Archive for Uncategorized

“По-релсите” на Невена Митрополитска -един роман, който не само разказва, но и изследва

Затварям последната страница от романа “По релсите” на Невена Митрополитска и си мисля кое е онова, което прави една книга различима и важна. Със сигурност не е само фабулата – една интересна история сама по себе си не е достатъчна. Струва ми се, че съвременната ни проза все по-често забравя, че има значение не само какво ни разказва, но и как – защото в това “как” е ключът едно произведение да бъде многопластово, да не е само хроника. И точно това се случва в последния роман на Невена Митрополитска, появил се съвсем скоро от “Жанет 45” с редактор Красимир Лозанов и корица на Люба Халева. “По релсите” не само засяга няколко големи теми, но и ги представя с фин психологизъм, така че читателят не остава просто наблюдател, а съумява да разбере различните гледни точки на героите и самия времеви контекст, в който е разположено действието. Всичко това има една осезаема достоверност, заради езика в този роман. Език, който не е монотонен, а се променя в зависимост от героите и така се засилва усещането, че авторката не просто разказва, тя е и внимателен изследовател на събития и съдби. 

И все пак – за какво се говори в “По релсите” ? Романът проследява живота на три поколения жени – баба, майка и внучка.  От сложния  живот на едно еврейско семейство между Кюстендил и Пловдив в периода 30-те – 50=те години на миналия век, до едно съвременно такова, избрало Канада за свой нов дом. Разказът се води от две гледни точки – тази на бабата и тази на внучката. Всяка една от главите е от името на едната, или другата. В първите страници това ме смути. Смути ме, защото езикът рязко се променя, контекстът става съвсем друг, това са два различни свята. Но съвсем скоро този похват  се оказа едно от нещата, които най- много ми харесаха в романа. Умението на авторката така добре да борави с езика на две съвсем различни епохи. Да изгражда стряскащо пълнокръвни герои, да конструира съвсем достоверни времеви отрязъци посредством изказа. И така, в края на книгата все пак всичко изглежда хомогенно. И е такова, защото разказът се движи с пулса на променящото се време. Защото не просто описва, а е внимателен към детайлите, към това как всяко едно десетилетие има своите рани и проблеми. Как всяка една епоха има своите болести. И е чудесно, че не дава оценки. Не посочва с пръст. Не казва кое е по-сложно. Не осъжда. Главните подходи в тази книга са разбирането и задълбоченото вглеждане в проблемите. 

От едната страна на разказа стои Ребека, бабата. Която се сблъсква с ужаса, стоящ пред българските евреи, тяхното спасяване в Кюстендил. Това е един исторически поглед над ситуацията, над отношенията между българи и евреи, на изборите, които стоят пред едните и другите. Всичко е поднесено много сдържано и уважително. И това прави силно впечатление. Защото  художествената литература рядко умее да бъде безпристрастна, когато говори за Холокоста, по един или друг начин. От другата страна на разказа е внучката Мая. Тя живее в едно объркано и разкъсано съвремие . Между това да бъде себе си и да позволява на натиска на социалните мрежи и на обкръжението да оказват влияние върху нея. Забележително здълбочен е погледът на Невена Митрополитска относно това колко е сложно да си тийнейджър в наши дни. Забелязва се нейното разбиране, че сегашните деца не са просто капризни и разглезени, а живеят в среда, която ги обърква, наранява и е оосбено неспокойна, натоварена с нереалистични очаквания за поведение отношение.

Бих споделила още много за “По релсите”, защото е истински ценна книга, но е най-добре човек сам да се срещне с нея, ако нахвърляните по нея щрихи са го заинтригували. 

“Хроники на сходствата” на Зорница Иванова – умението да рисуваш картини пестеливо и внимателно

От години вярвам, че за да харесаш една книга е необходимо не само тя да е добра като литературна стойност, но и да те намери в подходящия момент. Вярвам още, че понякога се случва едно вълшебно сходство на емоции и усещания и то е онова, което те кара да посягаш към нея отново. Сякаш се чувстваш разбран, сякаш някой разказва частица от мислите ти. А думата “сходство” използвам съвсем нарочно. Защото ще ви говоря за дебютната стихосбирка на Зорница Иванова – “Хроники на сходствата” .

Първото нещо, което ми направи впечатление в тази книга, е езикът – той е сложна амалгама между изчистеност, лекота и умението така да подреждаш и подбираш думите, че читателят да си представя снимки или картички на онова, за което дадено стихотворение говори. Това със сигурност е сред  важните достойнства на тази стихосбирка, защото е много трудно да изграждаш ярки визуални впечатления с фини думи и без силно наситена образност.

“Хроники на сходствата” е много ценна и със своите ненатрапчиви философски нюанси. Започваш да четеш, мекотата на думите те увлича и изведнъж се оказва, че текстът те е завел по-дълбоко, отколкото очакваш. И те убожда. Защото има много какво да ти каже.

И въпреки че става дума за стихосбирка – това е една много пряма поетика. Която не пропуска красивите детайли на заобикалящия свят, но и която няма да пропусне само с няколко думи, съвсем на място, да изрече всичко, колкото и неудобно да е то. Но го изрича с елегантност.

Тази стихосбирка е като пътуване на вътрешното аз. Като себеопознаване – да влезеш в страховете и болката си, да ги опитомиш, да минеш няколко крачки назад, сякаш ги наблюдаваш, а не си пряк участник, за да излезеш накрая по-голям и по-способен да приемаш света и себе си.

На последно място, но не и по значение, следва да отблежим, че “Хроники на сходствата” се появява благодарение на изд. “Арс” с редактор Валентин Дишев и дизайнер Анна Лазарова. Особено през тази година се забелязват много силни книги от дебютиращи автори, зад които застава издателската група “Арс” и “Скрибенс”, чиито книги можете да намерите на страницата на “Хралупата”.

“Котката и градът” на Ник Брадли – да се обясниш в любов на Токио и хората

“Котката и градът” на Ник Брадли е това, с което започна тази книжна година. Автор, за когото не знаех нищо, а и съвсем разбираемо, защото това е неговия дебют. Но точно две думи – котка и Япония, бяха съвсем достатъчни, за да проявя любопитство.

И все пак – кой е Ник Брадли?  Той е роден през 1982 година и израства в Англия. По време на студентството си заминава за Япония, смятайки да остане там една година. Но вместо това прекарва десет, а и защитава докторска степен по творческо писане, в която изследва ролята на котката в Японската литература. 

Така “Котката и градът” се появява някак съвсем естествено. Книгата има особена структура – от една страна това са  петнадесет разказа, които могат да бъдат четени самостоятелно, но от друга те са внимателно преплетени. Пътищата на едни или други герои се пресичат случайно и за кратко. И те остават едновременно все така несвързани, но и споделящи нещо общо – пространството на един магичен град, Токио, и терзанията, които поражда неговата необятност. 

Всички разкази  в книгата представляват своеобразно детайлно вглеждане в културата и традициите на Япония, надникване в някои исторически особености и дори проследяване на психологическите измерения на въздействието на един мегаполис върху отделния човешки живот. Може би едно от най-осезаемите усещания, долавящо се във всяка история, е за самота.  А езикът е гъвкав, жив, но и поетичен, което създава илюзията, че “Котката и градът” е нещо като обяснение в любов към Токио, но и като бавна разходка, при която попадаш в ръцете на опитен екскурзовод, готов да ти покаже не само важните улици, но и онова, което иначе би останало скрито.

Тук се преплитат и различни стилове на писане – много следи от ноар-роман, няколко нишки хайку с цвят на разцъфнали вишни; съвсем реалистични истории за живота, от които може да усетиш как те връхлита тъга, но и разкази в стилистиката на мангата. Тази книга е толкова многоцветна, колкото е и самият град. 

И въпреки че във всяка история има по една котка – веднъж разхождаща се из мастилото, татуирано по кожата, друг път, скачаща от влак, или пък просто бидейки тиха компания, то това е много повече книга за човека и неговите скрити цветове, за страховете и копнежите, за това как времето и мястото понякога предопределят посоката, по която ще тръгнем. 

Със сигурност мога да кажа, че отдавна не съм се докосвала до толкова очароваща книга.  На български можем да я четем благодарение на издателство “Рива” и превода на Або. А разкошната корица е дело на Живко П. Петров.

“And Then We Danced” – много повече от романтична история между двама танцьори

От няколко дни се чудя дали да пиша за “And then we danced”, защото ми е от онези филми, които човек по-скоро трябва да види и да усети, отколкото да бъдат описани. Понеже “говори” с движения, погледи и музика. Но пък все още се върти из главата ми, което значи, че трябва. 

“И след това танцувахме” е дело на родения в Швеция режисьор с грузински корени Леван Акин. И е провокиран от събития през май 2013 в Тбилиси. Тогава е направен първият и все още единствен опит за гей прайд в Грузия. Той бива посрещнат с крайна агресия и протести, като част от тях са организирани от православната църква. 

Леван Акин използва по  прекрасен начин традиционния грузински танц, за да разкаже, че става дума за едно общество, което, колкото и да се развива, е останало много консервативно в същността си. Защото този танц е институция – той не е чувствен, тялото не се разлива и извива, а точно обратното – то е стегнато, подредено, като паметник.

Мераб е отдаден на танца и на семейството си – разделя времето си между това да танцува в ансамбъла и да работи, за да помага. Но колкото и да се старае нещо сякаш не му достига. Или точно обратното – нещо е в повече. Защото той е твърде изразителен. Защото танцува с една емоция, нетипична за традиционния народен грузински танц. Ролята на Мераб е поверена на Леван Гелбакиани – той не е актьор, а танцьор, но игаре наистина бриялнтно. Затова и този негов дебют му носи множество награди. Лицето му пресъздава цяла палитра от експресии, които не могат да оставят зрителя равнодушен. 

Всичко се обърква тогава, когато в ансамбъла се появява ново момче – Иракли. Защото симпатията между него и Мераб ще се  окаже нещо повече от момчешко приятелство. Представено по много деликатен, естетичен и човешки начин. Без натрапване и сочене с пръст. Без претенция. Всичко, което се случва на екрана изглежда много естествено и непринудено.

Романтичната история между двамата герои стои в центъра на филма.Но в периферията има още много други малки, но значими неща. За обществото, за традициите, за отношенията в семейството, за мястото на танцовото изкуство, за миналото и бъдещето. Получава се едно прекрасно съчетание между традиция и новаторство. А музиката е просто великолепна. 

Със сигурност този филм не трябва да се възприема само и единствено като lgbt филм и като част от тенденциите напоследък. Защото е много повече филм за себепознанието, себеприемането и за това, че порастването е много самотен процес. И това силно си личи в чудесния финал на филма. Но няма да ви го разказвам. Това е и филм за доверието и прошката. За това, че никой не е само добър или лош. 

Неслучайно “And then we danced” е бил посрещнат с бурни и дълги овации в Кан и беше Шведското предложение за наградите “Оскар”. 

https://www.imdb.com/title/tt8963708/

Любов от първата глътка в “Coffee Lab”

Винаги съм казвала, че малките улички в центъра на София крият съкровища. И си заслужава да се изгубиш сред тях, да забравиш за времето и да ги изучаваш със сетивата си.

Съвсем разбираемо последните месеци не съм си подарявала такова приключение. Но днес една уговорка за кафе ме върна там. И по-специално на любимата ми Неофит Рилски. За моя изненада сграда в любимото ми турско синьо прикова вниманието ми. И една дума беше съвсем достатъчна, за да пожелая да прекрача прага ѝ с любопитство
А думата, разбира се, е кафе. Или по-точно “Coffee lab”.

Малко срамежливо попитахме дали е само магазин за кафе или има и маси горе. Безкрайно приветливо и учтиво ни казаха, че горе са масите.

И разказаха мъничко за мястото. Питат те каква напитка предпочиташ и какъв тип кафе, за да се съобразят с вкуса ти.

Опитваме се да намерим напитка за всеки вкус, само кажете какво предпочитате да пиете и какво кафе харесвате. Ще се опитаме да ви изненадаме приятно.”

Хубавата изненада започна още с изкачването по стълбите. За да се озовем на етаж от стара къща, превърнат в уютно кафене, сякаш извадено от страниците на красив роман. Представяш си как на тези маси пият кафето си съвременните писатели, художници, фотографи или просто хора, които искат да си откраднат миг модерна романтика в сърцето на града. Където все пак е тихо, изискано и малко дръзко.

Признавам си, че по-вкусно капучино не съм пила. И че атмосферата ме накара да очаквам следващото си посещение с нетърпение.

Собственикът разказа как са отворили съвсем скоро, на 11-ти. Че двамата с брат му и съпругите им сами са ремонтирали и направили всичко. Със собствените си ръце. И майстор не е влизал. Звучи вълшебно, нали?

А освен различни видове първокласно кафе, там можете да намерите и вино. Споделиха , че ще има и вечери със сомелиер и дегустации на вино. Веднага си помислих каква хубава женска вечер бих прекарала тук.

Няма да ви разказвам за интериора. Ще се опитам да ви го покажа в няколко снимки, макар и далеч от идеални. Но с телефон – толкова 🙂

Комбинацията между нещо аристократично от преди и нещо ново е великолепна. Да, това беше любов от пръв поглед, затвърдена с чаша разкошно капучино.

Coffee Lab, Неофит Рилски 38. А повече за мястото можете да намерите и тук https://www.facebook.com/coffeelabbyprodanichin/

А аз никога не съм си предтставяла, че ще напиша текст за заведение 🙂 Но и това се случи.

“Янус” на Валентин Дишев – един особен поглед в света на поезията

Конструиране и надграждане са особено трудни думи, трудни тогава, когато техните смисли трябва да бъдат осъществени. Но точно те ми идват наум след прочита на “Янус”, последната книга на Валентин Дишев.

Бавно и методично той конструира една своеобразна митология още в трилогията “Тезей” ( “Ортелий”, “Маргьорит (и други регистри) и “Тиха книга” ). И всеки следващ път тази митология става все по-плътна, допълва се и се разгръща. Докато накрая стигнем до “Янус”, където, ако си позволим една философска  препратка, можем да кажем, че разказът е едновременно същия, но е и излязъл от себе си, надградил се е и ни се представя и друг, различен, не просто променен, а пораснал – още по-монументален и всеобхватен. Защото поезията на Валентин Дишев е такава – тя е движение, с което се обхващат историята и езика, заличават се границите между тук и сега и остава усещането за нещо много по-голямо, нещо, което можем да наречем дори трансцедентно.

В “Янус” има много врати и всяка от тях води към различни посоки. Които се пресичат или  пък не. Които сякаш картографират света и са винаги отворени за онзи, който е готов да бъде “изследовател”. Защото  в тези текстове има и поезия, и поетика. Те са и разказите, и историята. И отново са многолики, какъвто е и самият Янус. Защото веднъж са непринудени и ясни. А друг път са предизвикващи и трудни. Защото изискват да знаеш и да търсиш, да научаваш и преоткриваш.

А най-хубавото е, че има едно особено премълчаване – нито една излишна дума и усещането, че сам трябва да намериш ключовете, за да достигнеш всички пластове от този своеобразен лабиринт.

“Янус” е богата книга – разхожда те из времето, ту напред, ту назад, среща те с такива символи и метафори, с каквито поезията не само вече  рядко работи, но е и отвикнала от тях.  Във време, в което тя е все по-директна  и оставя все по-малко на въображението, когато “сама си казва всичко”, Валентин Дишев остава верен на себе си и своя начин да изговаря света. Със сигурност малко или много това е “начинание самотно”. Защото неговата софистицираност  е и затрудняваща. Но и изключително необходима. Защото е като пристан за онези, които искат и се нуждаят от  едно Омирово пътуване.

След последната страница на “Янус” се появява асоциация с наградата “Особен поглед”, която връчват в Кан. Появява се, защото този израз съвсем приляга на тази книга. И изобщо на начина, по който пише Валентин Дишев. Неговият поглед е особен. Отдалечен. Отстранен от центъра, за да погълне и изрече цялото. Но пестеливо. С внимание и отговорност към думите. 

“Пир в бърлогата” на Вилялобос – когато Малкият принц е син на наркобарон

 

Независимо дали става дума за книга, или за филм, един от любимите ми начини да се говори за сериозни, дори бих казала неудобни теми, е разказването през детските очи. Разпадащите се светове, световете, които са жестоки и опасни, придобиват нови нюанси и една особена плътност, когато ги разглеждаме през едновременно чистия и непредубеден поглед на детството. Но това, разбира се, крие немалко рискове – дали историята няма да стане твърде сантиментална, нереалистична, да се избяга от същинския смисъл и още куп малки подводни камъни. Дали подобен подход ще бъде само умел трик, или белег за голям талант – това вече е строго индивидуално.

Такъв е обаче начинът на разказване в дебютния роман на Хуан Пабло Вилялобос “Пир в бърлогата”. Със своите едва стотина страници, това е една малка книга, която казва много неща. Съвсем непретенциозно, без морализаторство, без гръмки послания, но богата на фини психологически елементи и със забележителен изказ, “Пир в бърлогата” вдига завесата и ни позволява да надникнем за миг в света на наркобароните и войните между тях. И всичко това, съчетано с характерните екзотика и мистика, които витаят около представата за Мексико. Това, което не си представяме, обаче, е главния герой – Точтли, един малък принц, който няма роза и няма да опитоми лисица, но всяка вечер, преди да заспи, чете речник и научава сложни думи, вместо да чете приказки и да научава още и още за невинността и мечтите.

Всъщност, ако изобщо има някаква невинност, то тя е много крехка и различна от обичайната ни представа. Този малък принц няма вина в какъв свят се е родил, но става неволен свидетел на безпощадно острите му ръбове.

Изключително впечатляващо е как тази история носи една притъпена болезненост, болезненост, която идва на талази, изгражда се и се обостря с всяка следваща страница. Точтли наблюдава и изучава този объркан свят и на нас ту ни се струва, че не го разбира, ту не успява да ни убегне неговото дълбоко разочарование и отвращение, дори и да не разбира случващото се в пълния му смисъл.

В периода, когато Вилялобос пише книгата си, темата за трафика на наркотици е силно актуална в Мексиканската литература и това е съвсем разбираемо, ако човек е запознат с културните и историческите специфики на страната. Но в своята книга той прави нещо различно – тя не е директна критика на случващото се, съвсем не е и тъжна статистика. Тук има много повече пластове и идеи. Дори тази за формирането на личността и как нарушената връзка между детето и родителя, конкретно в случая линията баща-син, оказва силно влияние върху нататъшното преживяване за случващото се и заобикалящото. Как неосъщественото детство формира една неестествена  зрялост, която крайно и трайно изменя усещанията и възприятията.

Има го и нещо, което е специфично за Мексиканската, но и за други патриархални култури, а именно – как от самото начало момчето бива отглеждано и възпитавано да бъде мъж. Идеята за “мачизма” като висша цел в това общество. И нещо, което няма как да бъде пропуснато – детето, което споделя, че бащата не обича да бъде наричан “татко”. Това е едно особено скъсване с всякаква санитименталност и нежност. Съвсем не е случайно, че образът на майката липсва. Той е несъвместим с “идеалите” на този тип патриархално мислене. Ако изобщо се появяват някакви женски фигури, то то биват представени не като характери, а само и единствено като носители на телесното и сексуалното.

В някакъв момент дори можем да се запитаме как се отглежда и възпитава наркотрафикант. Защото децата се раждат деца. Но ако бъдат поставени в един свят и не познават нищо друго, ако всички символи на сърдечност и емоционалност биват заличени, ако дори детските играчки са умалени форми на оръжията от кървавия свят на големите, може би изобщо и не проблясва шанс за нещо друго.

И ако на пръв поглед книгата изглежда някак леко хумористична, хаотична и безобидна, то с всяка следваща страница ставаме свидетели на градация както в самия сюжет, така и в псиихологическите наслагвания.

“Пир в бърлогата” със сигурност не би била толкова значима и впечатляваща книга без специфичните изказ и символика. И в крайна сметка точно те, а не сюжета, са ключови за нейната отличимост. Екзотичните истории и цветните впечатления, които главният герой споделя, от една страна показват задълбочеността на неговия характер и различния начин, по който мисли, зрелостта, нетипична за неговата възраст.  От друга страна обаче те са своеобразни символи на злото, на жестокостта и по ненатрапчив, но консистентно присъстващ начин, говорят за онази част от човешката природа, която при определени условия, се проявява като разрушителна, първична и подчиняваща се на закони по-близки до природата, отколкото до разума.

Като цяло “Пир в бърлогата” , е книга, която, въпреки малкото на брой страници, успява да синтезира много идеи и поради това  и е трудно да бъде разгледан всеки неин детайл. Но със своя наситен, сюрреалистичен език, богат на една, нека я наречен свирепа, поетичност, тя успява да бъде завладяваща и да се промъкне в мислите едва забележимо, но трайно.

 

 

“Според някои хора съм твърде зрял за възрастта си. Главно защото си мислят, че ми е рано да знам трудни думи. Част от трудните думи, които знам са: мерзък, злополучен, опрятен, покъртителен и мълниеносен. Всъщност хората, според които съм твърде зрял за възрастта си, не са много. Работата е там, че имам малко познати. Не повече от тринайсет-четиринайсет души, от които общо четирима казват, че съм твърде зрял. Казват, че изглеждам по-голям. Или обратното, че съм прекалено малък за тези неща. Или обратно на обратното: понякога дори ме вземат за джудже. Аз обаче не мисля, че съм твърде зрял. Просто си имам един трик, като фокусниците, които вадят зайци от цилиндри, само дето аз вадя думи от речника. Всяка нощ преди да заспя чета речника. Останалото го прави моята памет, която е много силна, направо мълниеносна.”

Хуан Пабло Вилялобос, “Пир в бърлогата”, изд. Жанет 45 (2012), прев. Нева Мичева 

 

За разликата между деня на жената и деня на майката

Винаги около осми март ставам свидетел на нелепи разговори на тема “Кой сега има право да празнува на осми март”, дали чифт цици стигат, или пък трябва да си родила и евентуално отгледала някое  хлапе, за да можеш с гордо вдигната глава, токче забито здраво в земята и китка на стойността на хубава книга, да го празнуваш тоя заветен ден. Като бях в детската градина леличките все ми обасяваха как това е деня на мама и трябва да й подаря букетче, да изрецитирам стихче и да я гушна. Ама аз я обичах (и още я обичам, разбира се) и това бих го правила с повод и без повод. После пораснах и помня , че преди около десетина години на едно две места ми предложиха по-ниска заплата, защото съм девойка и няколко дни в месеца ще съм по-непродуктивна ( не се шегувам), отколкото някой батко и някъде там почнах леко да оценявам деня на жената.

Не че днес съм особено мъдра, това може да си стане ясно само по това, че ако сте ми добра приятелка и в три следобед ми кажете да ходим да пием коктейли, аз ще се навия без много въпроси, но пък се дразня, че тия понятия за жена и майка и кое кога се празнува са по-омешени и неясни и от връзките в някой индийски сериал, където Раж се оказва брат на майка си, а тя е бременна от котката.

И така в тази разкошна неделя, докато грее слънце и вали дъжд, навярно в чест на деня, аз седя на кухненската маса, решена да ви се обяснявам как между деня на жената и деня на майката има разлика. Исторически. Ако на някой изобщо му пука за историята на нещата и не държи просто да му подарят фенси подарък и да го заведат ня яко място.

Често се смята, че Денят на майката и Денят на жената са едно и също, или че са възникнали от една и съща предпоставка. Тези два дни обаче са различни по отношение на своя произход и значението, което носят.

Денят на майката запчова в началото на 20 век и е свръзан с името на  Анна Джарвис.
Ан Джарвис, майка на Анна Джарвис, основала работнически клубове за деня на майката в пет града в Съединените щати, за да подобри санитарните и здравните условия за работещите мъже и жени. След смъртта на Ан Джарвис, дъщеря й Анна Джарвис прави възпоменание за нея и  се заема със задачата да  направи Деня на майката всепризнат празник. След години боеве желанията на Джарвис са изпълнени  и така през 1919 г.,  Денят на майката е установен като международен празник.
Денят се отбелязва във втората неделя на май в много страни или, ако не през май, то отнво през поролетта на други места.  Денят е в чест на майчинството и жертвите, които майките правят за семейството и децата си. На този ден те обикновено получават подаръци и специално отношение.
Ден на жената или Международният ден на жената е датиран в началото на 20 век в Ню Йорк. По това време жените сравнително от скоро  се присъединяват към работническия живот и тогава все още няма закони, които да регулират сроковете на работа и условията на труд. Часовете са дълги, а условията на труд ужасни. Нещата се променят през 1908 г., когато Международният съюз за работно облекло за дами минава през Ню Йорк, изисквайки по-кратко работно време и по-добри условия на труд.
Жените печелят соята битката през 1909 г., когато първият Национален ден на жената (NWD) се състои   в Съединените щати на 28 февруари. Този ден се чества в последната неделя на февруари до 1913 г. През 1910 г. една жена на име Клара Цеткин (лидер на „Службата за жените“ на Социалдемократическата партия в Германия) настоява  за обособяването на  международен ден, в който жените и техните постижения трябва да се празнуват. Така  първият Международен ден на жената е признат в Австрия, Дания, Германия и Швейцария на 19 март 1911 г.
Денят сега се отбелязва по целия свят на 8 март и признава постиженията на жените, независимо от расата и етническата принадлежност. Той репрезентира борбата за равни права, свързва се с различни социални каузи и говори за постиженията на жените.
Всяка следваща година обаче Международният ден на жената е в опасност да се превърне в нещо като маркетингов продукт  или в изкривена форма на феминизъм, в зависмост от гледната точка. А той не е създаден нито заради едното, нито заради другото.

“Queen of Hearts” или как понякога, когато сърцата не са цели, има място само за нарцисизъм

“Queen of Hearts” е филм, който много ми се иска да не остане пропуснат. Защото е онзи европейски филм от 2019, който показва едни от най-сложните и добре изградени образи на главни герои. Това е и филмът, който Дания избра за официалната селекция за наградите “Оскар” за 2020. И мен лично много ме яд, че той не беше номиниран. Но пък си има “The Audience Award: World Cinema Dramatic” от “Сънданс”.

На пръв поглед сюжетът не е нещо нечувано. И си мисля, че въздействието на този филм е  най-вече в таланта на брилянтната Трине Дюрхолм. Тази жена заслужава куп награди за това превъплъщение.

Тя е в ролята на Ан – изключително успешен адвокат, чиято работа е свързана с подкрепа на жертвите на сексуално и домашно насилие. Майка на две прекрасни близначки, омъжена за Петер (Магнус Крепер ), който е лекар. Той изглежда някак простодушен. В него няма нищо специално. Двамата живеят в модерна къща, далеч от шума на големия град. От време на време се събират с приятели. Веселят се спокойно. Въпреки сложността на професиите си, те имат живот, който  изглежда стабилен и спокоен. Почти като идеалното семейство. 

Героите носят типичните  студенина и обраност, характерни за скандинавските филми. Всичко е някак премерено и изчистено. Няма бурна емоционалност. Това съвсем не се харесва на всекиго, но точно тук този детайл е особено важен за характерите на героите и придава на историята допълнителна дълбочина. 

Образно можем да кажем, че гръм пада в рая тогава, когато Густав (Густав Линд), синът от предния брак на Петер, е изпратен да живее при баща си. Густав е проблемен и своенравен тийнейджър. Това преместване изглежда като рисково начинание, защото момчето и баща му не са комуникирали от години, а освен това то таи неприязън към Ан, смятайки че тя е виновна за разпадането на първия брак на баща му и това, че той напуска него и майка му. 

Въпреки това Ан не се плаши. Тя е от онези хора, които са едновременно всеотдайни, но и борбени. Научени да контролират всичко и всички. Които не се предават. Тя сякаш малко по малко успява да стопи дистанцията между себе си и Густав, а от там и между него и близначките. 

В някакъв момент всичко се обърква. Ан и Густав започват тайна интимна връзка. Зрителят започва да се обърква. Не беше ли Ан човекът, който има висок морал, човекът, който не понася несправедливостта, спрямо своите клиенти ? Не е ли тя перфектна майка и грижовна съпруга ? Разбира се, че се появява и въпросът как ще приключи всичко това. Създалата се ситуация изглежда още по-нередна и заради особеностите на Густав.  Линд се заявява като много добър актьор. Предава убедително объркаността и емоционалната нестабилност на тийнейджъра. Погледите, действията, очите. Всичко е просто идеално изиграно. 

Признавам си, че първите 40-тина минути на филма ми се сториха малко протяжни и досадни. Две от ключовите думи, с които може да се опише “Queen of hearts” са надграждане и разгръщане. И двете са бавни процеси, ако целта е всичко да се случи с отношение към малките неща и без да има прибързаност. За да усетиш героите. За да имаш време да са ти чужди, да ги харесваш, после да те отвращават, но все пак да ги разбираш. Което съвсем не значи, че ще ги оправдаеш. Това вече е личен момент. 

Май-ел-Туки, режисьорката на филма, споделя в някои интервюта, че с екипа да прочели немалко статии по темата за тийнейджърите, имащи връзка с по-възрастни жени. И че това е една своеобразна “сива зона”. Някъде там има сложна граница между това дали става дума за насилие, или не. 

За да не ви развалям филма ще сепстя най-важното от сюжета и щрихите по образите на двамата главни герои. Онези ключови неща, които всеки ще гледа през своята собствена призма и сам ще прецени дали в крайна сметка в този филм има хищник и жертва. Най-малкото, защото Ан е много сложен образ. Чисто психологически тя е  достоверен и пълнокръвен персонаж. И аз не можах да избера една крайна позиция спрямо нея. 

Със сигурност обаче филмът поставя куп важни въпроси. За тайните в семейството, за привидния идеален образ, за нарцисизма, за травмите, за насилието, за страховете, може би дори за оцеляването и неговата цена. 

( И в този филм музиката е важна 🙂 ) 

Три четвърти любов, една четвърт омраза в стихосбирката “3/4 любов”

Помня, че преди години, може би съм била някъде в единайсти клас, бях написала  стихотоврение, в което се говореше за някаква любов, която не е съвсем любов. Хората, които тогава го прочетоха, го харесаха, но една от моите учителки мъничко се притесни. От това, че тая любов е любов, но не съвсем. Мислех си, че нещо съм объркала, че стихотоврението звучи неясно и това я е смутило, а не друго. На мен просто не ми изглеждаше нередно да е любов, но не съвсем. Такава я виждах, такава се случваше, такава се  усещаше. Моята, тази у дома, тази около мен. Признавам си, че не разбирах. Имах само онази наивна убеденост, че любовта е нещо остро, непременно в ярко червен цвят, което е винаги по-голямо от теб. И няма как да не боли, че каква любов е това иначе.

По същото време майката на една от най-близките ми приятелки тогава, жертва на домашно насилие, ми разказваше и ме учеше, коя любов е токсична. Коя е 3/4. От коя трябва да си тръгнеш. Ако не след първата или десетата дума, пълна с агресия, то поне след първия шамар. Независимо дали се случва в семейството ти или с гаджето ти. 1/4 липсва, тя е като отворена рана, през която всичко хубаво и светло изтича. Докато не станат 3/4 омраза, най-вече към себе си.

Но всички тези измервания не са някаква моя символика, те препращат към заглавието на една стихосбирка, която се появи в седмицата преди осми март. “3/4 любов” е всъщност проект, който говори за насилието над жени и насочва вниманието към него. Зад него като издателство стои “Жанет 45”.

Осем имена от съвременната ни поезия говорят за любовта и веднъж за нейния недостиг. Рене Карабаш, Димана Йорданова, Лили Йовнова и Надежда Радулова са женския глас, през  който може да бъде чута болката. Георги Господинов, Иван Ланджев, Петър Чухов и Димитър Кенаров представят мъжкия поглед за тогава, когато нещо притъмнява и се разпада.

В стихосбирката са включени по четири стихотворения от автор – три любовни и едно четвърто, разказващо за белезите на онази несъвсем любов. И тук графичното решение е чудесно – всяко четвърто стихотворение е върху черна страница.

А заглавието на тази книга е и статистика. Защото всяка четвърта жена в България е била или в момента е жертва на домашно насилие. Домът от спокойствие и уют се превръща в арена на разболяно его и в затвор. А 58% от жените са убити в дома си.

Може би на мнозина ще се стори, че поезията няма какво толкова да направи за този проблем, щом дори институциите не се справят. Но това не е така. Тази книга е и събитие, защото тук изкуството изпълнява една от главните си роли – да изговаря проблемите на времето си, да не съществува заради самото себе си или красотата си, а е средство и език, има социална роля. Защото, за да се случи промяната, за проблема трябва да се говори от всяка една трибуна. Да се насочва вниманието и да се предизвиква дебат.

Такава книга е още един от вариантите да се говори по-свободно за домашното насилие над жени, още един начин да се покаже, че няма нищо срамно. Да се заяви и подкрепа.

И още нещо важно за тази стихосбирка – постъпленията от нея ще отидат в подкрепа на каузата за борба срешу домашното насилие.

 

Тук можете да намерите запис на представянето на стихосбирката от 6.03 – https://www.facebook.com/manol.peykov/videos/10157189237185152/

 

Това е сайтът, създаден специално за книгата

https://www.34lubov.bg/

 

« Older Entries