Archive for August 11, 2015

Поезия без знаци е морето в “Океан море” от Алесандро Барико

BARIKOМорето най-хубаво може да го разкаже някой мъж – гласът му, с приливи и отливи, да се разлива по кожата, да улавя потрепванията й и да ги вплита в своята история. Защото то става голо и самотна е безкрайната му плът, ако не се отпечатат по нея очите на толкова много удавници без име. Без тях, без очите на другите, географията на синята безкрайност мълчи и няма кой да изпише морето с туптенето на вените си върху белия лист, в картина да го впримчи, да го положи в нотите… да го превърне в живот, който пътува, вечно драскащ по сърцето. Морето най- хубаво може да го живее някоя жена – да направлява ветровете му според солта, разтворена в раните и на човек да му се струва, че всяко корабокрушение се ражда от стъпките на езичница, която копнее да бъде докосната, а допирът непростимо закъснява. И в укротените си утрини, и в безпощадните си часове по залез, морето все прилича на женственост, прошепната на език, който малцина разбират. И остава само да слушаш, да слушаш вълните, да се усмихваш и да се плашиш, нещо дяволско да те примамва, но после бързо да потегляш назад към сигурността на брега.

Поезия без знаци е морето в “Океан море” от Алесандро Барико (изд. “Унискорп”, 2015). Можеш да опиташ да го разкажеш, можеш да опиташ да го живееш и независимо дали го гледаш мълчаливо от защитения подслон на прозореца, или си позволиш дързостта да близнеш със стъпки брега, накрая морето те връхлита. И няма упътване как да преминеш през него.

През цялото време, пътувайки с  книгата, читателят има усещането, че се докосва до една своеобразна енигма – самобитният, изцяло поетичен език, преплитането на историите и усещането за една крехка, но осезаема мистичност, пораждат абстрахиране от “тук и сега” и  на негово място идва потъването в загадъчния, на моменти налудничав свят свят на хората, потърсили спасение в морето.

Странноприемница “Алмайер”, невинно стояща на брега, е мястото, на което се срещат героите на тази книга, мястото, на което се преплитат няколко разказа от различни истории, които илюстрират по вълшебен начин необятната същност на синята безкрайност, но и показват човешката душевност по един особен начин, защото тя бива изречена през това това море.

“Океан Море”, въпреки внимателното нанасяне на щрихите, представя ярки образи, които запленяват и покоряват въображението: художникът Пласон, който рисува морето без цветове, единствено потапяйки четката в солената вода; професор Бартълбум, търсещ края на морето в името на своя енциклопедичен труд и носещата болезнена чувствителност Елизевин, която не знае как да живее, но и как да умре, са само няколко от цветовете на тази приказка. Не по-малко интригуващи са отец Плюш със своите необичайни молитви и Ан Деверия, жена, която с лекота запленява мислите и загадъчният доктор Савини. A Адамс, героят, който “има очи на животно на лов” е един от най-интригуващите персонажи, носител на тишината и бурята едновременно.

Описателният, наситен с емоция и образност език не лишава книгата от динамика, тя не остава красива застинала история, но предлага и интригуващ сюжет. Неслучайно романът е разделен на три части: “Странноприемница “Алмайер”, “Лоното на морето” и “Песните на завръщането” – по този начин цялостната концепция за пътуването на едно загубено себе си през раните и белезите и достигането до едно намерено себе си, е завършена и въздействащо изградена по линията на  ненатрапчиво, но значимо надграждане.

“Океан море” има и своята фина естетическа и философска нишка, която не отвлича вниманието от основната сюжетна линия – тя съществува хармонично и е част от наслагването на различни смислови и идейни пластове. Изглеждаща на пръв поглед мечтателна и лирична, книгата на Барико представлява една голяма метафора за вътрешния свят на човека. А поезията без знаци се оказва фино изследване на човешката природа…

Морето всеки го носи в себе си, понякога безумно и плашещо, понякога, изглеждащо почти опитомено. Един океан море дебне в очакване, за да прелее от очите ни…

Философия на любовното чувство или “Влюбванията” на Хавиер Мариас

mariasКолкото и разглеждани да са от литературата  на пръв поглед тривиалните теми за любовта и смъртта винаги след последната страница на поредната книга, ми остава едно усещане за недоизказаност, за премълчаването на една оголена истина, изтласкана в ъгъла на мислите; непозволената дързост ореолът на благоприличието да бъде свален нейде в прахта пари по дланите и липсата едва забележимо витае из въздуха. И тук се появява книгата “Влюбванията” на Хавиер Мариас (изд. “Алтера”, 2014), която е едно своеобразно настояване за повече прямота и свобода в контекста на разказа за смъртта и любовта.

В началото езикът на “Влюбванията” ме смути донякъде с липсващата поетика на изказа и драматичната по очароващ начин топлина, присъщи за испанската проза. Но след последната страница си позволявам да нарека книгата една особена философия на любовното чувство, защото, въпреки че са поднесени по художествен начин, проблематиките граничат с философското. Което е всъщност съвсем разбираемо, имайки предвид, че бащата на Хавиер Мариас, Хулио Мариас, е бил доктор по философия и един от най-изтъкнатите ученици на Хосе Ортега-и-Гасет.

Специфичността започва още с това, че историята е разказана от Мари – млада жена, която работи в издателство и бива очарована от двойка, която вижда всеки ден, отивайки на работа. Когато съпругът е убит, това разклаща спокойствието на Мари, защото нейният обичай да ги “среща” ежедневно е унищожен. Тръгвайки от там, че животът на другите, като постоянно заобикалящо присъствие, се превръща в част от ежедневния ритуал и навичността – един интригуващ социален елемент, авторът разгръща идеите си постепенно, изграждайки концептуалната свързаност на двойката любов- смърт.

Обичаят, като елемент, конструиращ хармонията на всекидневието, е подтикът, който кара Мари да се заинтригува повече от живота на загиналия вече Мигел Десверн и неговата страдаща Луиса. Но Мариас не спира до тук, а по един особен начин я прави своеобразен участник в продължаващия живот.

Поставяйки героите си в различни ситуации, авторът изрича истините по възможно най-искрения и на моменти дори засрамващ начин. Удобството от смъртта на любимия човек, тема табу, болезнена дори при самото помисляне, бива разгледана без оправдания, без маниерност – четейки тези редове човек освобождава собствената си мисъл и тя тръгва в необичайни посоки.

Както самото заглавие на романа показва, любовната тематика стои в центъра. Но това съвсем не е сладникава история, няма ги и присъщите болезненост и чувственост, на тяхно място стоят овладени терзания и егоистични разсъждения, които не принизяват влюбеността, а я правят жива, пълнокръвна и чужда на всяка идеализация.

“Едната възможност е просто да чака, да не прави никакви крачки, да разчита, че ще залипсва, че мълчанието и отсъствието й ще се окажат неподозирано непоносими или тревожни, защото всички свикват бързо с онова, което им се подарява или е налично. Вторият път е човек да се опита да се промъкне тайно във всекидневието на онзи някой, да е там без да настоява […] , да прокарва път на навик, който се настанява неусетно и тайно… “

Диас-Варела е другият ярък персонаж- образ, изграден едновременно пестеливо, но и наситено. Мъжът, влюбен в Луиса, чакащ я да се съвземе от трагедията, привлича не с някакви благородни качества, напротив – той е противоречив като личност, но неговата умереност и сдържаност, влюбеност и заедно едно с това разумност и лишеност от самосъжаление, карат читателя да изпита симпатии.

Фабулата на “Влюбванията” сама по себе си не се отличава с особена оригиналност, такава обаче не е и необходима. Защото идейното съдържание е най-голямата ценност на този роман. По един ненатоварващ, но запомнящ се начин, Мариас си служи с психологически, социологически и философски елементи, за да създаде книга, която не отминава бързо след последната затворена страница, а оставя своите ветрове да преобръщат дълго мислите.

Кореспондирането  с имена и текстове  от литературата, и особено това на Балзак с “Полковник Шабер”,  като художествен елемент, засилващ образността и внушението, е сред очарованията на тази книга.

Романът е удостоен с Националната награда за проза на Испания, международната литературна награда “Джузепе Томази ди Лампедуза” и Австрийската награда за европейска литература. Споменавам това съвесем умишлено накрая, защото, както съм отбелязвала и преди, наградите са спорен въпрос. Но личното ми мнение, защото този роман се превърна в едно от моите трайни влюбвания, е, че тези отличия са напълно разбираеми.

 

 

Да живееш смъртта или “Свещената билка. Тайният дневник на Фрида Кало” от Ф. Г. Хагенбек

fridaМитичното като форма на разказа оживява по един особен начин всеки път, когато стане дума за непокорната дъщеря на мексиканската революция- художничката Фрида Кало. Дали само гледайки картините й, или четейки за нея, човек сякаш застава на границата между две различни вселени, някъде между образа на едно от любимите лица на XX век и между многоцветната страст на жената-момиче, обгърната от езическа тайнственост и екзотика.

Книгата “Свещената билка. Тайният дневник на Фрида Кало” от Ф. Г. Хагенбек (изд. “Колибри”, 2015) се явява нещо като биография , номинирана за престижната литературна награда „Планета-Каса де Америка“ за 2009 година. Казвам “нещо като” съвсем умишлено- първо заради самия образ на Фрида Кало, винаги обгърнат от красива мистичност, но и заради подхода и езика, с които си служи авторът. Проследени биват най- значимите моменти още от детството на героинята, започвайки с разказ за семейството й, стигайки до първото  влюбване и продължавайки с историята за това как се живее с болката след една жестока злополука и една не по-малко безпощадна любов. Въпреки тази конкретност обаче, живият и богат изказ, характеризиращ се с една особена поетичност, през цялото време създава усещането, че не става дума за реална личност, а за някоя мексиканска магьосница, въстанала срещу съдбата.

Един от колоритните елементи, включен в тази биография е  “Книгата на свещената билка”- така наричала Фрида Кало своя малък черен бележник- сборник с готварски рецепти за Деня на мъртвите. Дори само тази част сама по себе си представлява съкровище за онези, които  имат  търпение да изчетат рецептите-  от една страна всяка причудлива подправка прибавя още щрихи към образа на тази неудържима жена и скъсява дистанцията, а от друга всеки ценител на философията на кулинарното тайнство навярно ще бъде изкушен.

Изкуство е да живееш, но изкуството да живееш смъртта е съвсем друг разказ, не просто за една безкрайно талантлива художничка, а за силата на жената и за страстта неизменно да следваш поривите си.  Болката е постоянната величина, с която се измерват усещанията на Фрида. Безпощаден е животът не само заради злощастната трамвайна злополука, осакатяваща тялото и неспираща да нанася рани със своите последствия, но и онази любов, неспособна да съгради истински дом, а противното- разпадаща отвътре.

Диего Ривера- тъмният, оставащ през цялото време колкото близък, толкова и недостижим, мъж, е най- голямата болка на Фрида, заедно с невъзможността да го дари с дете. Двете бурни и непокорни идентичности, двамата творци сътворяват около себе си буря от емоции, която въпреки любовта и нежността, заради сблъсъка на своеобразния егоизъм и ревността, има своите парещи белези.

Талантът и темперамента на Фрида пресичат пътя и с чувствени жени, интересни хора и едни от най- впечатляващите творци на това време, сред които и Лев Троцки и Пабло Пикасо.

Но освен женствеността и страстта, не по малко ценни в тази книга са моментите посветени на политиката и революцията. Фрида не остава ограничена до чувствената и стихийна жена и любовница, но се разгръща и като личност с ясни възгледи и позиции. Още в самото начало на книгата се проявява интересът й към случващото се в страната и желанието й да бъде дейна и актива по тези въпроси.

Болезнеността на  историята не бива да се бърка с мрачност, въпреки наситената тъга и сянката на смъртта, която винаги витае- чистият мрак е чужд на този живот. Болката е многоцветна палитра, с ярки цветове и ухание на силни подправки с непознати имена. Да живееш смъртта и да умираш бавно са два различни избора. Този, който прави Фрида Кало е първият- избор, при който тя води в непрестанния танц с печалното. При който, въпреки гнева, отчаянието и липсите, пламъкът не угасва. Фрида гори винаги.

„В деня, когато Фрида се родила, в градчето се усещали ветрове на промяната.“ Един живот, превърнал се в преход между раждането и смъртта. Живот, в който понякога се прокрадва въпросът „заслужава ли си да се живее ден след ден с болка, подобна на смъртта?“.

На самата художничка Фрида Кало книгата не отдава съвсем централно внимание, артистичната й същност е по-скоро фон, отколкото център. Което, при наличието на такава ярка идентичност и личностно присъствие, остава съвсем разбираемо.

Бих казала, че тази книга насища сетивата с аромати, усещания… с живот,но  и фино прокарва пръсти по нишките на мисълта. Сред толкова магичност и митичност накрая дори не остава желание да се запитам дали всяка история тук е достоверна и ако трябва да си призная- не ми се иска да знам. Около личности като Фрида Кало, заради духът на легендата, винаги ще присъства поне нотка съмнение дали всичко е истина. Но Хагенбек пише толкова увличащо, поглъщащо и приближаващо, че страниците се изнизват бързо и не ти се иска да се връщаш обратно в реалността, където цветовете не са така ярки.