За думите и хората…

 

Днес ще ви поговоря малко за Джоана Хог и филмът “Сувенирът”, който спечели “World Cinema Dramatic Grand Jury Prize” през 2019 на филмовия фестивал в Сънданс.

Определят Джоана Хог като едно от по-интересните и различни Европейски имена, заради по-психологическия подход, който тя прилага във своите филми и защото много внимателно изследва взаимоотношенията между хората посредством образите на своите герои. Хог започва кариерата си в кино индустрията си сравнотелно късно и то благодарение на режисьора Дерек Джарман, който вижда потенциал в нея и я насърчава  да опита да прави експериментални филми. След като завършва Националната школа за филми и телевизия първоначално участва в правенето на музикални клипове и други телевизиони продукции. Първият й игрален филм, „Unrelated“, е реализиран през 2007 година и за него Хог печели “Guardian First Film Award”.

Хог е особено интересна и с това, че чрез филмите си изследва типичното Британско общество от по-висшите класи. 

“Сувенирът” на Джоана Хог беше сред най-очакваните Европейски филми.  От една страна заради актьорския състав, а от друга и защото в него силно са заложени автобиографични елементи. Съвсем спокойно можем да кажем, че това е нейния най-личен филм.

Срещаме се с Джули (Онър Суинтън Бърн), 25-годишна студентка по кино. Тя е мечтателна, малко неуверена, все още търсеща себе си. Но знае, че иска да направи своя специален филм, въпреки че не всички виждат силата и потенциал на идеята й. Момичето идва от заможно аристократично семейство и винаги може да разчита на своята подкрепяща, макар и специфична по своему, майка (Тилда Суинтън). 

Връзката между майка и дъщеря се разгръща и изгражда бавно и задълбочено. Но е представена много силно. Навярно това, че тези две роли са изиграни от Тилда и Онър,които все пак  са майка и дъщеря, допринася много за автентичността на образите и диалога между тях. 

Животът на Джули изглежда някаква смесица между ред и хаос до момента, в който среща Антъни (Том Бърк) – мъж със силен магнетизъм, ярък характер и излъчващ някаква загадъчност, която със сигурност няма как да не бъде притегателна за младо момиче, очаровано от света на изкуството. Той има добра работа, добър вкус… и съвсем не чак така добър характер.  Но пък има умението да съблазнява и да задържа в опасната си примка.

“Сувенирът” е от онези камерни филми, които няма да ви впечатлят със сюжет или динамика. Той е от бавните удоволствия за ума и сетивата. Всеки път, когато за момент ми ставаше скучен, се появяваше някоя реплика, която ме хващаше за гърлото или с психологизъм, или с поетичност. 

Но всеки един пласт в този филм е ценен. На повърхността се откроява темата за една токсична любовна история. За това как крехката и чувствителна неопитност се сблъсква с умелостта на съблазнител, който знае кога да те отхвърли и кога да те прегърне, кога да срине увереността ти в самата теб и кога да те накара да вярваш, че без него нямаш собствен смисъл. Динамиката между Джули и Антъни е болезнена. Но и много поучителна. 

Малко по-странично стои и темата за твореца, за неговия сложен път, за цената на това да следваш онова, което искаш да изречеш без значение дали има кой да повярва първоначално в теб или не. Дали си струва да се отказваш от творческите си импулси заради нечия любов и изобщо любов ли е ако те отклони от пътя ти.  И онова познато, но вечно клише, за белезите , от които след време можеш да направиш изкуство. Защото те могат да бъдат раната, но и сувенирът от едно пътуване. 

Главните герои са наистина впечатляващи. Играят с невероятна убедителност и на моменти можех да забравя, че гледам филм. Те сякаш пресъздаваха нещо много лично и преживяно.

Нещо доста любопитно за “Сувенирът” е че той се приема доста различно от критиката и от публиката. Критиците се изказват много ласкаво и като цяло считат, че всеки следващ филм на Хог е все по-силен и въздействащ. От друга страна за  голяма част от публиката този филм се явява доста претенциозен и монотонен.

И още нещо интересно – апартаментът на главната героиня е направен така, че максимално да се доближава до дома на Хог по времето, когато тя е била млада и изживява своята болезнена любовна история. 

“Сувенирът” е един от най-интересните, фини и дълбоки филми, които съм гледала напоследък. Но със сигурност е от онези, които са някак по-арт и по-претенциозни. 

 

 

Anthony: We don’t know what the inner machinations of their mind are, or their heart. We don’t know. But that’s what we want to know when we go and see a film. We don’t wanna just see life played out as is. We wanna see life as it is experienced, within this soft machine, within this…

Julie: But the life of Tony and his mother, they’re the lives of real people. I’m not- I’m not making that up.

Anthony: Why are they more real than me?

Julie: They’re not more real than you.

Anthony: Am I more real than you?

Julie: No. I think we’re all equal in that. I think we’re all as real as each other. There’s no competition. It doesn’t matter that they’re not real people. i mean, I’m not trying to make a documentary. I’m just- you know, I’m making a feature film.

Anthony: Now, are you sure?

Julie: Yes, I am. I’m making a feature film.

Винаги съм си представяла лятната буря на Вивалди като непокорни пламъци сред развълнувано море. Като неудържими пориви, но и като нещо необяснимо студено. Като природно бедствие, което трябва да ти се случи веднъж и да ти остави белег, за който не съжаляваш. Започвам така, защото това е музиката, която изостря до крайност емоцията в “Портрет на момиче в пламъци” на Селин Шиама, филмът, който взе наградата за сценарий в Кан. Но всъщност започвам така и защото по този начин  най-добре мога да изразя онова, което остана като първично усещане след края на двата часа, изминали неусетно бързо. 

Не успявам да преценя дали историята сама по себе си е нещо вълнуващо и различимо, защото за мен великолепието на този филм е във всеки един детайл, изпипан до съвършенство. Сякаш “Портрет на момиче в пламъци” е сложен пъзел, многопластов и с много нюанси. А всичко се случва някак деликатно и бавно, стъпка по стъпка. Ако си позволя още едно музикално сравнение, защото смятам, че музиката е много важна част от този филм, то неговата структура ми напомня на класическо произведение, което се разгръща: адажио, модерато и накрая престо. 

Накратко историята е следната – някъде към края на 18ти век Мариан, млада художничка, пристига в Бретан, ветровито място на брега на морето, за да нарисува сватбен портрет на Елоиз, момиче, което трябва да бъде омъжено в Милано, ако кандидатът хареса това, което вижда на картината. Елоиз обаче е своенравна, рязка и някак студена. Тя тъкмо е напуснала манастира, но не по своя воля, а заради семейството си. За да се омъжи вместо своята сестра, която най-вероятно се е самоубила. Елоиз вече е прогонила един художник и майка ѝ, разтревожена за нейното бъдеще, препоръчва на Мариан да я изучава, а накрая да я нарисува тайно, защото дъщеря ѝ не желае да позира. 

Ноеми Мерлан в ролята на Мариан играе наистина впечатляващо с очите си, големи, широко отворени, поглъщащи светлината и мрака на всичко около себе си. Ужасно рядко съм виждала такава изразителност и сила на погледа. Тя просто е идеалния избор за художник. Чувствена и емоционална, една идея по-несдържана, отколкото времето изисква. Но тя все пак е творец.От друга страна Адел Аенел (Елоиз) излъчва една хладна дистанцираност, сините очи и русите коси, точно противоположни на това как изглежда Мариан, носят аристократизъм и обраност. Тя почти не се усмихва. Или поне не в началото. Нейният тих бунт се чете по острите и ярки лицеви експресии. 

“Портрет на момиче в пламъци” е своеобразно пътуване през жестовете, недомлъвките, скритите погледи, неизречените думи, неволно допуснатите усмивки , отдалечаването и приближаването. Кинематографията е толкова въздействаща, че има кадри, в които човек може да потъне, да почувства почти физически случващото се. 

И ако на пръв поглед филмът може да бъде разчетен като любовна история, поднесена красиво и загадъчно, случваща се по онзи романтичен начин, при който чувствата се случват след вглеждането и опознаването, то може да се каже, че това е само най-повърхностния пласт. Макар и дори само той да си заслужава този филм да бъде изгледан. Заради цялата естетика на докосването и опознаването. 

Но всъщност насред цялата забранена и скрита страст се открояват темите за пола, за патриархалното общество, за жените в изкуството, за дълга, за създаването на живот, за свободата…и за още много неща, които човек може да открие, в зависимост от погледа и интересите на гледащия. 

Няма как да не спомена обаче и Луана Бажрами в ролята на Софи, помощницата в дома на Елоиз и нейната майка. Една от най-въздействащите сцени, които изобщо съм гледала, е свързана точно с нея. Тя също играе ролята си чудесно. Излъчва топла простота, добродушност, любопитство, но същевременно и плахост. Тя изчаква графинята ( майката на Елоиз) да замине за няколко дни, за да сподели на двете жени, че е бременна и да потърси помощ от тях. Сцената на аборта е смразяващо силна – цветово, като експресии и заради един малък детайл, която я прави толкова важна – докато Софи се отказва от бъдещото си дете над главата ѝ си играят малки момче и момиче. 

Ще запазя за себе си другите три сцени, които бих гледала отново и отново, за да ги преживее гледащият за първи път, без да очаква нищо. Защото макар думи като бавно и постепенно да описват филма добре, то има няколко момента, чиято дълбочина е безпощадно силна. И може да ви причини болка и усмивка едновременно, да ви хвърли в морето, без да знаете дали можете да плувате, а после да ви изтегли на сушата. 

Кинематографията е просто шедьовър, колкото и силно да звучи тази дума. Клер Матон създава истинско визуално великолепие, без което този филм не би бил същия. На нея трябва да благодарим за това, че всеки кадър е като картина или портрет, за това, че всеки един жест разказва своя собствена история. 

На немалко места наричат филма”лесбийска любовна история”. Иска ми се да тропна с крак и да им кажа, че нищо не са разбрали. Защото този филм е за интимността, в най-пълния смисъл на тази дума. Интимност, в която последното, което е важно, е сексуалния акт. Интимността като приближаване и опознаване, като вглеждане и разбиране. 

Ако трябва да поставя оценка на филма, то тя би била 10 от 10. Май си личи, че съм тотално влюбена и развълнувана 🙂