Tag Archive for Жан Портанте

Точката е само белег в стихосбирката “Точки” на Жан Портанте

tochki

Да започнем с точка. За вдишване. За посока. Вместо име. Вместо “здравей”. Това са първите мисли, които ме обгръщат като деликатен копринен шал, след прочита на стихосбирката “Точки” (изд. “Алтера”, 2009;превод: Цвета Софрониева) на французина Жан Портанте.

Първо излизаш извън местата, извън себе си. И едва тогава започваш да прекрачваш живите картини в тази книга. Сякаш стоиш до вратата и дочуваш различни истории.

Тази стихосбирка посочва внимателно, дори можем да кажем, че насочва очите към онези точки, които неволно могат да бъдат пропуснати сред многото редове и обърканата пунктуация на емоциите.

Самият начин, по който са озаглавени циклите, конструира по изящен и завършен начин скелета на цялото и по този начин бива изградена една особена, многопластова, дори, бих си позволила да кажа философска, концепция  за мястото и значенията на точката. Защото започваме с това, че “Няма начална точка”, продължаваме с разкритието, че “Няма възлова точка”, за да се окаже, че “Няма опорна точка. Отрицанията не спират до тук. Защото “Няма прицелна точка”, “Няма пресечна точка”, “Няма гледна точка”. И изобщо “Няма точка”.

Тези отричания, обаче, по странен начин сякаш имат тежестта на потвърждения и изричания. Всичко, което го няма е и всичко, за което тишината се оказва тясна. И то прелива извън нея, потича върху думите и те го отразяват. И в този ред на мисли, струва ми се, не може да се пропусне отношението между изказа и смисъла. Непретенциозност – това е изначалното усещане, което остава след срещата с езика на автора. Но послевкусът е дълбочина. Точките на Портанте са като едно измамно притихнало море. Влизаш спокойно, защото е притегателно, красиво и някак меко. И едва оказвайки се достатъчно навътре, разбираш, че ако не умееш да плуваш мястото ти съвсем не е тук. Защото скръбта на тази книга е елегантна, дори ефирна, но смазваща, в случай че я подцениш или не си готов за оголването на ранимостта.

Стихотворенията  балансират между разказа и картината толкова добре, че нито имаме прекаленото дистанциране и неговата хладна съзерцателност, нито огрубената прозаичност на разказването само по себе си. На моменти, четейки ги, си представях, че съм зрител на театрално представление – Портанте едновременно приближава и отдалечава читателя и така погледът запазва своя обхват.

И си мисля, че в крайна сметка точката e онзи кръг, в който няма ъгли за бягство; точката е несправедливата геометрия на чувствителността, в която нищо не се губи и нищо не е второстепенно. Точката е невидим белег по линиите на дланта.

ТАКА ЛИ СЕ ВРЪЩА победителят

уста пълна с кръвта на завоюваните думи

тепърва ще се разбере кой е говорел и кой не

но тази вечер той се връща и фигурата му на

залязващо слънце се вижда отдалече

още не е ясно за много или за малко е убивал