“Другата страна на надеждата” на Каурисмаки – емпатия без сантименталност

kauriПоследният филм на финландеца Аки Каурисмаки „Другата страна на надеждата“ (2017 ) е особено съчетание между комичното и трагичното, между абсурда и емпатията, и с присъщия за режисьора минимализъм, без никаква сантименталност, дори с отстраненост, разказва две истории, които се преплитат в името на надеждата.  Едната е за сирийския бежанец Халед, загубил семейството си в сблъсъците при Алепо, търсещ убежище в Хелзинки и издирващ единствената си жива роднина- своята сестра. Другата е  за Викстрьом –  мъж на средна възраст, представител на средната класа, средно доволен или недоволен от живота си.

Двете истории по отделно приличат на тъжна статистическа извадка – Халед не получава статут и няма законово право да остане в страната, въпреки че медиите не спират да предават ужасяваща информация за жертвите и жестокостите в Алепо, а Викстрьом накрая не издържа с досегашния си живот и решава да зареже всичко, започвайки нещо ново.  Когато обаче бъдат пресечени успяват да конструират една много специфична реалност – едновременно виждаме проблемите на финландското общество, които Каурисмаки не за първи път иронизира; някои от особеностите на бежанците и това, че светът има свой собствен ритъм, независимо от това какво се случва в личната вселена на всеки поотделно.

Особено интригуващо е съчетаването на ретро излъчването на този филм с  актуалността на избраната проблематика – зрителят през цялото време има усещането, че е ситуиран в края на осемдесетте или началото на деветдесетте години. Това внушение е изградено посредством избора на цветове, предметите, характерни за онова време и дори музиката на уличните музиканти и певци в ресторанта на Викстрьом.  Контрастът , обаче, не поражда объркване, не изглежда дори комично. На фона на почти липсващите декори и многото празни стени както в ресторанта, така и в сградите на институциите, той прилича на защитна стена – ужасът се случва сега, но сякаш през достатъчна дистанция, че да го видим истински.

Изборът как да бъде заснета тази лента е още нещо, което не бива да бъде подминато. И тук си спомням позицията на Тарантино, която се състои в недоволството му спрямо дигиталната техника, която, според него, ощетява киното като цяло. За онези, които са съгласни с това виждане и с почитатели на класиката -35 мм, този филм представлява и естетическо удоволствие. И сякаш е вярно – детайлите, фините мимики и жестове на лицата, цветовете – всичко е по-добре уловено, изглежда някак по-достоверно.  Така дори абстрахирайки се от сюжетната линия самото заснемане би зарадвало ценителите  – то е работа в посока на „ренесанса“ срещу масовата дигитализация, започваща след 2000 година и пази историята на киното.

Всъщност тук си личат уменията на Каурисмаки както на режисьор, така и на сценарист. Това е особено видно не само заради споменатия вече минимализъм по отношение на декорите, избора на цветове и заснемането, но и защото всички тези визуални възможности са употребени много прецизно и символично. Може би една от най-запомнящите се сцени в този филм е онази, в която Халед разказва какво е преживял и как е разбрал за загубата на семейството си. Интонацията на героя е съвсем равна, ако не разбираме езика не бихме разбрали, че разказва за лична трагедия. Реакцията на служителката, която го слуша е съвсем същата – няма нито един жест, издаващ някаква емоция. Но това е най-светлата сцена в този иначе премерено мрачен и сив, съвсем по финландски, филм.

Всичко тук е пестеливо и премерено –  всички възможности на камерата са бавни, напомнящи за друго време ; диалозите са достатъчни, сякаш скицират и създават силует, но повече не е и нужно, действията сякаш имат свой вътрешен часовник. Но по специфичен начин се получава едно размиване между стерилното и живото, между отчаянието и вярата в предстоящото.

„Другата страна на надеждата“ е особено важен филм и поради още една причина – последователността на Каурисмаки по отношение на темата за бежанците и системата. Филмът е част от планирана трилогия и се появява след „Хавър“ (2011), който проследява историята на едно африканско момче, малолетен бежанец.  Тук е удържана познатата вече непретенциозност на разказването, чиято най-важна цел винаги е същата – човечността, независимо от коя страна на болезнеността е застанал човек.

 

Филмът “Къща без покрив” или как да имаш два езика понякога значи, че не принадлежиш никъде

Темата за бежанците, някак  естествено и неизбежно, е силно политизирана и превърната в медиен обект на отразяване. По един особен начин тя изглежда все по-изпразнена от човешкото, дистанцирана от субективното, разглеждана през обобщаващи позиции и думи. В някакъв момент, струва ми се, се формира едно наизустено знание, че тази проблематика е нещо тежко и плашещо, появява се една дежурна интуиция за състрадание. От едната страна. От другата стои неразбирането и също толкова механичният отказ за информиране относно  истинността на конфликта. Но и в двете позиции има нещо общо, изразено съвсем точно от режисьорката Солеен Юсеф: „Онова, което винаги ме е притеснявало, е фактът, че представянето на тази тема е едва ли не единствено в политическите изявления и журналистическите заглавия. Човешкото същество и неговата лична съдба някак остават в сянка. Войната не е рекламен слоган и не само струва много пари, но и много животи. Тя оставя отпечатък върху хиляди човешки съдби.“[1]

Така се появява нейният филм „Къща без покрив“ (2016), съвместна продукция между Германия, Иракски Кюрдистан и Катар. Макар и третиращ друга тематика, по емоционално въздействие и заради работата с личното, а не с обобщения исторически разказ, той ми напомни „Синът на Саул“ (2015) – филмът, говорещ за Холокоста не като хроника, не като сензация. А по един достатъчно човешки начин. И ако продължа с паралелите бих казала, че намирам общо ядро – правото да погребеш най-близките си, запазвайки ритуала или последната воля, право, което на фона на конфликтни и враждебни събития изглежда неосъществимо и крешящо необходимо в същия момент.  Възможността за правенето на един такъв паралел, обаче, по никакъв начин не следва да се разбира като взаимстване на идея. Съвсем не. Неговото споменаване по-скоро цели да акцентира върху въпроса за общочовешкото – то в крайна сметка присъства винаги, когато покривът е разрушен, когато домът е неосъществима територия, а най-говореният език е този на омразата.

„Къща без покрив“ не впечатлява със своята сюжетна линия, не изненадва с характерите на героите, няма какво ново да каже. Това е така и трябва да бъде така. Защото главното, в крайна сметка, е възможността за приближения разказ.

Може би ако това беше филм, занимаващ се мащабно с ужаса на войната, с нейната разрушителна сила, ако целеше да покаже защо е нужно разбиране, нямаше да ми хареса. Но в лентата на Юсеф няма никакво настояване, никаква показност, никакъв популизъм. Дори бих казала, че самите емоции са поднесени стилизирано и изчистено. Въпреки травматичността всичко е премерено и някак прибрано навътре.

 А историята – тя проследява пътуването на двамата братя Ян и Алан и тяхната сестра Лия, които с цената на всичко искат да изпълнят последната воля на своята майка – да бъде погребана до мъжа си. На пръв поглед един толкова обикновен ритуал се оказва конфликтен – в самото разделно време разделна е и позицията на семейството, а именно –  трябва ли тя да бъде погребана до мъжа си, счетен за недостоен и позорен заради действията си по време на режима на Саддам Хюсеин.

Това пътуване показва болезнеността на отчуждението – и тримата са живели в Германия, но всеки по свой начин, всеки оцеляващ в свой отделен свят. Едновременно близки и далечни. Едновременно ги свързват и разделят достатъчно неща.

Едно от най-забележителните неща в този филм, а може би и единственият отличаващ се похват, е играта с езика – през цялото време в речта на тримата се редуват немски и кюрдски, без това да следва някаква внимателна логика или да е съобразено със средата. Но въздействието е силно. Едно усещане за разпокъсаност. За загубена идентичност. За невъзможност да принадлежиш където и да е, дори тогава, когато си в своята територия.

И интересното е, че това пътуване към, е своеобразна форма на бягство. Бягство от себе си, но  и към себе си. Двойнствеността присъства през цялото време. Затова и има къща. Покрив обаче няма.

Самата символика на заглавието може да бъде разчитана през различни контексти – започвайки от идеята за Кюрдистан и неговите хора, нямащи понятието за своя земя, за родина, не и такова, каквото го имат другите народи, и продължавайки към финалната сцена, в която сякаш героите най-после имат усещане за дом, такъв, какъвто не се нуждае от стени или покрив.

А времето, в което се случва този малък, личен ужас, е същото онова време, в което ИДИЛ превзема Мосул. Споменаването е бегло, но достатъчно. Страхът от това какво предстои е единствено загатнат, но от повече няма нужда, иначе посоката ще се измести.

„Къща без покрив“  е един от онези силно необходими филми, защото, струва ми се, в него, точно заради цялата премереност и дистанцираност, но не дистанцираността на скандинавското кино, а отстранеността, през която най-добре се говори за болката, се съдържа възможността за същностното разбиране на конфликтите, обвързани с въпроса за бежанците, за войните… за хората.

[1] http://siff.bg/bg/movies/mezhdunaroden-konkurs/kashta-bez-pokriv

 

Няма място в правилното време, няма време в правилното място или “Пропуснатият момент” на Йорданка Белева

Пропуснатият моментДа влизаш в думите внимателно като в бяла болка, да излизаш от тях, запазвайки тази крехка белота – може би звучи като спъваща непосилност, но се оказва „езиково упражнение“[1], в което са събрани ключовете за всеки „пропуснат момент“, от който можеш да направиш пропаст или място, приличащо почти на дом. В „Пропуснатият момент“ (изд. „Женет 45“, 2017) Йорданка Белева показва второто – всяко „не сега“ отваря едновременно рана, но  дълбае  така, че освен белега да остане и  пристан, където на тихо да се изстрада времето.

В своята чувствителност и отношение към езика, в този толкова прям и чист почерк, книгата по нещо напомня на „Й“, предходната стихосбирка на авторката, но тук границите са променени – светът е пораснал, има още много имена и местоимения, има още избързвания и закъснения, които захапват оста на времето така, че все да си мислим как нещо не е на мястото си.

Тази стихосбирка създава едно особено усещане  – миналото време е разказано така, че може да бъде почувствано като сегашно. Това навярно се получава  заради пропуснатите моменти, непозволяващи в „преди“ да има завършеност. И защото тя липсва, може да ни се стори, че вратата е отворена, че можем да надникнем през нея и дори да поискаме  немислимото – да напълним празното с други думи, които да зашият дупката, през която моментите изтичат.

И пътувайки през страниците, все ми се струва, че съм „от двете страни на настръхването“[2] – между едно минало, чието гърло драска, защото не е успяло да има свое бъдеще и между едно сегашно време, което не е съумяло да научи очите си да гледат спокойно напред.

Стилизираният изказ тук е съвсем, съвсем у дома си – представям си изчистени черно-бели фотографии,  направени от бавен лентов апарат – с фокус върху детайлите, с разказ за  дълбокото; трябва да имаш търпение за тъмната стаичка, трябва да знаеш какво да направиш, за да не нараниш образа – все неща, при  които  на бързият механизъм не му достига чувствителност.

И накрая се оказва, че границите – дали на езика, дали на погледа, дали на времето – но все растат, само изреченото се смалява до ням писък. За да го видиш трябва да освободиш спциално пространство в деня си. Но като го направиш трябва да внимаваш и за това дали е подходящо – дали мястото е в правилното време, дали времето е в правилното място. А да внимаваш понякога значи да чакаш, да чакаш значи да отлагаш, а да отлагаш понякога означава да отказваш, защото „отказани са обитанията на гласовете/ отложени са всички звуци“.[3]

Толкова много се повтаря въпросът за мястото и за времето, че накрая пониква едно особено съмнение – дали като бързаш успяваш да наваксваш, дали като ускоряваш това непременно значи, че прескачаш първо едни, а после други граници. Или означава да се сбогуваш – с близките, с любимите, с по-далечните, със себе си. А после да си спомняш. Неистово много и дълго. Защото „ непрежалимо е пространството/ в което се намърдва спомен“.[4]

В поезията на Йорданка Белева фрагментарността не прилича на начин, а на нов език, език, който е едновременно объл и остър като огледало. Дори и да отразява пак зависи от очите ти как гледаш. Но знаеш колко много разпокъсаност и пропуснати вдишвания замъгляват гладката повърхност.

А може би всички пропуснати моменти се събират в едно неумение – мълчанието идва когато човек сам е „книжно корабче без равновесие“[5] и това, което прави е „ да подкопава бреговете да срива мостовете само така е устойчив/ и извива водата навътре към себе си“. [6]

[1] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.16

[2] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“,  стр.12

[3] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.37

[4] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“ ,изд. „Женет 45“,  стр.25

[5] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“изд. „Женет 45“, стр. 38

[6] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“, стр. 38

« Older Entries Recent Entries »