Tag Archive for Оскар

Филмът “Джуди” – онзи талант, който е “отвъд дъгата” и отвъд жестокостта на Холивуд

Франсис Едъл Гъм, това всъщност е истинското име на незабравимата Джуди Гарланд – една от най-великите актриси от златната ера на Холивуд. Родена в семейството на шоу артисти тя се озовава на сцена, когато е едва на три години, а когато е на 13 вече подписва договор с “Metro-Goldwyn-Mayer”. Още от крехка възраст впечатлява с изумителния си глас, нетипичен за малко момиче. Той е и  нещото, заради което става толкова известна. Защото тя е далеч от типичната красавица, която е била търсена тогава. 

Докато другите деца си играят, малката Джуди лавира между един ангажимент и друг. За да може да се справя с всичко и да издържа на безпощадното темпо майка ѝ започва да я тъпче с лекарства – ободряващи, за да има енергия през деня и успокоителни, за да спи през нощта. В следствие на това още на 15 Гарланд вече е зависима от тях. Когато е отказвала да се яви на кастинг майка ѝ я е била, завързвала за леглото, манипулирала я е и психически.

Но лекарствата имат и още една роля – когато е в тийнейджърските си години Джуди наддава килограми и от студиото ограничават до минимум храната, която тя консумира.

Години по- късно самата актриса споделя: “Даваха ни хапчета. После ни водеха в болницата към студиото и ни натъпкваха със сънотворни. След четири часа ни събуждаха и пак ни даваха стимуланти… Ето така работехме и ето така отслабвахме! Ето така ни побъркаха! И ето така изгубихме връзката…”

Джуди Гарланд винаги е имала смесени чувства към сцената – от една страна е изпитвала панически страх, а от друга точно тя е нейната  голяма любов. Знае се, че един неин снимачен ден е бил между 18 и 24 часа. 

Актрисата сключва първия си от общо пет брака, когато е на  20 години. Омъжва се за музикантът Дейв Рос, от когото скоро след това забременява. Но всички, студиото, майка ѝ и дори собственият Ѝ съпруг я принуждават да направи аборт, защото едно дете на този етап ще навреди на кариерата ѝ. 

През 1939 тя изиграва Дороти в “Магьосникът от Оз”, ролята, за която се смята, че я изстрелва на върха. Нейното изпълнение на „Over the rainbow“  остава завинаги в златния фонд и е обявено за песен номер едно на столетието.

Джуди Гарланд има две номинации за “Оскар”, едната е за втората екранизация на “Роди се звезда”. Критиците смятат, че монологът на нейната героиня в този филм е и един от най-великите монолози в киното изобщо. 

Но нека си поговорим и за самият филм “Джуди”. Филмът е основно фокусиран върху събитията от 1968 година, когато Джуди Гарланд заминава за Лондон, правейки последен опит да възроди кариерата си, нещо, което на този етап изглежда почти невъзможно, защото тя е разочаровала Америка и въпреки че е безкрайно талантлива и уважавана като артист, никой не иска да работи с нея, заради проблемите ѝ с алкохола и опиатите.  Самият филм представлява екранизация на пиесата на Питър Куилтър „Краят на дъгата”, която през 2012 е приета възторжено на Бродуей  и от критиката, и от публиката.

Рене Зелуегър съвсем не е любимата ми актриса. Но тя е наистина феноменална в този филм. И се съгласявам, че това е голямото ѝ завръщане.  През цялото време, гледайки я, не успявах да позная и видя Рене. Сякаш всяка една част от тялото ѝ се беше сляла с образа на Джуди Гарланд. А тази роля несъмнено е много трудна. От една страна е нелека задача да изиграеш толкова сложна и талантлива личност, от друга в този филм има куп малки детайли, важни за изграждането на образа и за това всичко да е направено убедително. 

Няма да ви разказвам кои сцени и моменти ме впечатлиха, защото съвсем няма да е същото. Те просто трябва да се видят и да се усетят. Техният магнетизъм е в самото изиграване. 

Заедно със събитията, случващи се в Лондон, филмът представя и някои спомени от тийнейджърските години на Джуди. Те обаче са изключително важни и въздействащи. Без тях  не може да бъде разбрана сложността на характера ѝ и невъзможността да съществува безболезнено и пълноценно. 

Мисля си, че Рене Зелуегър е актрисата, която заслужава несъмнено да вземе “Оскар” за главна женска роля не само защото играе впечатляващо, но и защото по великолепен начин изпява песните на Джуди Гарланд. Във вибрациите на гласа ѝ и е емоцията, която влага, може да се усети нейната свързаност с ролята. Докато, например, Рами Малек разчита на “lip syncing” в “Бохемска рапсодия”, то Рене дава наистина всичко от себе си в тази роля и го прави впечатляващо.

Историята на Джуди Гарланд  и самата тя заслужават да има филм. Заради това какво чудовище е бил Холивуд, заради едно съсипано и несъстояло се детство, но и заради това, че въпреки всичко тя остава, доколкото е по силите ѝ, добра майка, чувствителен и топъл човек и доказва, че големият талант е нещо, което не може да бъде унищожено. Дори тогава, когато няма сили да живее,  Джуди някак намира сили да пее и да омагьосва.

 

 

Louis B. Mayer: What do you see beyond this wall? Picture it. You’ve got an imagination; go ahead. What I see is a small town in the Midwest. A handful of churches, somewhere for the farmers to get drunk together. Maybe a salon for their wives to do their hair on the holidays. I visit these places. These are the people who send us our profits. Who send us your wages. I make movies, Judy, but it’s your job to give those people dreams. The economy is in the gutter, and they pay for you. And I’ll tell you something else: In every one of those towns, believe me, there’s a girl who’s prettier than you. Maybe their nose is a little thinner at the bridge; they have better teeth than you; or they’re taller, or slimmer. Only you have something none of those pretty girls can ever have. You know what that is?

Young Judy: No, sir.

Louis B. Mayer: You have that voice. It will maybe take you to Oz. Some place none of those pretty girls can ever go.?”

 

Творба без автор или как дори и да го скриеш АЗ-ът е там

Филмите, в които наистина успявам да се влюбя, са онези, към които мога да изпитам някакъв личен сантимент. Които по невидим начин се  докосват до някой отминал спомен. “Werk ohne Autor” на Флориан Хенкел фон Донерсмарк е точно такъв филм. Когато бях малка част от историите, които съм слушах бяхаза две приятелски семейства на баба ми и дядо ми. От Дрезден. Преживели онази сложна и боляща Германия. И така между някои от разказите и нещата, които научаваш, когато си в езиковата с немски, тази тама се превърраща в много любопитна и любима. И имам едно по-близко отношение към нея. А Донерсмарк е режисьор, от когото съм безкрайно очарована заради “Животът на другите”. Представям си, че “Туристът” с Анджелина и Деп не е негов и всичко е наред. 

И така “Werk ohne Autor”, тоест “Творба без Автор” се превърна в онзи филм, който много дълго съм чакала да ми попадне. Признавам си, че точно преди да го пусна мъничко се уплаших, защото е над три часа, а почти не се сещам филми, с такава дължина, които успяват да удържат интереса и вниманието ми. Но времето, разбира се, е нещо относително. 

Самата история е базирана на живота на немския художник Герхард Рихтер, чиято лелея Саския Розендал бива диагностицирана с шизофрения, изпратена за стерилизация, а по-късно изпратена в болница за така наречените по онова време “безполезни” и след това убита. 

В началото филмът представя близостта на малкия Курт и леля му Елизабет. Тя, която дори в своята лудост е безкрайно красива, защото успява да вижда света по един необикновен начин – всеки звук, всяко движение, всеки цвят разказват някаква история и е непростимо да не бъдат забелязвани. Той, който е малък, неразбиращ, но попиващ думите и запечатващ по свой начин впечатленията и  усещанията. 

По нататък историята се фокусира над живота на вече порасналото момче и желанието му да бъде художник. И е наистина интересно и вдъхновяващо да се наблюдава това противоречие. Социалистически реализъм, модернизъм, ролята на изкуството, смъртта на автора – теми, които се преплитат, които на места не са достатъчно задълбочени, но може би и не бива. Как  нацистка Германия и ГДР виждат изкуството като инструмент и по-скоро като занаят, който може да бъде употребен в името на една или друга идеология, но не и като творчество. Как Западна Германия прави точно противоположното. И се интересува от проблема за автентичното изкуство и какво го поражда. 

Но през цялото време този филм е някак пестелив. Не казва и не показва всичко. Точно както прави доста  често и самото изкуство. Акценти и светлосенки. Малки детайли, които ако съзреш, могат да променят цялото ти възприемане на историята. 

Някои неща, чисто сюжетно, могат да се сторят банални или предвидими – Курт се влюбва в дъщерята на лекаря, определил съдбата на леля му. Професор Зеебанд. Който много държи на титлата си. Дъщеря му  също се казва Елизабет. Този любовен разказ се оказва сложен и малко мелодраматичен.

Главното напрежение е между Курт и бащата. Герой, изобразен между две крайни точки  – от това да си почетен лекар на Републиката, възприеман като спасител, до това да си  чудовище, което изкривява значението на понятието хуманност. Ако има класическа формула какви трябва да са характеристиките на злодея – то героят на Себастиан Кох ( който както в “Животът на другите” и “Черната книга”, така и тук е брилянтен) ги притежава всичките. 

Друга основна тема, също класическа, е тази за значението на миналото и как то, понякога дори по невидим начин, определя нашите собствени чудатости и бъдещи избори. И тук ми се иска веднага да употребя отново думата “класическо” още веднъж. Всичко, което може да бъде прието като клише, може да бъде  заменено с тази дума. И то по никакъв начин не дразни, не изглежда, поне за мен, като недостатък, а напротив – приближава до онова, което е много човешко, което може да се случи на мнозина, чиято изключителност не е в самите събития, а в това как могат да бъдат изобразени и преживени. 

Но няма как да не се спомене и името на Калеб Дешанел(The black Stallion, The Patriot, The Passion of the Christ), на когото се дължи прекрасната кинематография. За което получава и поредната си номинация за “Оскар”.Няма да издавам, но една от най-впечатляващите визуално  сцени, които съм виждала, е точно в този филм. А в свои интервюта той споделя колко трудно е било нейното заснемане. И колко удовлетворяващо. 

И на последно  място, но не и по значение, защото в “Творба без автор” всеки артистичен детайл е неделима част от цялостната картина, идва и музиката. В много голяма част могат да се чуят композиции на брилянтния Макс Рихтер. И може би част от тайната за силното въздействие на този филм се крие и в това. Защото неговата музика е нещо специално. И има свой собствен език, чрез който влияе на усещанията. 

Изобщо ми се иска да кажа, че това е един от най-красивите филми, които съм гледала в последните години. Въпреки всяко клише, въпреки че не е нито първият, нито последният разказ за ГДР.  И защото е всичко онова, което все по-рядко се случва в киното. А такива филми са нужни. 

 

 

П.П. И английското заглавие “Never look away” е много сполучливо, а интересното е, че поне според мен немският и английският вариант докосват двата различни основни акцента във филма.