(б)Ледности…

12088154_1053475491332209_6216140278444956292_n

В началото трябва да са били ръцете. После е дошло осакатяващото желание.

 

12033076_1048610441818714_1850372875965939973_n

Нямам усет за времето. Мога да броя само по кожата.

 

laleta (1 of 1)

Понякога искам да съм безезична природа. Криволичеща свобода в редовете.

Болезненост, която знае да прегръща или “Осмоза” на Бояна Петкова

осмозаИма думи и разкази, за които трябва да пораснеш. Ако ти се случат твърде рано, неумело бродиш из смисъла им и отнасяш парчета свят със себе си, но не знаеш какво да ги правиш, нищо, че не ти се иска да почакаш още, за да ги прегръщаш с друг, по-широк полет. Но ги има и онези други изричания, пред които трябва да се смалиш, да задраскаш шума и суетата на прибързващите понякога дни. Едва тогава можеш да нагазиш в думите като в чупливо убежище, в което влизаш само по болката си. Такова пре-живяване е книгата на Бояна Петкова „Осмоза“, изд „Пергамент“, (2016)

Равни количества ранимост и прекрасност се разливат по ръбовете на цялото, звучащо през различните цветове на тихото, но имащо ясен глас изричане. Стихотворенията в тази книга някак съвсем неусетно и естествено се настаняват до мислите и до сърцето, а ехото им дълго населява споделеното пространство на белезите.

Въпреки неотменното усещане, че светът, изговорен по страниците, прави всяко вдишване уязвимо, ще бъде несправедливо да нарека тази книга тъжна. Тъжното ще изглежда като зле скроена рамка, неспособна да обхване смисъла и чувството, които изграждат поетиката тук. Отвъд него стои разбирането на стихотворенията и вчувстването в тях, а конкретните, точни дефиниции съвсем не са по мярка.

Усещането за спомняне и усещането за сега се преливат и съвсем като в осмозата веднъж едното, а после другото извисява гласа си по-високо. Но това не е противоборство, а естественият ритъм на живота, тогава, когато той не е равна плоскост, а в гънките си крие и остриета.

Притъмнява, мъгливо е, но тук не е тъмно, болезненост и безнадеждност не са изравнили смисъла си, напротив – на пръсти, внимателно, съвсем като възкръсването, за което Бояна Петкова казва :

„Няма
бързи начини
за възкръсване.“

Светлината сякаш наново се учи да озарява и да претворява същността на дните, а мълчанието бива проговорено, тогава, когато малцина знаят какво да сторят с думите. Това е една особена болезненост, която знае да прегръща.

Правото да изтъгуваш и да болиш не е равносилно нито на отказ от светлината, нито на прихлупване на надеждата, напротив – драскотините на думите и по думите по особен начин приласкават, не обръщат гръб на света, а го пре-откриват, натоварени с много история. Уязвимостта не е враждебна, понякога е неумела, изглежда дори трошлива, но не противостои с хладна далечност, а събира болезненото и допуска то да премине през нея.

Смирена, топла и безкрайно човешка, тази поетика, напоена с емоция, борави с езика непретенциозно, но виртуозно, конструира плътта на всяка история по талантлив начин, който не сочи себе си , а меко завладява четящия. Местата и цветовете не са бледи, но изглеждат някак ненатрапчиви – акцентите са есенции на чувството и смисъла, есенции, които придават плътност на сподленото.

Пътувайки „Осмоза“ на Бояна Петкова, вживявайки и вчувствайки пулса на думите, човек не може да остане безразличен. Това е една внимателна и внимаваща книга, която идва като изтъгувана с малко думи и много дълбочина рана, която преподрежда смислите и усещанията, изменя погледа към поетическото изразяване и дори разтрошава сивата застиналост, ако такава неволно сме допуснали да се промъкне около нас.

Всяко едно стихотворение в книгата е неразделна част от мелодията на проговорената тишина, нищо повече и нищо по-малко. От първата до последната страница „Осмоза“ превежда читателя през разказ за особената смелост на това да говориш за нуедобното и неуютното, прави го пестеливо и искрено, а последната дума не е мрак, а светлина, която бавно преоткрива себе си.

Подчинението като форма на съществуване или “Подчинение” на Мишел Уелбек

uelbekОнази художествена литература, която проблематизира своето собствено време и е един от възможните прочити на случващото се, а не на случилото се, е особен социокултурен елемент, и то такъв, който резултира в един по-широк спектър и предизвиква по-голяма реакция. Такъв е романът на френския писател Мишел Уелбек „Подчинение“ (изд. „Факел Експрес“, 2015 г.)

Самата книга, излязла в особено тежък за Франция момент, още от самото начало получава противоречиви отзиви, сред които, съвсем естествено, и обвинението, че е с антиислямска насоченост, че представлява своеобразна пропаганда, насочена срещу исляма. Противно на това обаче, „Подчинение“ е сдържана, въпреки че може да бъде разглеждана като форма на  критика срещу мюсюлманската религия, критика, която, макар поднесена през формите на художественото, бива изложена и защитена последователно и аргументирано.

Уелбек избира за център, около който да развие действието, висшата образователна система във Франция. Похват, който не бива да бъде пренебрегван, защото, за да се стигне до разпада и промяната на една културна традиция, точно образованието е звеното, от което следва да се започне.

Особената позиция на Уелбек е представена основно посредством героя, наречен Франсоа – литератор, занимаващ се с академична кариера, намиращ се на такъв етап от живота си, че се лута някъде между празнотата и… още по-голямата празнота. Освен „говорител“, представящ концепциите в тази книга той е и събирателен образ на съвременния образован европеец.

В текст със социокултурна насоченост разглеждането на любовния живот на героя изглежда на пръв поглед отклоняваща вниманието подробност. Посредством нея обаче се постига една пълнота на образа, самото мислене се разгръща по -всеобхватно. Собственият живот на Франсоа – нито оцеляване на дъното, нито достигане на върха, една сива траектория, която не може да бъде надмогната, е отговорът как и защо се случва промяната в това общество. Защото тази спрялост и застиналост, лишеност от ярко движение и случване, не се ограничава в рамката на личната история на Франсоа, а напротив – от него са болни и мнозина други, то разяжда времето.

Съвсем целенасочено е въведен вълнуващият за Франсоа образ на Юисманс и последвалият при него на по-късен етап уклон към религията. Така още първата част на романа прокарва концептуалната линия за свързаността между меланхоличното съществуване, дори разочарованието, и обръщането към религиозното.

Изграждайки така умело многопластовия фон в началото на романа, Уелбек подготвя читателя за същинското действие – Франция, 2022 година, нови президентски избори. И съвсем естествено тук идва питането с какво печели една ислямска партия и един президент, неин представител. Въпрос, чийто отговор обаче изисква вглеждане в болните места на обществото, в потребностите, на които не бива откликнато, в самата Европа, сама създаваща и дълбаеща раните си. Мохамед Бен Абес обаче изглежда едновременно безопасен, но и достатъчно образован, интелигентен и имащ добри възгледи. В тази антиутопия ислямът, представен като умерен и дори изглеждащ на пръв поглед либерален, се проявява не като опозиция, а напротив – като алтернатива. Не става дума за радикализъм, за насилствено налагане, а за свободно направен изобор.

Медийният образ на Бен Абес изглежда привлекателен, дори по-привлекателен от този на опозицията, защото носи и някаква различност, в която никой не подозира опасност – образованият мъж, достатъчно пъти обявявал се срещу всякакви крайни и радикални действия, демократично и толерантно настроен. И точно тук цитатът от Хомейни се разгръща изцяло: „ Ако ислямът не е политика, не е нищо“. А обществото, несъумяващо да види зад „завесата“,  дарява своето доверие дори някак лекомислено.

И на преден план се явява проблемът за подчинението. Проблем, който, оказва се, може да конструира облика на цяла една социална и културна реалност. Подчинението като фундамент кореспондира и с препратка към книгата „Историята на О“ – специфичен подход, защото концепцията на Полин Реаж изглежда отдалечена от подчинението в аспекта на мултикултурализма. Но различните форми на подчинението – и еротичното, и религиозното, и дори подчинението като потребност – биват „приютени“ от исляма.

Дали подчинението е естествена форма на човешкото мислене и действане, дали еманципацията като един от белезите на модерния свят е преходна тенденция, са част от въпросите, които Уелбек поставя. В рамката на самата книга е разгледана теорията за човешката потребност множеството да бъде ръководено, да се откаже доброволно от свободата си и да бъде наставлявано. И ако се подчинява не посредством груба и радикална сила, промяната се случва някак естествено и хармонично, дотолкова безконфликтно изглеждаща, че е неспособна да породи каквато и да било форма на протест.

Промяната в самия статут на „Сорбоната“ е ключов, от една страна, заради символа, който представлява сама по себе си, а от друга, заради ловкия политически метод да бъдат уязвени точно образованието и културата. Разпадът на предишните ценности и изместването им от един нов ред не само че протича без съпротива, но дори разклаща увереността в необходимостта от свобода такава, каквато е била разбирана досега.

Мултикултурализмът от своя страна е особен културен феномен, достигнал такава форма, каквато самата среда, самото мислене му задават. Мултикултурализмът, такъв, какъвто е в “Подчинение” е един от най-естествените продукти самото време – възникващ заради слабостите на цяло едно общество, и то в голяма степен точно в интелектуалните прослойки. Геополитическият прочит представя една колкото и трудна за допускане ситуация, толкова и съдържаща съвсем реален потенциал – религия (в случая ислямът), действаща привидно либерално, една “нежна власт” е способна да вуздейства много повече и по-силно.

В зависимост от призмата, през която се разглежда тази книга, произтичат и различните начини на възприемане. Но тя не е крайна, не е пропаганда, а фикция, боравеща с важни тези и проблеми, и точно поради тази причина бива определяна като спорна и конфликтна. Но „Подчинение“ не е антиислямистки лозунг, а концепция за разпада, разказ за проблемите на едно конкретно общество, за преобърнатото време. Защото тогава, когато самата епоха не е в мир със себе си, тя е неспособна да съгражда, а по един или друг начин проявява или своите деструктивни черти, или тръгва по неочаквани пътища. Тази книга е и книга за загубата – когато губиш, когато се луташ и се обезсмисляш и нямаш през какво да се самоопределиш и заявиш, подчинението идва като една от формите и на личното изгубване.

Поезия без знаци е морето в “Океан море” от Алесандро Барико

BARIKOМорето най-хубаво може да го разкаже някой мъж – гласът му, с приливи и отливи, да се разлива по кожата, да улавя потрепванията й и да ги вплита в своята история. Защото то става голо и самотна е безкрайната му плът, ако не се отпечатат по нея очите на толкова много удавници без име. Без тях, без очите на другите, географията на синята безкрайност мълчи и няма кой да изпише морето с туптенето на вените си върху белия лист, в картина да го впримчи, да го положи в нотите… да го превърне в живот, който пътува, вечно драскащ по сърцето. Морето най- хубаво може да го живее някоя жена – да направлява ветровете му според солта, разтворена в раните и на човек да му се струва, че всяко корабокрушение се ражда от стъпките на езичница, която копнее да бъде докосната, а допирът непростимо закъснява. И в укротените си утрини, и в безпощадните си часове по залез, морето все прилича на женственост, прошепната на език, който малцина разбират. И остава само да слушаш, да слушаш вълните, да се усмихваш и да се плашиш, нещо дяволско да те примамва, но после бързо да потегляш назад към сигурността на брега.

Поезия без знаци е морето в “Океан море” от Алесандро Барико (изд. “Унискорп”, 2015). Можеш да опиташ да го разкажеш, можеш да опиташ да го живееш и независимо дали го гледаш мълчаливо от защитения подслон на прозореца, или си позволиш дързостта да близнеш със стъпки брега, накрая морето те връхлита. И няма упътване как да преминеш през него.

През цялото време, пътувайки с  книгата, читателят има усещането, че се докосва до една своеобразна енигма – самобитният, изцяло поетичен език, преплитането на историите и усещането за една крехка, но осезаема мистичност, пораждат абстрахиране от “тук и сега” и  на негово място идва потъването в загадъчния, на моменти налудничав свят свят на хората, потърсили спасение в морето.

Странноприемница “Алмайер”, невинно стояща на брега, е мястото, на което се срещат героите на тази книга, мястото, на което се преплитат няколко разказа от различни истории, които илюстрират по вълшебен начин необятната същност на синята безкрайност, но и показват човешката душевност по един особен начин, защото тя бива изречена през това това море.

“Океан Море”, въпреки внимателното нанасяне на щрихите, представя ярки образи, които запленяват и покоряват въображението: художникът Пласон, който рисува морето без цветове, единствено потапяйки четката в солената вода; професор Бартълбум, търсещ края на морето в името на своя енциклопедичен труд и носещата болезнена чувствителност Елизевин, която не знае как да живее, но и как да умре, са само няколко от цветовете на тази приказка. Не по-малко интригуващи са отец Плюш със своите необичайни молитви и Ан Деверия, жена, която с лекота запленява мислите и загадъчният доктор Савини. A Адамс, героят, който “има очи на животно на лов” е един от най-интригуващите персонажи, носител на тишината и бурята едновременно.

Описателният, наситен с емоция и образност език не лишава книгата от динамика, тя не остава красива застинала история, но предлага и интригуващ сюжет. Неслучайно романът е разделен на три части: “Странноприемница “Алмайер”, “Лоното на морето” и “Песните на завръщането” – по този начин цялостната концепция за пътуването на едно загубено себе си през раните и белезите и достигането до едно намерено себе си, е завършена и въздействащо изградена по линията на  ненатрапчиво, но значимо надграждане.

“Океан море” има и своята фина естетическа и философска нишка, която не отвлича вниманието от основната сюжетна линия – тя съществува хармонично и е част от наслагването на различни смислови и идейни пластове. Изглеждаща на пръв поглед мечтателна и лирична, книгата на Барико представлява една голяма метафора за вътрешния свят на човека. А поезията без знаци се оказва фино изследване на човешката природа…

Морето всеки го носи в себе си, понякога безумно и плашещо, понякога, изглеждащо почти опитомено. Един океан море дебне в очакване, за да прелее от очите ни…

Философия на любовното чувство или “Влюбванията” на Хавиер Мариас

mariasКолкото и разглеждани да са от литературата  на пръв поглед тривиалните теми за любовта и смъртта винаги след последната страница на поредната книга, ми остава едно усещане за недоизказаност, за премълчаването на една оголена истина, изтласкана в ъгъла на мислите; непозволената дързост ореолът на благоприличието да бъде свален нейде в прахта пари по дланите и липсата едва забележимо витае из въздуха. И тук се появява книгата “Влюбванията” на Хавиер Мариас (изд. “Алтера”, 2014), която е едно своеобразно настояване за повече прямота и свобода в контекста на разказа за смъртта и любовта.

В началото езикът на “Влюбванията” ме смути донякъде с липсващата поетика на изказа и драматичната по очароващ начин топлина, присъщи за испанската проза. Но след последната страница си позволявам да нарека книгата една особена философия на любовното чувство, защото, въпреки че са поднесени по художествен начин, проблематиките граничат с философското. Което е всъщност съвсем разбираемо, имайки предвид, че бащата на Хавиер Мариас, Хулио Мариас, е бил доктор по философия и един от най-изтъкнатите ученици на Хосе Ортега-и-Гасет.

Специфичността започва още с това, че историята е разказана от Мари – млада жена, която работи в издателство и бива очарована от двойка, която вижда всеки ден, отивайки на работа. Когато съпругът е убит, това разклаща спокойствието на Мари, защото нейният обичай да ги “среща” ежедневно е унищожен. Тръгвайки от там, че животът на другите, като постоянно заобикалящо присъствие, се превръща в част от ежедневния ритуал и навичността – един интригуващ социален елемент, авторът разгръща идеите си постепенно, изграждайки концептуалната свързаност на двойката любов- смърт.

Обичаят, като елемент, конструиращ хармонията на всекидневието, е подтикът, който кара Мари да се заинтригува повече от живота на загиналия вече Мигел Десверн и неговата страдаща Луиса. Но Мариас не спира до тук, а по един особен начин я прави своеобразен участник в продължаващия живот.

Поставяйки героите си в различни ситуации, авторът изрича истините по възможно най-искрения и на моменти дори засрамващ начин. Удобството от смъртта на любимия човек, тема табу, болезнена дори при самото помисляне, бива разгледана без оправдания, без маниерност – четейки тези редове човек освобождава собствената си мисъл и тя тръгва в необичайни посоки.

Както самото заглавие на романа показва, любовната тематика стои в центъра. Но това съвсем не е сладникава история, няма ги и присъщите болезненост и чувственост, на тяхно място стоят овладени терзания и егоистични разсъждения, които не принизяват влюбеността, а я правят жива, пълнокръвна и чужда на всяка идеализация.

“Едната възможност е просто да чака, да не прави никакви крачки, да разчита, че ще залипсва, че мълчанието и отсъствието й ще се окажат неподозирано непоносими или тревожни, защото всички свикват бързо с онова, което им се подарява или е налично. Вторият път е човек да се опита да се промъкне тайно във всекидневието на онзи някой, да е там без да настоява […] , да прокарва път на навик, който се настанява неусетно и тайно… “

Диас-Варела е другият ярък персонаж- образ, изграден едновременно пестеливо, но и наситено. Мъжът, влюбен в Луиса, чакащ я да се съвземе от трагедията, привлича не с някакви благородни качества, напротив – той е противоречив като личност, но неговата умереност и сдържаност, влюбеност и заедно едно с това разумност и лишеност от самосъжаление, карат читателя да изпита симпатии.

Фабулата на “Влюбванията” сама по себе си не се отличава с особена оригиналност, такава обаче не е и необходима. Защото идейното съдържание е най-голямата ценност на този роман. По един ненатоварващ, но запомнящ се начин, Мариас си служи с психологически, социологически и философски елементи, за да създаде книга, която не отминава бързо след последната затворена страница, а оставя своите ветрове да преобръщат дълго мислите.

Кореспондирането  с имена и текстове  от литературата, и особено това на Балзак с “Полковник Шабер”,  като художествен елемент, засилващ образността и внушението, е сред очарованията на тази книга.

Романът е удостоен с Националната награда за проза на Испания, международната литературна награда “Джузепе Томази ди Лампедуза” и Австрийската награда за европейска литература. Споменавам това съвесем умишлено накрая, защото, както съм отбелязвала и преди, наградите са спорен въпрос. Но личното ми мнение, защото този роман се превърна в едно от моите трайни влюбвания, е, че тези отличия са напълно разбираеми.

 

 

Да живееш смъртта или “Свещената билка. Тайният дневник на Фрида Кало” от Ф. Г. Хагенбек

fridaМитичното като форма на разказа оживява по един особен начин всеки път, когато стане дума за непокорната дъщеря на мексиканската революция- художничката Фрида Кало. Дали само гледайки картините й, или четейки за нея, човек сякаш застава на границата между две различни вселени, някъде между образа на едно от любимите лица на XX век и между многоцветната страст на жената-момиче, обгърната от езическа тайнственост и екзотика.

Книгата “Свещената билка. Тайният дневник на Фрида Кало” от Ф. Г. Хагенбек (изд. “Колибри”, 2015) се явява нещо като биография , номинирана за престижната литературна награда „Планета-Каса де Америка“ за 2009 година. Казвам “нещо като” съвсем умишлено- първо заради самия образ на Фрида Кало, винаги обгърнат от красива мистичност, но и заради подхода и езика, с които си служи авторът. Проследени биват най- значимите моменти още от детството на героинята, започвайки с разказ за семейството й, стигайки до първото  влюбване и продължавайки с историята за това как се живее с болката след една жестока злополука и една не по-малко безпощадна любов. Въпреки тази конкретност обаче, живият и богат изказ, характеризиращ се с една особена поетичност, през цялото време създава усещането, че не става дума за реална личност, а за някоя мексиканска магьосница, въстанала срещу съдбата.

Един от колоритните елементи, включен в тази биография е  “Книгата на свещената билка”- така наричала Фрида Кало своя малък черен бележник- сборник с готварски рецепти за Деня на мъртвите. Дори само тази част сама по себе си представлява съкровище за онези, които  имат  търпение да изчетат рецептите-  от една страна всяка причудлива подправка прибавя още щрихи към образа на тази неудържима жена и скъсява дистанцията, а от друга всеки ценител на философията на кулинарното тайнство навярно ще бъде изкушен.

Изкуство е да живееш, но изкуството да живееш смъртта е съвсем друг разказ, не просто за една безкрайно талантлива художничка, а за силата на жената и за страстта неизменно да следваш поривите си.  Болката е постоянната величина, с която се измерват усещанията на Фрида. Безпощаден е животът не само заради злощастната трамвайна злополука, осакатяваща тялото и неспираща да нанася рани със своите последствия, но и онази любов, неспособна да съгради истински дом, а противното- разпадаща отвътре.

Диего Ривера- тъмният, оставащ през цялото време колкото близък, толкова и недостижим, мъж, е най- голямата болка на Фрида, заедно с невъзможността да го дари с дете. Двете бурни и непокорни идентичности, двамата творци сътворяват около себе си буря от емоции, която въпреки любовта и нежността, заради сблъсъка на своеобразния егоизъм и ревността, има своите парещи белези.

Талантът и темперамента на Фрида пресичат пътя и с чувствени жени, интересни хора и едни от най- впечатляващите творци на това време, сред които и Лев Троцки и Пабло Пикасо.

Но освен женствеността и страстта, не по малко ценни в тази книга са моментите посветени на политиката и революцията. Фрида не остава ограничена до чувствената и стихийна жена и любовница, но се разгръща и като личност с ясни възгледи и позиции. Още в самото начало на книгата се проявява интересът й към случващото се в страната и желанието й да бъде дейна и актива по тези въпроси.

Болезнеността на  историята не бива да се бърка с мрачност, въпреки наситената тъга и сянката на смъртта, която винаги витае- чистият мрак е чужд на този живот. Болката е многоцветна палитра, с ярки цветове и ухание на силни подправки с непознати имена. Да живееш смъртта и да умираш бавно са два различни избора. Този, който прави Фрида Кало е първият- избор, при който тя води в непрестанния танц с печалното. При който, въпреки гнева, отчаянието и липсите, пламъкът не угасва. Фрида гори винаги.

„В деня, когато Фрида се родила, в градчето се усещали ветрове на промяната.“ Един живот, превърнал се в преход между раждането и смъртта. Живот, в който понякога се прокрадва въпросът „заслужава ли си да се живее ден след ден с болка, подобна на смъртта?“.

На самата художничка Фрида Кало книгата не отдава съвсем централно внимание, артистичната й същност е по-скоро фон, отколкото център. Което, при наличието на такава ярка идентичност и личностно присъствие, остава съвсем разбираемо.

Бих казала, че тази книга насища сетивата с аромати, усещания… с живот,но  и фино прокарва пръсти по нишките на мисълта. Сред толкова магичност и митичност накрая дори не остава желание да се запитам дали всяка история тук е достоверна и ако трябва да си призная- не ми се иска да знам. Около личности като Фрида Кало, заради духът на легендата, винаги ще присъства поне нотка съмнение дали всичко е истина. Но Хагенбек пише толкова увличащо, поглъщащо и приближаващо, че страниците се изнизват бързо и не ти се иска да се връщаш обратно в реалността, където цветовете не са така ярки.

 

 

Невидими присъствия, невидими отсъствия или “Празникът на незначителността” от Милан Кундера

kunderaИма книги, които пораждат едно еуфорично нетърпение още преди да бъдат прелистени от читателя. Такава е “Празникът на незначителността” (изд.”Колибри”, 2015) на Милан Кундера. Очакване, съвсем разбираемо, имайки предвид, че този роман се появява след 13 години пауза.

И защото незначителността е била и продължава да бъде един от най-непростимите пороци, едно от тихите изтезания, драскащо отвътре навън, привнасяйки в погледа смесица между вина и негодувание, дори самото заглавие представлява предизвикателство, умела игра с думите, от онези, в които запознатите с творчеството на Кундера лесно могат да разчетат обещанието за внимателно поднесена провокация, която не крещи, а се разлива из лабиринтите на мисълта.

Празникът не може без поне малка доза парадност и цветове, затова и водещи сред похватите на текста се явяват иронията, сатирата и хумора. Но това в никакъв случай не отнема от стойността на романа, напротив, изостря усещанията и критическата нагласа, а самият текст увлича и е леко четим, въпреки историческите и философските препратки, с които, макар и по-скоро  загатнати, си служи авторът.

Първия герой, с който ни среща романът е Ален, ярък и интересен персонаж, заради необичайните разсъждения още в самото начало:

“Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в задните части,как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: бруталност; веселие; най-краткият път към целта: цел, двойно по- възбуждаща, поради това, че е двойна.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в гърдите, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: обожествяване на жената; Дева Мария кърми Исус, мъжкият пол коленичи пред благородната мисия на женския пол.
Но как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредоточена насред тялото, в пъпа?”

Но това не бива да подвежда и да поражда очакване за уклон към еротиката. Тя присъства по-скоро като единичен елемент, посредством който се разгръщат социално-исторически, психологически и естетически идеи.

Останалите герои Д‘Ардело, Шарл и Калибан са другите нужни цветове от палитрата, за да бъде изрисуван този малък празник, потъващ в ежедневието и трудно разчитан като значим.

Основно изграден върху диалога, романът дори по-силно пресъздава усещането за самотността на своите герои. Въпреки разменените думи и споделените истории, празникът веднъж е история за човешката суета, а после и за всички онези липси, от които сме изтъкани и ни преследват. Защото всяка една малка обсебеност е отсъствие, с което се учим да живеем…

“Празникът на незначителността” е и своеобразен разказ за осмислянето и равносметката, нещо, което изпъква при вглеждане между редовете. От търсенето на корена на еротическото предпочитание, през това какво символизира поредният рожден ден до влиянието на мисълта за смъртта върху собственото себеусещане и това как ни вижда другият, по страниците на романа дебнат неизказани сентенции за живеенето.

На пръв поглед последната книга на Милан Кундера може да бъде грешно припозната като лекомислена, заради свойството си да преминава през нещата като през незначителности. Но понякога най-сериозният начин да се говори за живота е през насмешката, защото и самата лекота , знаем, може да бъде непосилна…

Война след войната или “Ще се видим там горе” на Пиер Льометр

pier” … ето как изглежда войната, когато е свършила, бедни ми Йожен- като едно огромно спално помещение, пълно с капнали от умора мъже, които дори не могат да си отидат като хората по домовете.”- в една книга винаги ценя повече художествените похвати и изказа, начина, по който думите престават да са просто думи, но в това изречение образът избледня и всичко, което остана е оголената реалност, защото тук метафората не облича, а съблича. Гола и грозна лъсва плътта на една истина, неудобна за изричане.

“Ще се видим там горе” на Пиер Льометр (изд. “Колибри”, 2015) е книгата, след която за пореден път си мисля, че войната никога не е “за”, а винаги е “срещу”. Далеч от шума на политическите игри всичко, което остава и на победените, и на победителите е оцеляване, но оцеляването не е форма на живот, а форма на закъсняло умиране.

Самото име на книгата исторически е свързано с писмо на войник, написано точно преди екзекуцията му заради държавна измяна през 1914 година и може би  това озаглавяване е най-ярката емоция, която се открива в романа, защото той като цяло се характеризира с една умереност, с едновременното съчетаване на суровото и ранимото.

Едуар Перикур, Албер Маяр и Д’Олне Прадел са имената, зад които стоят три тъжни разказа за това как войната се вдълбава в героите си като острие, прерязало дървото така, че рано или късно то да пресъхне. Това са тримата мъже, чиито съдби биват преплетени и проследени в първите няколко години от реконструкцията на Франция след Първата световна война.

Освен дълбоката лична самота, в която всеки плува неумело и нерядко потъва, важни се оказват и семейните отношения- другото лице на отчуждението, онзи фон, който показва, че големите войни са страшни, но онези, малките, ежедневните, водени зад затворените врати на домовете, понякога разпадат човешкото дори повече.

След семейството, обществото е онзи плод, който, докоснат от войната, започва да гние по един особен начин. Служейки си на моменти дори със сатира, авторът описва абсурда на това, че в желанието си да почете мъртвите, то само изкопава гроб за живите.

Усещането след последната страница е за болезненост. Защото тази книга наранява от първата до последната страница. Но не по хиперболизиран и драматичен начин, това не е книга, след която да се разплачете, но е такава, след която е мръсно- мръсно заради всички малки и големи войни, които не постигат друго, освен осакатяване.

“Признателност” е дума, която също се открои и дори измени значението си след прочита на “Ще се видим там горе”. Признателността, когато около теб и в теб са се водели войни , като една от най- чистите форми, с които  да създадеш мир…

Не бих препоръчала тази книга заради наградите, с които е удостоена, сред които и “Гонкур” през 2013, най- малкото, защото мненията по въпроса с отличията винаги са спорни. Бих я препоръчала обаче, защото е много човешка…

“Драматургия Аскеер 2015” или едно надникване зад завесата…

askeer“Драматургия Аскеер 2015” на Фондация “А’ Аскеер”, съвсем естествено, е книга, която почти ще бъде подмината, за която почти няма да се заговори. А това “съвсем естествено” засяда някъде, докато го изричам, защото, въпреки своята специфика, въпреки своята ненасоченост към масовата публика, заради историята, заради паметта и в името на културата, е хубаво тези страници да се случат на пръстите и мислите.

За мен досегът с тази книга неминуемо изменя възприятията ми за театъра и неговата роля, като конструиращ не само светът на едно изкуство, но, още по- важното, като елемент на социалната рамка.  Защото, в крайна сметка, всяко едно изкуство е отразител на паметта, на историята и най- вече на времето си. И защото, след прочита на четирите предговора, дори и понякога забравяща, аз си припомням как сътворяването на смисъл и предаването му под формата на вид творчество, не е детинска игра, не е лекомислено забавление, а изграждане и отговорност.

И в крайна сметка, ценността на “Драматургия Аскеер 2015” не е толкова в поместените три драматургични текста (които, разбира се, сами по себе си имат своята стойност), а в очертаването на границите и ролята първо на театъра като институция, а заедно с това и на Аскеер, но не като признание, а много повече като градивен елемент на културната ни реалност.

Аскеер не се явява просто награда, статуетка и повод за гордост от страна на тези, които биват удостоени с нея. Аскеер е “разказ” за случващото се в едно общество, “разказ” през театъра, но не оставащ само в неговия контекст, а излизащ навън, за да обхване изцяло случващото се. Самата история на наградата, превърнала се вече сама по себе си в институция, е още една призма, през която могат да бъдат разгледани и осмислени събитията през последните 25 години, както и тяхното влияние върху светоусещането на тези, които пребивават или са пребивавали в тях.

Четирите предговора ” Sturm und Drang по Махатма Ганди”, разговор на Георги Каприев с Милен Миланов, “Невидимите разкази за театъра” на Георги Лозанов, “Аскеер 25” на Митко Новаков и “Много и малко” на Георги Каприев, са текстове, важни, дори и да не се интересувате от театъра като изкуство. Защото театърът не се състои само  в онези два часа, в актьорите на сцената, а се оказва и  социална форма на общуване, един жив организъм, който страда, който се променя, който активно носи белезите на своето време.

Драматургичните текстове на Елена Алексиева, Малин Кръстев и Яна Борисова, разбира се, са едно чудесно преживяване. Защото, един е текстът, разиграващ се пред очите, и друг- когато се разлиства пред уединението на мислите. Един такъв прочит разширява възприятието, когато сте гледали постановката. Или разпалва любопитство, ако все още не сте се доближили до нея.

Няма да пропусна и чудесните приложения, проследяващи по години историята на постановките, обхванати от Аскеер. Те обаче са част, която вярвам, би представлявала по- голям интерес за онези, които имат едно по- задълбочено отношение към театралния ни живот.

 

 

Да прегърнеш думите или “Стълп от прах” на Борис Христов

stulpКогато бях малка предпочитах летата на село. Облечена в шарена рокля тичах сред маковете. Намерех ли някое съкровище, отнасях го със себе си, за да го положа нежно и грижливо на дъното на моята кутия за “неща, които трябва да се пазят”. Наивно така я наричах. Сега, години от тогава, още вярвам в съкровищата и те все така не са скъпи предмети, а онези малки неща от деня ми, които искам да прегърна и да държа близо до сърцето си.

“Стълп от прах” на Борис Христов (изд. Рива) ми се струва точно такова вълшебство. И тази антология, ако мога да я нарека така, просто не е като другите. Подборът на текстовете в нея е направен от самия автор и 328-те страници носят най- ценното, най- яркото, дори бих си позволила да кажа най- важното от думите, идеите, от светоусещането на Борис Христов.

Неизменно тук присъстват стихотворения като “Самотният човек”, “Вечерен тромпет” и “Жената Мария”, но “Стълп от прах” поднася и не по- малко живата и вълнуваща проза, а не на последно място и онези прекрасни поетични текстове, които  наричам “фрагменти”, усмихвам се и искам да потъна в дълбокото.

Жест

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Знамение

За миг на небето просветна
кръв- пролята от хора
на някое друго небе.

Всяка среща със сътвореното от Борис Христов ми прилича на прегръдка с думите. Топло и уютно. Някъде нещо винаги драска по сърцето, но така е с обятията, които са пристан.

“Стълп от прах” сама по себе си не е нова и изненадваща книга. Но е безкрайно ценна, защото, съчетала точно тези текстове и подредена така, конструира една малка вселена. Без значение дали под вселена ще разбираме един свят от цветове и идеи, изказани по неповторим начин, след който ще си тръгнем други, или като творческата вселена на Борис Христов, градена през годините и имаща своята ценност за развитието на литературата ни.

Жената Мария

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: “Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете й връхчета тънки…
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже…”

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
“Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже.”

“Стълп от прах”, толкова богата и пълнокръвна, е книга за всякога. Сред съкровищата, скрити на дъното на кутията, винаги има някое, което ще спаси крехкостта на деня с появата си, стига да бъде подирено.

“Реката беше се изгубила- оставила ни бе да съхнем като камъни в пустиня, а оцелелите по чудо риби изпаднаха до там, да плуват в локвите от собствените си сълзи”.

« Older Entries Recent Entries »