Archive for May 8, 2020

“Пир в бърлогата” на Вилялобос – когато Малкият принц е син на наркобарон

 

Независимо дали става дума за книга, или за филм, един от любимите ми начини да се говори за сериозни, дори бих казала неудобни теми, е разказването през детските очи. Разпадащите се светове, световете, които са жестоки и опасни, придобиват нови нюанси и една особена плътност, когато ги разглеждаме през едновременно чистия и непредубеден поглед на детството. Но това, разбира се, крие немалко рискове – дали историята няма да стане твърде сантиментална, нереалистична, да се избяга от същинския смисъл и още куп малки подводни камъни. Дали подобен подход ще бъде само умел трик, или белег за голям талант – това вече е строго индивидуално.

Такъв е обаче начинът на разказване в дебютния роман на Хуан Пабло Вилялобос “Пир в бърлогата”. Със своите едва стотина страници, това е една малка книга, която казва много неща. Съвсем непретенциозно, без морализаторство, без гръмки послания, но богата на фини психологически елементи и със забележителен изказ, “Пир в бърлогата” вдига завесата и ни позволява да надникнем за миг в света на наркобароните и войните между тях. И всичко това, съчетано с характерните екзотика и мистика, които витаят около представата за Мексико. Това, което не си представяме, обаче, е главния герой – Точтли, един малък принц, който няма роза и няма да опитоми лисица, но всяка вечер, преди да заспи, чете речник и научава сложни думи, вместо да чете приказки и да научава още и още за невинността и мечтите.

Всъщност, ако изобщо има някаква невинност, то тя е много крехка и различна от обичайната ни представа. Този малък принц няма вина в какъв свят се е родил, но става неволен свидетел на безпощадно острите му ръбове.

Изключително впечатляващо е как тази история носи една притъпена болезненост, болезненост, която идва на талази, изгражда се и се обостря с всяка следваща страница. Точтли наблюдава и изучава този объркан свят и на нас ту ни се струва, че не го разбира, ту не успява да ни убегне неговото дълбоко разочарование и отвращение, дори и да не разбира случващото се в пълния му смисъл.

В периода, когато Вилялобос пише книгата си, темата за трафика на наркотици е силно актуална в Мексиканската литература и това е съвсем разбираемо, ако човек е запознат с културните и историческите специфики на страната. Но в своята книга той прави нещо различно – тя не е директна критика на случващото се, съвсем не е и тъжна статистика. Тук има много повече пластове и идеи. Дори тази за формирането на личността и как нарушената връзка между детето и родителя, конкретно в случая линията баща-син, оказва силно влияние върху нататъшното преживяване за случващото се и заобикалящото. Как неосъщественото детство формира една неестествена  зрялост, която крайно и трайно изменя усещанията и възприятията.

Има го и нещо, което е специфично за Мексиканската, но и за други патриархални култури, а именно – как от самото начало момчето бива отглеждано и възпитавано да бъде мъж. Идеята за “мачизма” като висша цел в това общество. И нещо, което няма как да бъде пропуснато – детето, което споделя, че бащата не обича да бъде наричан “татко”. Това е едно особено скъсване с всякаква санитименталност и нежност. Съвсем не е случайно, че образът на майката липсва. Той е несъвместим с “идеалите” на този тип патриархално мислене. Ако изобщо се появяват някакви женски фигури, то то биват представени не като характери, а само и единствено като носители на телесното и сексуалното.

В някакъв момент дори можем да се запитаме как се отглежда и възпитава наркотрафикант. Защото децата се раждат деца. Но ако бъдат поставени в един свят и не познават нищо друго, ако всички символи на сърдечност и емоционалност биват заличени, ако дори детските играчки са умалени форми на оръжията от кървавия свят на големите, може би изобщо и не проблясва шанс за нещо друго.

И ако на пръв поглед книгата изглежда някак леко хумористична, хаотична и безобидна, то с всяка следваща страница ставаме свидетели на градация както в самия сюжет, така и в псиихологическите наслагвания.

“Пир в бърлогата” със сигурност не би била толкова значима и впечатляваща книга без специфичните изказ и символика. И в крайна сметка точно те, а не сюжета, са ключови за нейната отличимост. Екзотичните истории и цветните впечатления, които главният герой споделя, от една страна показват задълбочеността на неговия характер и различния начин, по който мисли, зрелостта, нетипична за неговата възраст.  От друга страна обаче те са своеобразни символи на злото, на жестокостта и по ненатрапчив, но консистентно присъстващ начин, говорят за онази част от човешката природа, която при определени условия, се проявява като разрушителна, първична и подчиняваща се на закони по-близки до природата, отколкото до разума.

Като цяло “Пир в бърлогата” , е книга, която, въпреки малкото на брой страници, успява да синтезира много идеи и поради това  и е трудно да бъде разгледан всеки неин детайл. Но със своя наситен, сюрреалистичен език, богат на една, нека я наречен свирепа, поетичност, тя успява да бъде завладяваща и да се промъкне в мислите едва забележимо, но трайно.

 

 

“Според някои хора съм твърде зрял за възрастта си. Главно защото си мислят, че ми е рано да знам трудни думи. Част от трудните думи, които знам са: мерзък, злополучен, опрятен, покъртителен и мълниеносен. Всъщност хората, според които съм твърде зрял за възрастта си, не са много. Работата е там, че имам малко познати. Не повече от тринайсет-четиринайсет души, от които общо четирима казват, че съм твърде зрял. Казват, че изглеждам по-голям. Или обратното, че съм прекалено малък за тези неща. Или обратно на обратното: понякога дори ме вземат за джудже. Аз обаче не мисля, че съм твърде зрял. Просто си имам един трик, като фокусниците, които вадят зайци от цилиндри, само дето аз вадя думи от речника. Всяка нощ преди да заспя чета речника. Останалото го прави моята памет, която е много силна, направо мълниеносна.”

Хуан Пабло Вилялобос, “Пир в бърлогата”, изд. Жанет 45 (2012), прев. Нева Мичева