, трябва да знаеш какво да направиш, за да не нараниш образа – все неща, при  които  на бързият механизъм не му достига чувствителност.

И накрая се оказва, че границите – дали на езика, дали на погледа, дали на времето – но все растат, само изреченото се смалява до ням писък. За да го видиш трябва да освободиш спциално пространство в деня си. Но като го направиш трябва да внимаваш и за това дали е подходящо – дали мястото е в правилното време, дали времето е в правилното място. А да внимаваш понякога значи да чакаш, да чакаш значи да отлагаш, а да отлагаш понякога означава да отказваш, защото „отказани са обитанията на гласовете/ отложени са всички звуци“.[3]

Толкова много се повтаря въпросът за мястото и за времето, че накрая пониква едно особено съмнение – дали като бързаш успяваш да наваксваш, дали като ускоряваш това непременно значи, че прескачаш първо едни, а после други граници. Или означава да се сбогуваш – с близките, с любимите, с по-далечните, със себе си. А после да си спомняш. Неистово много и дълго. Защото „ непрежалимо е пространството/ в което се намърдва спомен“.[4]

В поезията на Йорданка Белева фрагментарността не прилича на начин, а на нов език, език, който е едновременно объл и остър като огледало. Дори и да отразява пак зависи от очите ти как гледаш. Но знаеш колко много разпокъсаност и пропуснати вдишвания замъгляват гладката повърхност.

А може би всички пропуснати моменти се събират в едно неумение – мълчанието идва когато човек сам е „книжно корабче без равновесие“[5] и това, което прави е „ да подкопава бреговете да срива мостовете само така е устойчив/ и извива водата навътре към себе си“. [6]

[1] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.16

[2] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“,  стр.12

[3] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.37

[4] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“ ,изд. „Женет 45“,  стр.25

[5] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“изд. „Женет 45“, стр. 38

[6] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“, стр. 38

Болезненост, която знае да прегръща или “Осмоза” на Бояна Петкова

осмозаИма думи и разкази, за които трябва да пораснеш. Ако ти се случат твърде рано, неумело бродиш из смисъла им и отнасяш парчета свят със себе си, но не знаеш какво да ги правиш, нищо, че не ти се иска да почакаш още, за да ги прегръщаш с друг, по-широк полет. Но ги има и онези други изричания, пред които трябва да се смалиш, да задраскаш шума и суетата на прибързващите понякога дни. Едва тогава можеш да нагазиш в думите като в чупливо убежище, в което влизаш само по болката си. Такова пре-живяване е книгата на Бояна Петкова „Осмоза“, изд „Пергамент“, (2016)

Равни количества ранимост и прекрасност се разливат по ръбовете на цялото, звучащо през различните цветове на тихото, но имащо ясен глас изричане. Стихотворенията в тази книга някак съвсем неусетно и естествено се настаняват до мислите и до сърцето, а ехото им дълго населява споделеното пространство на белезите.

Въпреки неотменното усещане, че светът, изговорен по страниците, прави всяко вдишване уязвимо, ще бъде несправедливо да нарека тази книга тъжна. Тъжното ще изглежда като зле скроена рамка, неспособна да обхване смисъла и чувството, които изграждат поетиката тук. Отвъд него стои разбирането на стихотворенията и вчувстването в тях, а конкретните, точни дефиниции съвсем не са по мярка.

Усещането за спомняне и усещането за сега се преливат и съвсем като в осмозата веднъж едното, а после другото извисява гласа си по-високо. Но това не е противоборство, а естественият ритъм на живота, тогава, когато той не е равна плоскост, а в гънките си крие и остриета.

Притъмнява, мъгливо е, но тук не е тъмно, болезненост и безнадеждност не са изравнили смисъла си, напротив – на пръсти, внимателно, съвсем като възкръсването, за което Бояна Петкова казва :

„Няма
бързи начини
за възкръсване.“

Светлината сякаш наново се учи да озарява и да претворява същността на дните, а мълчанието бива проговорено, тогава, когато малцина знаят какво да сторят с думите. Това е една особена болезненост, която знае да прегръща.

Правото да изтъгуваш и да болиш не е равносилно нито на отказ от светлината, нито на прихлупване на надеждата, напротив – драскотините на думите и по думите по особен начин приласкават, не обръщат гръб на света, а го пре-откриват, натоварени с много история. Уязвимостта не е враждебна, понякога е неумела, изглежда дори трошлива, но не противостои с хладна далечност, а събира болезненото и допуска то да премине през нея.

Смирена, топла и безкрайно човешка, тази поетика, напоена с емоция, борави с езика непретенциозно, но виртуозно, конструира плътта на всяка история по талантлив начин, който не сочи себе си , а меко завладява четящия. Местата и цветовете не са бледи, но изглеждат някак ненатрапчиви – акцентите са есенции на чувството и смисъла, есенции, които придават плътност на сподленото.

Пътувайки „Осмоза“ на Бояна Петкова, вживявайки и вчувствайки пулса на думите, човек не може да остане безразличен. Това е една внимателна и внимаваща книга, която идва като изтъгувана с малко думи и много дълбочина рана, която преподрежда смислите и усещанията, изменя погледа към поетическото изразяване и дори разтрошава сивата застиналост, ако такава неволно сме допуснали да се промъкне около нас.

Всяко едно стихотворение в книгата е неразделна част от мелодията на проговорената тишина, нищо повече и нищо по-малко. От първата до последната страница „Осмоза“ превежда читателя през разказ за особената смелост на това да говориш за нуедобното и неуютното, прави го пестеливо и искрено, а последната дума не е мрак, а светлина, която бавно преоткрива себе си.

Да прегърнеш думите или “Стълп от прах” на Борис Христов

stulpКогато бях малка предпочитах летата на село. Облечена в шарена рокля тичах сред маковете. Намерех ли някое съкровище, отнасях го със себе си, за да го положа нежно и грижливо на дъното на моята кутия за “неща, които трябва да се пазят”. Наивно така я наричах. Сега, години от тогава, още вярвам в съкровищата и те все така не са скъпи предмети, а онези малки неща от деня ми, които искам да прегърна и да държа близо до сърцето си.

“Стълп от прах” на Борис Христов (изд. Рива) ми се струва точно такова вълшебство. И тази антология, ако мога да я нарека така, просто не е като другите. Подборът на текстовете в нея е направен от самия автор и 328-те страници носят най- ценното, най- яркото, дори бих си позволила да кажа най- важното от думите, идеите, от светоусещането на Борис Христов.

Неизменно тук присъстват стихотворения като “Самотният човек”, “Вечерен тромпет” и “Жената Мария”, но “Стълп от прах” поднася и не по- малко живата и вълнуваща проза, а не на последно място и онези прекрасни поетични текстове, които  наричам “фрагменти”, усмихвам се и искам да потъна в дълбокото.

Жест

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Знамение

За миг на небето просветна
кръв- пролята от хора
на някое друго небе.

Всяка среща със сътвореното от Борис Христов ми прилича на прегръдка с думите. Топло и уютно. Някъде нещо винаги драска по сърцето, но така е с обятията, които са пристан.

“Стълп от прах” сама по себе си не е нова и изненадваща книга. Но е безкрайно ценна, защото, съчетала точно тези текстове и подредена така, конструира една малка вселена. Без значение дали под вселена ще разбираме един свят от цветове и идеи, изказани по неповторим начин, след който ще си тръгнем други, или като творческата вселена на Борис Христов, градена през годините и имаща своята ценност за развитието на литературата ни.

Жената Мария

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: “Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете й връхчета тънки…
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже…”

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

“Стълп от прах”, толкова богата и пълнокръвна, е книга за всякога. Сред съкровищата, скрити на дъното на кутията, винаги има някое, което ще спаси крехкостта на деня с появата си, стига да бъде подирено.

“Реката беше се изгубила- оставила ни бе да съхнем като камъни в пустиня, а оцелелите по чудо риби изпаднаха до там, да плуват в локвите от собствените си сълзи”.

Всеки път различно е сърцето или “сърцето ти нося (в сърцето си го нося)” на е. е. къмингс

cummingsСнощи, докато вървях по една от централните Софийски улици, няколко души ме погледнаха учудено и насмешливо, защото, досущ като дете, получило мечтана плюшена играчка, притисках към себе си с усмивка ” сърцето ти нося (в сърцето си го нося) на е. е. къмингс (изд. Жанет 45).

Съвсем далеч съм от мисълта, че поезията на къмингс е преживяване, от което всеки ще излезе влюбен. Но пък съм уверена, че бе крайно време тази книга да се случи. Защото за мен това е име, което дори и да не обикнем, е хубаво да познаваме. Искрени са възхищенията ми към преводача Манол Пейков, защото да превеждаш поезия, особено пък тази, изисква много, изисква едно особено внимание, с което да се стъпва по тънкото въже, хвърлено вместо мост, между езиците. Твърде друг от всекиго е къмингс, за да води до него стабилна пътека.

Прекарах пръсти по страниците почти ритуално, в някакъв момент не бях способна да чувам дъжда повече, защото се изгубих сред хаоса, нареждащ се пред мен. Задържах погледа си дълго над съдържанието и в някакъв момент видях поема дори в подредбата на заглавията.

Поезията на къмингс е река, която увлича по течението си. Затова и липсата на главни букви и знаци никак не успява да ме смути. Остава онази свобода сами да замълчим или да се задъхаме, където пожелаем.

“очите твои са предателството
на камбаните разкрито чрез благоухания”

Иска ми се да кажа още много, но изреченията, дръзко обърнали гръб на граматичните повели, са трудни за поставяне в определения и дефиниции. Просто тръгваш по дирята на буквите, и в зависимост кой си днес, можеш да стигнеш, където пожелаеш. Защото толкова много коридори гледат иззад очите на думите, чакащи да бъдат положени в различни интерпретации.

“сърцето ти нося със себе си (нося го
в сърцето си) и миг не оставам без него(където
отида отиваш и ти,моя скъпа; и сътвореното
само от мен е твое дело,любима)
не ме е
страх от съдбата ни една (защото ти си съдбата ми,моя сладка) и свят
ни един не желая (защото прекрасна ти си моят свят,моя истинна)
и ти си това,което винаги значи луната
и което ще пее завинаги слънцето ти си
 ето най-съкровената тайна,незнайна за никого
(на корена корена и на пъпката пъпката тя е
и небето небесно на дървото с име живот; което достига
по-нагоре, отколкото вярва душата или разумът знае)
туй е чудото и на небето звездите защо са
 сърцето ти нося (в сърцето си го нося)”

И въпреки, че словата са безплътни, ми се иска да кажа нещо и  за тялото, по което тази поезия е най-красивият белег. Илюстрациите и оформлението са истинска естетика, дело на Люба Халева. И очите биват съблазнени, дори преди да се срещнат с очарованието, чакащо насред страниците.

Всеки път различно е сърцето, казвам аз, защото написаното само изглежда същото, но със следващия  прочит нюансите са други.

“предимството главно да бъдеш жив
а не умиращ (е не в това)
че не властва умът над туй, що ти
със сърце усещащ, докосваш с душа
– предимството скъпа всъщност е
че сме влюбени с теб, че сме влюбени с теб”