Tag Archive for поезия

“Янус” на Валентин Дишев – един особен поглед в света на поезията

Конструиране и надграждане са особено трудни думи, трудни тогава, когато техните смисли трябва да бъдат осъществени. Но точно те ми идват наум след прочита на “Янус”, последната книга на Валентин Дишев.

Бавно и методично той конструира една своеобразна митология още в трилогията “Тезей” ( “Ортелий”, “Маргьорит (и други регистри) и “Тиха книга” ). И всеки следващ път тази митология става все по-плътна, допълва се и се разгръща. Докато накрая стигнем до “Янус”, където, ако си позволим една философска  препратка, можем да кажем, че разказът е едновременно същия, но е и излязъл от себе си, надградил се е и ни се представя и друг, различен, не просто променен, а пораснал – още по-монументален и всеобхватен. Защото поезията на Валентин Дишев е такава – тя е движение, с което се обхващат историята и езика, заличават се границите между тук и сега и остава усещането за нещо много по-голямо, нещо, което можем да наречем дори трансцедентно.

В “Янус” има много врати и всяка от тях води към различни посоки. Които се пресичат или  пък не. Които сякаш картографират света и са винаги отворени за онзи, който е готов да бъде “изследовател”. Защото  в тези текстове има и поезия, и поетика. Те са и разказите, и историята. И отново са многолики, какъвто е и самият Янус. Защото веднъж са непринудени и ясни. А друг път са предизвикващи и трудни. Защото изискват да знаеш и да търсиш, да научаваш и преоткриваш.

А най-хубавото е, че има едно особено премълчаване – нито една излишна дума и усещането, че сам трябва да намериш ключовете, за да достигнеш всички пластове от този своеобразен лабиринт.

“Янус” е богата книга – разхожда те из времето, ту напред, ту назад, среща те с такива символи и метафори, с каквито поезията не само вече  рядко работи, но е и отвикнала от тях.  Във време, в което тя е все по-директна  и оставя все по-малко на въображението, когато “сама си казва всичко”, Валентин Дишев остава верен на себе си и своя начин да изговаря света. Със сигурност малко или много това е “начинание самотно”. Защото неговата софистицираност  е и затрудняваща. Но и изключително необходима. Защото е като пристан за онези, които искат и се нуждаят от  едно Омирово пътуване.

След последната страница на “Янус” се появява асоциация с наградата “Особен поглед”, която връчват в Кан. Появява се, защото този израз съвсем приляга на тази книга. И изобщо на начина, по който пише Валентин Дишев. Неговият поглед е особен. Отдалечен. Отстранен от центъра, за да погълне и изрече цялото. Но пестеливо. С внимание и отговорност към думите. 

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” – между поетиката и прозата в пътуване към смисъла

 

Има книги, които са особено преживяване. Които те завладяват едновременно и с формата, и със съдържанието си, защото в баланса между двете се постига литература, която е все по-нужна, но и все по-рядко се пише. Литература, която има своите пластове и единствено от читателя зависи колко далеч ще стигне в това пътуване.  Такава е “С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” на Валентин Дишев и Левена Филчева. Първото издание на книгата е от 2010 година, а осем години по-късно, през се появява и нейното второ, преработено издание (изд.Scribens, 2018).

Трудно е да се говори за тази книга, защото тя е даваща, но и изискваща. Заради темите, заради смислите и посланията, заради особения пулс на диалога, който се получава между двамата съавтори. И защото не може да бъде поставена в рамката на поезията или прозата. Заличават се жанровите определения, заличават се имената, заличава се полът, за да да излязат на преден план гласовете и историите. За да се развърже езикът и да получи звук и цвят. Не защото и жените могат да пишат порязващо и мръсно, както го прави Левена Филчева, не защото и мъжете могат да се изразяват елегантно и фино като Валентин Дишев, а защото в този съ-творчески процес  границите се преминават, за да бъде  накрая всичко  “с” – симбиоза, слятост, съпреживяване.

Особен интересно е, че текстовете могат да се четат и  само през чувството, но и през  разума. Те притежават една особена емоционалност, която е притегателна. И тя е това, което може да завладее читателя при първата среща с тях. Сякаш всяка дума се цели в сърцето. Но “подводните камъни” съвсем не липсват. Защото дуалностите  не се изчерпват с линията “Той” и “Тя”. Има го и своеобразното “Сетивно” и “Интелектуално”, като под второто не бива да се разбира някаква претенциозност или поза. Напротив – интелектуалното тук се случва посредством метатекста, посредством изграждането на образите и смисъла, вложен с тях. В крайна сметка, въпреки силната поетичност на изказа, тази книга има  заложени в себе си своите съвсем конкретни и ясни теми, въпроси, отговори. Тя не е отдалечена от света, тя изговаря света, този, който е тук и сега, който има минало, настояще и бъдеще.

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” е изключително важна и в контекста на литературното поле и неговото развитие. Ако си позволя да я нарека “експериментална” то това ще бъде в смисъла на предизвикателство и новаторство. Изключително ценно и вълнуващо е да се разгледа как двама автори, ярки като творчество и индивидуалност, не просто споделят едно книжно пространство, но го обитават  едновременно без да загубят себе си, но влизайки и в равнопоставен диалог. Те не са изгубват в един друг, а създават един хомогенен контекст, който има две начала, две светоусещания.И така можем да говорим както за Едно, така и за Две. Без сблъсък и противоречие.

Това са 83 страници, които минават през пръстите неусетно. Които остават да витаят из мислите и сърцето. И ще си позволя да ви оставя един съвсем малък откъс, с който да ви “подкупя” да се срещнете с тази книга.

“Той:
Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точно
те правеха собственото му тяло и тези на другите невъзможни за еднократен прочит. Ако вярваше в съществуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях е
същото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност.
Както нямаше нужда от видимото, живеейки в света
на докосването.

Тя:
Думите се раждат от очите. Белезите – също.
Затова невидимите са най-болезнени, а болезнените – невидими. Ако вярваше в съществуването на
видимата отвъдност, щеше да нарече душата белег.
Но в света на докосването, имената са само
възможност за еднократен прочит.” 

 

 

 

Няма място в правилното време, няма време в правилното място или “Пропуснатият момент” на Йорданка Белева

Пропуснатият моментДа влизаш в думите внимателно като в бяла болка, да излизаш от тях, запазвайки тази крехка белота – може би звучи като спъваща непосилност, но се оказва „езиково упражнение“[1], в което са събрани ключовете за всеки „пропуснат момент“, от който можеш да направиш пропаст или място, приличащо почти на дом. В „Пропуснатият момент“ (изд. „Женет 45“, 2017) Йорданка Белева показва второто – всяко „не сега“ отваря едновременно рана, но  дълбае  така, че освен белега да остане и  пристан, където на тихо да се изстрада времето.

В своята чувствителност и отношение към езика, в този толкова прям и чист почерк, книгата по нещо напомня на „Й“, предходната стихосбирка на авторката, но тук границите са променени – светът е пораснал, има още много имена и местоимения, има още избързвания и закъснения, които захапват оста на времето така, че все да си мислим как нещо не е на мястото си.

Тази стихосбирка създава едно особено усещане  – миналото време е разказано така, че може да бъде почувствано като сегашно. Това навярно се получава  заради пропуснатите моменти, непозволяващи в „преди“ да има завършеност. И защото тя липсва, може да ни се стори, че вратата е отворена, че можем да надникнем през нея и дори да поискаме  немислимото – да напълним празното с други думи, които да зашият дупката, през която моментите изтичат.

И пътувайки през страниците, все ми се струва, че съм „от двете страни на настръхването“[2] – между едно минало, чието гърло драска, защото не е успяло да има свое бъдеще и между едно сегашно време, което не е съумяло да научи очите си да гледат спокойно напред.

Стилизираният изказ тук е съвсем, съвсем у дома си – представям си изчистени черно-бели фотографии,  направени от бавен лентов апарат – с фокус върху детайлите, с разказ за  дълбокото; трябва да имаш търпение за тъмната стаичка, трябва да знаеш какво да направиш, за да не нараниш образа – все неща, при  които  на бързият механизъм не му достига чувствителност.

И накрая се оказва, че границите – дали на езика, дали на погледа, дали на времето – но все растат, само изреченото се смалява до ням писък. За да го видиш трябва да освободиш спциално пространство в деня си. Но като го направиш трябва да внимаваш и за това дали е подходящо – дали мястото е в правилното време, дали времето е в правилното място. А да внимаваш понякога значи да чакаш, да чакаш значи да отлагаш, а да отлагаш понякога означава да отказваш, защото „отказани са обитанията на гласовете/ отложени са всички звуци“.[3]

Толкова много се повтаря въпросът за мястото и за времето, че накрая пониква едно особено съмнение – дали като бързаш успяваш да наваксваш, дали като ускоряваш това непременно значи, че прескачаш първо едни, а после други граници. Или означава да се сбогуваш – с близките, с любимите, с по-далечните, със себе си. А после да си спомняш. Неистово много и дълго. Защото „ непрежалимо е пространството/ в което се намърдва спомен“.[4]

В поезията на Йорданка Белева фрагментарността не прилича на начин, а на нов език, език, който е едновременно объл и остър като огледало. Дори и да отразява пак зависи от очите ти как гледаш. Но знаеш колко много разпокъсаност и пропуснати вдишвания замъгляват гладката повърхност.

А може би всички пропуснати моменти се събират в едно неумение – мълчанието идва когато човек сам е „книжно корабче без равновесие“[5] и това, което прави е „ да подкопава бреговете да срива мостовете само така е устойчив/ и извива водата навътре към себе си“. [6]

[1] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.16

[2] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“,  стр.12

[3] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.37

[4] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“ ,изд. „Женет 45“,  стр.25

[5] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“изд. „Женет 45“, стр. 38

[6] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“, стр. 38

Болезненост, която знае да прегръща или “Осмоза” на Бояна Петкова

осмозаИма думи и разкази, за които трябва да пораснеш. Ако ти се случат твърде рано, неумело бродиш из смисъла им и отнасяш парчета свят със себе си, но не знаеш какво да ги правиш, нищо, че не ти се иска да почакаш още, за да ги прегръщаш с друг, по-широк полет. Но ги има и онези други изричания, пред които трябва да се смалиш, да задраскаш шума и суетата на прибързващите понякога дни. Едва тогава можеш да нагазиш в думите като в чупливо убежище, в което влизаш само по болката си. Такова пре-живяване е книгата на Бояна Петкова „Осмоза“, изд „Пергамент“, (2016)

Равни количества ранимост и прекрасност се разливат по ръбовете на цялото, звучащо през различните цветове на тихото, но имащо ясен глас изричане. Стихотворенията в тази книга някак съвсем неусетно и естествено се настаняват до мислите и до сърцето, а ехото им дълго населява споделеното пространство на белезите.

Въпреки неотменното усещане, че светът, изговорен по страниците, прави всяко вдишване уязвимо, ще бъде несправедливо да нарека тази книга тъжна. Тъжното ще изглежда като зле скроена рамка, неспособна да обхване смисъла и чувството, които изграждат поетиката тук. Отвъд него стои разбирането на стихотворенията и вчувстването в тях, а конкретните, точни дефиниции съвсем не са по мярка.

Усещането за спомняне и усещането за сега се преливат и съвсем като в осмозата веднъж едното, а после другото извисява гласа си по-високо. Но това не е противоборство, а естественият ритъм на живота, тогава, когато той не е равна плоскост, а в гънките си крие и остриета.

Притъмнява, мъгливо е, но тук не е тъмно, болезненост и безнадеждност не са изравнили смисъла си, напротив – на пръсти, внимателно, съвсем като възкръсването, за което Бояна Петкова казва :

„Няма
бързи начини
за възкръсване.“

Светлината сякаш наново се учи да озарява и да претворява същността на дните, а мълчанието бива проговорено, тогава, когато малцина знаят какво да сторят с думите. Това е една особена болезненост, която знае да прегръща.

Правото да изтъгуваш и да болиш не е равносилно нито на отказ от светлината, нито на прихлупване на надеждата, напротив – драскотините на думите и по думите по особен начин приласкават, не обръщат гръб на света, а го пре-откриват, натоварени с много история. Уязвимостта не е враждебна, понякога е неумела, изглежда дори трошлива, но не противостои с хладна далечност, а събира болезненото и допуска то да премине през нея.

Смирена, топла и безкрайно човешка, тази поетика, напоена с емоция, борави с езика непретенциозно, но виртуозно, конструира плътта на всяка история по талантлив начин, който не сочи себе си , а меко завладява четящия. Местата и цветовете не са бледи, но изглеждат някак ненатрапчиви – акцентите са есенции на чувството и смисъла, есенции, които придават плътност на сподленото.

Пътувайки „Осмоза“ на Бояна Петкова, вживявайки и вчувствайки пулса на думите, човек не може да остане безразличен. Това е една внимателна и внимаваща книга, която идва като изтъгувана с малко думи и много дълбочина рана, която преподрежда смислите и усещанията, изменя погледа към поетическото изразяване и дори разтрошава сивата застиналост, ако такава неволно сме допуснали да се промъкне около нас.

Всяко едно стихотворение в книгата е неразделна част от мелодията на проговорената тишина, нищо повече и нищо по-малко. От първата до последната страница „Осмоза“ превежда читателя през разказ за особената смелост на това да говориш за нуедобното и неуютното, прави го пестеливо и искрено, а последната дума не е мрак, а светлина, която бавно преоткрива себе си.