Tag Archive for Scribens

“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова или една история за друго вглеждане

Вярвам, че за книгите трябва да се пише подредено и внимателно, да овладееш донякъде вълнението си, за да съумееш добре да изкажеш кое е онова, което те е очаровало, кое е онова, заради което ти се иска да убедиш и другите, че нещо си заслужава да бъде прочетено.

Но в момента държа в ръцете си страници, които дори не мога да поставя в рамка – книга, в която се преплитат кратки разкази, импресии, фрагменти, поезия. Ужасно много поезия – не като форма, а като усещане, като начин на изразяване, може би дори като начин на изживяване.

“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова, изд.”Scribens”,2018, поставя пред читателя едно единствено мъничко условие – да умее да чувства. Оттам нататък пътешествието може да започне.

Първото нещо, което привлече вниманието ми бе заглавието  – достатъчно ярко, че да го запомниш, достатъчно интригуващо и любопитно, че да те изкуши да нагазиш в този непознат свят. На мен ми беше нужно точно едно изречение от първите страници, за да знам, че тук думите едновременно ще разкъсват и ще докосват нежно. Едно единствено изречение, гласящо: “Разпадам се на разкази”. Един ред те събира, друг те разпилява, усещаш се като пъзел, в който присъства всеки цвят, а формите са сложни за подреждане.

И защото езикът на тази книга е толкова вгледан в нюансите, а всеки детайл е като препинателен знак с важно значение, не може да не се отбележи колко хубаво звучи вместо познатото и хладно “Съдържание” да пише “Стъпки по забравяне на човек”.

Писането на Антония Атанасова  може да бъде определено като фрагментарно и точно тази негова особеност придава наситеност и въздействие на текста. Усещането за хаотичност е някак уютно и подсилва посланието на цялото. Защото това “разпадане на разкази”, преливане на усещания, смяна на преживявания и истории, придава особена достоверност – животът не е равен, не е гладка повърхност, има своите контрасти, противоречив е – веднъж мек като допира на любим човек, друг път грапав като преждевременно сбогуване.

“Процедурата по забравяне на човек” не прилича на нищо друго, което съм чела, има свой непокорен дух, текстът е жив и гъвкав, почти можеш да почувстваш значенията на думите и образите.

И препратките. Има ги почти навсякъде, но не тежат, не размиват текста. Те не са мото. Приличат на саундтрак. Което ми напомня – тази книга може да се чете по два начина – на тихо, защо не в есенна вечер, в стая, където ухае на дюли. Тогава може да оставиш думите да потекат по теб и да измокрят мислите и очите ти. Или малко по-шумно. Слушайки всяка спомената песен. Не успявам да опиша какъв е ефектът тогава, той трябва да се преживее. А в главата ти може да се разиграва нещо като театрална пиеса, причудлив пърформанс или интимно съблазняване на сетивата по повече от един начин, преплитане на думи и ноти. При този втори прочит възприемането е ограничено единствено от въображението и емоционалността на четящия.

А хаосът, невидимо на пръв поглед, е концептуален. Ако разместиш местата на разказите, това ще е нечия друга история, някаква друга процедура. Нещо ще се пропука. Не го разбрах при първия, а при втория прочит. При първия поглъщах думите през емоцията си, влюбвах се в тях, чувствах ги, не разбирах всичко, имаше нещо неясно и това ми хареса. При втория – вече имах някаква карта за това пътуване. Откривах скритото. Едно от най-хубавите неща е една книга да те обърка и да те накара да поискаш да я разбереш от поне няколко ъгъла. Поетичният език не бива да подвежда, фрагментарността също – тук е дълбоко. Много дълбоко.

Нека споменем и  прекрасната корица – стилизирана и изчистена, дело на Антонина Георгиева. В черно-бяло. Светло, тъмно, сенки. Приближаване и скриване. Натоварена с многопластова символика, че да е още един прекрасен белег върху това чувствено тяло от думи.

И накрая едно е съвсем сигурно – тази книга е процедура по вглеждане в човека.