“Котката и градът” на Ник Брадли – да се обясниш в любов на Токио и хората

“Котката и градът” на Ник Брадли е това, с което започна тази книжна година. Автор, за когото не знаех нищо, а и съвсем разбираемо, защото това е неговия дебют. Но точно две думи – котка и Япония, бяха съвсем достатъчни, за да проявя любопитство.

И все пак – кой е Ник Брадли?  Той е роден през 1982 година и израства в Англия. По време на студентството си заминава за Япония, смятайки да остане там една година. Но вместо това прекарва десет, а и защитава докторска степен по творческо писане, в която изследва ролята на котката в Японската литература. 

Така “Котката и градът” се появява някак съвсем естествено. Книгата има особена структура – от една страна това са  петнадесет разказа, които могат да бъдат четени самостоятелно, но от друга те са внимателно преплетени. Пътищата на едни или други герои се пресичат случайно и за кратко. И те остават едновременно все така несвързани, но и споделящи нещо общо – пространството на един магичен град, Токио, и терзанията, които поражда неговата необятност. 

Всички разкази  в книгата представляват своеобразно детайлно вглеждане в културата и традициите на Япония, надникване в някои исторически особености и дори проследяване на психологическите измерения на въздействието на един мегаполис върху отделния човешки живот. Може би едно от най-осезаемите усещания, долавящо се във всяка история, е за самота.  А езикът е гъвкав, жив, но и поетичен, което създава илюзията, че “Котката и градът” е нещо като обяснение в любов към Токио, но и като бавна разходка, при която попадаш в ръцете на опитен екскурзовод, готов да ти покаже не само важните улици, но и онова, което иначе би останало скрито.

Тук се преплитат и различни стилове на писане – много следи от ноар-роман, няколко нишки хайку с цвят на разцъфнали вишни; съвсем реалистични истории за живота, от които може да усетиш как те връхлита тъга, но и разкази в стилистиката на мангата. Тази книга е толкова многоцветна, колкото е и самият град. 

И въпреки че във всяка история има по една котка – веднъж разхождаща се из мастилото, татуирано по кожата, друг път, скачаща от влак, или пък просто бидейки тиха компания, то това е много повече книга за човека и неговите скрити цветове, за страховете и копнежите, за това как времето и мястото понякога предопределят посоката, по която ще тръгнем. 

Със сигурност мога да кажа, че отдавна не съм се докосвала до толкова очароваща книга.  На български можем да я четем благодарение на издателство “Рива” и превода на Або. А разкошната корица е дело на Живко П. Петров.

“And Then We Danced” – много повече от романтична история между двама танцьори

От няколко дни се чудя дали да пиша за “And then we danced”, защото ми е от онези филми, които човек по-скоро трябва да види и да усети, отколкото да бъдат описани. Понеже “говори” с движения, погледи и музика. Но пък все още се върти из главата ми, което значи, че трябва. 

“И след това танцувахме” е дело на родения в Швеция режисьор с грузински корени Леван Акин. И е провокиран от събития през май 2013 в Тбилиси. Тогава е направен първият и все още единствен опит за гей прайд в Грузия. Той бива посрещнат с крайна агресия и протести, като част от тях са организирани от православната църква. 

Леван Акин използва по  прекрасен начин традиционния грузински танц, за да разкаже, че става дума за едно общество, което, колкото и да се развива, е останало много консервативно в същността си. Защото този танц е институция – той не е чувствен, тялото не се разлива и извива, а точно обратното – то е стегнато, подредено, като паметник.

Мераб е отдаден на танца и на семейството си – разделя времето си между това да танцува в ансамбъла и да работи, за да помага. Но колкото и да се старае нещо сякаш не му достига. Или точно обратното – нещо е в повече. Защото той е твърде изразителен. Защото танцува с една емоция, нетипична за традиционния народен грузински танц. Ролята на Мераб е поверена на Леван Гелбакиани – той не е актьор, а танцьор, но игаре наистина бриялнтно. Затова и този негов дебют му носи множество награди. Лицето му пресъздава цяла палитра от експресии, които не могат да оставят зрителя равнодушен. 

Всичко се обърква тогава, когато в ансамбъла се появява ново момче – Иракли. Защото симпатията между него и Мераб ще се  окаже нещо повече от момчешко приятелство. Представено по много деликатен, естетичен и човешки начин. Без натрапване и сочене с пръст. Без претенция. Всичко, което се случва на екрана изглежда много естествено и непринудено.

Романтичната история между двамата герои стои в центъра на филма.Но в периферията има още много други малки, но значими неща. За обществото, за традициите, за отношенията в семейството, за мястото на танцовото изкуство, за миналото и бъдещето. Получава се едно прекрасно съчетание между традиция и новаторство. А музиката е просто великолепна. 

Със сигурност този филм не трябва да се възприема само и единствено като lgbt филм и като част от тенденциите напоследък. Защото е много повече филм за себепознанието, себеприемането и за това, че порастването е много самотен процес. И това силно си личи в чудесния финал на филма. Но няма да ви го разказвам. Това е и филм за доверието и прошката. За това, че никой не е само добър или лош. 

Неслучайно “And then we danced” е бил посрещнат с бурни и дълги овации в Кан и беше Шведското предложение за наградите “Оскар”. 

https://www.imdb.com/title/tt8963708/

Любов от първата глътка в “Coffee Lab”

Винаги съм казвала, че малките улички в центъра на София крият съкровища. И си заслужава да се изгубиш сред тях, да забравиш за времето и да ги изучаваш със сетивата си.

Съвсем разбираемо последните месеци не съм си подарявала такова приключение. Но днес една уговорка за кафе ме върна там. И по-специално на любимата ми Неофит Рилски. За моя изненада сграда в любимото ми турско синьо прикова вниманието ми. И една дума беше съвсем достатъчна, за да пожелая да прекрача прага ѝ с любопитство
А думата, разбира се, е кафе. Или по-точно “Coffee lab”.

Малко срамежливо попитахме дали е само магазин за кафе или има и маси горе. Безкрайно приветливо и учтиво ни казаха, че горе са масите.

И разказаха мъничко за мястото. Питат те каква напитка предпочиташ и какъв тип кафе, за да се съобразят с вкуса ти.

Опитваме се да намерим напитка за всеки вкус, само кажете какво предпочитате да пиете и какво кафе харесвате. Ще се опитаме да ви изненадаме приятно.”

Хубавата изненада започна още с изкачването по стълбите. За да се озовем на етаж от стара къща, превърнат в уютно кафене, сякаш извадено от страниците на красив роман. Представяш си как на тези маси пият кафето си съвременните писатели, художници, фотографи или просто хора, които искат да си откраднат миг модерна романтика в сърцето на града. Където все пак е тихо, изискано и малко дръзко.

Признавам си, че по-вкусно капучино не съм пила. И че атмосферата ме накара да очаквам следващото си посещение с нетърпение.

Собственикът разказа как са отворили съвсем скоро, на 11-ти. Че двамата с брат му и съпругите им сами са ремонтирали и направили всичко. Със собствените си ръце. И майстор не е влизал. Звучи вълшебно, нали?

А освен различни видове първокласно кафе, там можете да намерите и вино. Споделиха , че ще има и вечери със сомелиер и дегустации на вино. Веднага си помислих каква хубава женска вечер бих прекарала тук.

Няма да ви разказвам за интериора. Ще се опитам да ви го покажа в няколко снимки, макар и далеч от идеални. Но с телефон – толкова 🙂

Комбинацията между нещо аристократично от преди и нещо ново е великолепна. Да, това беше любов от пръв поглед, затвърдена с чаша разкошно капучино.

Coffee Lab, Неофит Рилски 38. А повече за мястото можете да намерите и тук https://www.facebook.com/coffeelabbyprodanichin/

А аз никога не съм си предтставяла, че ще напиша текст за заведение 🙂 Но и това се случи.

“Янус” на Валентин Дишев – един особен поглед в света на поезията

Конструиране и надграждане са особено трудни думи, трудни тогава, когато техните смисли трябва да бъдат осъществени. Но точно те ми идват наум след прочита на “Янус”, последната книга на Валентин Дишев.

Бавно и методично той конструира една своеобразна митология още в трилогията “Тезей” ( “Ортелий”, “Маргьорит (и други регистри) и “Тиха книга” ). И всеки следващ път тази митология става все по-плътна, допълва се и се разгръща. Докато накрая стигнем до “Янус”, където, ако си позволим една философска  препратка, можем да кажем, че разказът е едновременно същия, но е и излязъл от себе си, надградил се е и ни се представя и друг, различен, не просто променен, а пораснал – още по-монументален и всеобхватен. Защото поезията на Валентин Дишев е такава – тя е движение, с което се обхващат историята и езика, заличават се границите между тук и сега и остава усещането за нещо много по-голямо, нещо, което можем да наречем дори трансцедентно.

В “Янус” има много врати и всяка от тях води към различни посоки. Които се пресичат или  пък не. Които сякаш картографират света и са винаги отворени за онзи, който е готов да бъде “изследовател”. Защото  в тези текстове има и поезия, и поетика. Те са и разказите, и историята. И отново са многолики, какъвто е и самият Янус. Защото веднъж са непринудени и ясни. А друг път са предизвикващи и трудни. Защото изискват да знаеш и да търсиш, да научаваш и преоткриваш.

А най-хубавото е, че има едно особено премълчаване – нито една излишна дума и усещането, че сам трябва да намериш ключовете, за да достигнеш всички пластове от този своеобразен лабиринт.

“Янус” е богата книга – разхожда те из времето, ту напред, ту назад, среща те с такива символи и метафори, с каквито поезията не само вече  рядко работи, но е и отвикнала от тях.  Във време, в което тя е все по-директна  и оставя все по-малко на въображението, когато “сама си казва всичко”, Валентин Дишев остава верен на себе си и своя начин да изговаря света. Със сигурност малко или много това е “начинание самотно”. Защото неговата софистицираност  е и затрудняваща. Но и изключително необходима. Защото е като пристан за онези, които искат и се нуждаят от  едно Омирово пътуване.

След последната страница на “Янус” се появява асоциация с наградата “Особен поглед”, която връчват в Кан. Появява се, защото този израз съвсем приляга на тази книга. И изобщо на начина, по който пише Валентин Дишев. Неговият поглед е особен. Отдалечен. Отстранен от центъра, за да погълне и изрече цялото. Но пестеливо. С внимание и отговорност към думите. 

“Пир в бърлогата” на Вилялобос – когато Малкият принц е син на наркобарон

 

Независимо дали става дума за книга, или за филм, един от любимите ми начини да се говори за сериозни, дори бих казала неудобни теми, е разказването през детските очи. Разпадащите се светове, световете, които са жестоки и опасни, придобиват нови нюанси и една особена плътност, когато ги разглеждаме през едновременно чистия и непредубеден поглед на детството. Но това, разбира се, крие немалко рискове – дали историята няма да стане твърде сантиментална, нереалистична, да се избяга от същинския смисъл и още куп малки подводни камъни. Дали подобен подход ще бъде само умел трик, или белег за голям талант – това вече е строго индивидуално.

Такъв е обаче начинът на разказване в дебютния роман на Хуан Пабло Вилялобос “Пир в бърлогата”. Със своите едва стотина страници, това е една малка книга, която казва много неща. Съвсем непретенциозно, без морализаторство, без гръмки послания, но богата на фини психологически елементи и със забележителен изказ, “Пир в бърлогата” вдига завесата и ни позволява да надникнем за миг в света на наркобароните и войните между тях. И всичко това, съчетано с характерните екзотика и мистика, които витаят около представата за Мексико. Това, което не си представяме, обаче, е главния герой – Точтли, един малък принц, който няма роза и няма да опитоми лисица, но всяка вечер, преди да заспи, чете речник и научава сложни думи, вместо да чете приказки и да научава още и още за невинността и мечтите.

Всъщност, ако изобщо има някаква невинност, то тя е много крехка и различна от обичайната ни представа. Този малък принц няма вина в какъв свят се е родил, но става неволен свидетел на безпощадно острите му ръбове.

Изключително впечатляващо е как тази история носи една притъпена болезненост, болезненост, която идва на талази, изгражда се и се обостря с всяка следваща страница. Точтли наблюдава и изучава този объркан свят и на нас ту ни се струва, че не го разбира, ту не успява да ни убегне неговото дълбоко разочарование и отвращение, дори и да не разбира случващото се в пълния му смисъл.

В периода, когато Вилялобос пише книгата си, темата за трафика на наркотици е силно актуална в Мексиканската литература и това е съвсем разбираемо, ако човек е запознат с културните и историческите специфики на страната. Но в своята книга той прави нещо различно – тя не е директна критика на случващото се, съвсем не е и тъжна статистика. Тук има много повече пластове и идеи. Дори тази за формирането на личността и как нарушената връзка между детето и родителя, конкретно в случая линията баща-син, оказва силно влияние върху нататъшното преживяване за случващото се и заобикалящото. Как неосъщественото детство формира една неестествена  зрялост, която крайно и трайно изменя усещанията и възприятията.

Има го и нещо, което е специфично за Мексиканската, но и за други патриархални култури, а именно – как от самото начало момчето бива отглеждано и възпитавано да бъде мъж. Идеята за “мачизма” като висша цел в това общество. И нещо, което няма как да бъде пропуснато – детето, което споделя, че бащата не обича да бъде наричан “татко”. Това е едно особено скъсване с всякаква санитименталност и нежност. Съвсем не е случайно, че образът на майката липсва. Той е несъвместим с “идеалите” на този тип патриархално мислене. Ако изобщо се появяват някакви женски фигури, то то биват представени не като характери, а само и единствено като носители на телесното и сексуалното.

В някакъв момент дори можем да се запитаме как се отглежда и възпитава наркотрафикант. Защото децата се раждат деца. Но ако бъдат поставени в един свят и не познават нищо друго, ако всички символи на сърдечност и емоционалност биват заличени, ако дори детските играчки са умалени форми на оръжията от кървавия свят на големите, може би изобщо и не проблясва шанс за нещо друго.

И ако на пръв поглед книгата изглежда някак леко хумористична, хаотична и безобидна, то с всяка следваща страница ставаме свидетели на градация както в самия сюжет, така и в псиихологическите наслагвания.

“Пир в бърлогата” със сигурност не би била толкова значима и впечатляваща книга без специфичните изказ и символика. И в крайна сметка точно те, а не сюжета, са ключови за нейната отличимост. Екзотичните истории и цветните впечатления, които главният герой споделя, от една страна показват задълбочеността на неговия характер и различния начин, по който мисли, зрелостта, нетипична за неговата възраст.  От друга страна обаче те са своеобразни символи на злото, на жестокостта и по ненатрапчив, но консистентно присъстващ начин, говорят за онази част от човешката природа, която при определени условия, се проявява като разрушителна, първична и подчиняваща се на закони по-близки до природата, отколкото до разума.

Като цяло “Пир в бърлогата” , е книга, която, въпреки малкото на брой страници, успява да синтезира много идеи и поради това  и е трудно да бъде разгледан всеки неин детайл. Но със своя наситен, сюрреалистичен език, богат на една, нека я наречен свирепа, поетичност, тя успява да бъде завладяваща и да се промъкне в мислите едва забележимо, но трайно.

 

 

“Според някои хора съм твърде зрял за възрастта си. Главно защото си мислят, че ми е рано да знам трудни думи. Част от трудните думи, които знам са: мерзък, злополучен, опрятен, покъртителен и мълниеносен. Всъщност хората, според които съм твърде зрял за възрастта си, не са много. Работата е там, че имам малко познати. Не повече от тринайсет-четиринайсет души, от които общо четирима казват, че съм твърде зрял. Казват, че изглеждам по-голям. Или обратното, че съм прекалено малък за тези неща. Или обратно на обратното: понякога дори ме вземат за джудже. Аз обаче не мисля, че съм твърде зрял. Просто си имам един трик, като фокусниците, които вадят зайци от цилиндри, само дето аз вадя думи от речника. Всяка нощ преди да заспя чета речника. Останалото го прави моята памет, която е много силна, направо мълниеносна.”

Хуан Пабло Вилялобос, “Пир в бърлогата”, изд. Жанет 45 (2012), прев. Нева Мичева 

 

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” – между поетиката и прозата в пътуване към смисъла

 

Има книги, които са особено преживяване. Които те завладяват едновременно и с формата, и със съдържанието си, защото в баланса между двете се постига литература, която е все по-нужна, но и все по-рядко се пише. Литература, която има своите пластове и единствено от читателя зависи колко далеч ще стигне в това пътуване.  Такава е “С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” на Валентин Дишев и Левена Филчева. Първото издание на книгата е от 2010 година, а осем години по-късно, през се появява и нейното второ, преработено издание (изд.Scribens, 2018).

Трудно е да се говори за тази книга, защото тя е даваща, но и изискваща. Заради темите, заради смислите и посланията, заради особения пулс на диалога, който се получава между двамата съавтори. И защото не може да бъде поставена в рамката на поезията или прозата. Заличават се жанровите определения, заличават се имената, заличава се полът, за да да излязат на преден план гласовете и историите. За да се развърже езикът и да получи звук и цвят. Не защото и жените могат да пишат порязващо и мръсно, както го прави Левена Филчева, не защото и мъжете могат да се изразяват елегантно и фино като Валентин Дишев, а защото в този съ-творчески процес  границите се преминават, за да бъде  накрая всичко  “с” – симбиоза, слятост, съпреживяване.

Особен интересно е, че текстовете могат да се четат и  само през чувството, но и през  разума. Те притежават една особена емоционалност, която е притегателна. И тя е това, което може да завладее читателя при първата среща с тях. Сякаш всяка дума се цели в сърцето. Но “подводните камъни” съвсем не липсват. Защото дуалностите  не се изчерпват с линията “Той” и “Тя”. Има го и своеобразното “Сетивно” и “Интелектуално”, като под второто не бива да се разбира някаква претенциозност или поза. Напротив – интелектуалното тук се случва посредством метатекста, посредством изграждането на образите и смисъла, вложен с тях. В крайна сметка, въпреки силната поетичност на изказа, тази книга има  заложени в себе си своите съвсем конкретни и ясни теми, въпроси, отговори. Тя не е отдалечена от света, тя изговаря света, този, който е тук и сега, който има минало, настояще и бъдеще.

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” е изключително важна и в контекста на литературното поле и неговото развитие. Ако си позволя да я нарека “експериментална” то това ще бъде в смисъла на предизвикателство и новаторство. Изключително ценно и вълнуващо е да се разгледа как двама автори, ярки като творчество и индивидуалност, не просто споделят едно книжно пространство, но го обитават  едновременно без да загубят себе си, но влизайки и в равнопоставен диалог. Те не са изгубват в един друг, а създават един хомогенен контекст, който има две начала, две светоусещания.И така можем да говорим както за Едно, така и за Две. Без сблъсък и противоречие.

Това са 83 страници, които минават през пръстите неусетно. Които остават да витаят из мислите и сърцето. И ще си позволя да ви оставя един съвсем малък откъс, с който да ви “подкупя” да се срещнете с тази книга.

“Той:
Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точно
те правеха собственото му тяло и тези на другите невъзможни за еднократен прочит. Ако вярваше в съществуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях е
същото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност.
Както нямаше нужда от видимото, живеейки в света
на докосването.

Тя:
Думите се раждат от очите. Белезите – също.
Затова невидимите са най-болезнени, а болезнените – невидими. Ако вярваше в съществуването на
видимата отвъдност, щеше да нарече душата белег.
Но в света на докосването, имената са само
възможност за еднократен прочит.” 

 

 

 

“Miles Davis: Birth of the Cool” (2019) – документален филм за Майлс Дейвис

Какво по хубаво от сутрини с ухание на кафе, слънчеви лъчи, които се прокрадват през прозореца, пръсти, които прелистват книга и джаз, много джаз. Чарли Паркър, Джон Колтрейн, Дюк Елингтън и, разбира се, Майлс Дейвис.

Всъщност много от сутрините ми започват с джаз. Защото той е като някаква особена подправка, която кара сетивата ти да усещат света по-цветно и чувствено.

Може би и точно любовта към тази музика е основната причина да се влюбя в “La la land”, там беше показано истинско отношение към нея. Но днес няма да става дума за него, а за един любопитен и интересен документален филм за Майлс Дейвис, появил се през 2019. Става дума за “Miles Davis: Birth of the Cool” на режисьора Стенли Нелсън. Той избира за заглавие на филма си името на едноименния албум на Майлс Дейвис от 1957.

Филмът е много любопитен. Особено пък ако ако не сте подробно запознати с живота на музиканта. Той проследява детайли като от личния му живот, започвайки от детството му, така и от кариерното му развитие. Много добре и паралелно са представени промените в личен и музикален план, за да се предаде цялостния образ на Дейвис.

Филмът включва интервюта с хора, с които е работел през годините, със съпругата му Франсис и документални записи на самия Дейвис, в които той споделя своето усещане за музиката и случващото се с него. Дори само да слушате гласа му, разказвайки, можете да усетите някакво вълшебство.

Въпреки че има и други филми за Дейвис, то този е много внимателен към детайлите. Усеща се един своеобразен изследователски подход, посредством който личността на музиканта да бъде видяна от всички ъгли. През проблемите с наркотиците, домашното насилие, различните връзки, музикалните търсения и импровизации, расизма спрямо него , без значение колко известен или талантлив е.

Иска ми се да ви издам много неща, но също ми се иска и да ви оставя сами да ги научите. Защото поне за мен беше вълнуващо да узная нови неща, въпреки че съм чела немалко за него.

Затова само ще ви кажа, че на 13 Майлс се захваща с тромпета, по настояване на баща си, въпреки че майка му е искала той да свири на цигулка. Запознава се с Пикасо и Сартр, бива очарован как тези велики хора го приемат като равен, нещо, което не му се случва в неговата Америка.
Дейвис е в Париж по времето, когато Луи Мал работи по филма си “Асансьор към ешафода”. Режисьорът го кани да направи саундтрак към филма. Дейвис не просто записва музика за филма, а свири директно по време на заснемането. А по-късно споделя, че в този процес е достигнал до нови идеи за импровизации.

Стига ви толкова. Ако сте почитатели на Майлс Дейвис или на джаза – препоръчвам ви този документален филм.

През 2019 филмът е номиниран с “Грами” в категория “Най-добър музикален филм.”

https://www.imdb.com/title/tt9358200/

И музикален поздрав 🙂 https://youtu.be/PoPL7BExSQU

“Ayla: The Daughter of War” – една истинска история за обич, по време на война

 

Днес ще ви разкажа една истинска и много трогателна история. Нейното начало започва през 1950 година, по времето на Корейската война (1950-1953), когато в Южна Корея, съгласно резолюция 83 на ООН  в Южна Корея са изпратени множество турски войски, които да я бранят от Северна Корея.

Сред тези войници е и сержант Сюлейман, чието име остава в историята заради неговата необикновена  ситуация. Една нощ, по време на сражение с врага,  ескадрата на сержанта чува необичаен шум от близките храсти и с изненада установяват, че там се е скрило изплашено малко момиче. Момиченцето няма документи и на този етап не е възможно да потърсят родителите, които по всяка вероятност са загинали. Затова сержантът го взима със себе си в лагера, докато стане ясно как да се процедира. Временно му дава името Айла ( лунна светлина), заради луната, която е била ярка в момента, когато го открива. Всички от лагера, особено Сюлейман силно се привързват към момиченцето и по стечение на обстоятелствата тя остава с тях. А сержантът и Айла започват да изграждат връзка като баща и дъщеря. Когато обаче конфликтът приключва и войските вече трябва да бъдат изтеглени се оказва невъзможно Сюлейман да я осинови.

Когато се връща в Турция сержантът се жени, създава семейство, но така и не успява да забрави своята “осиновена” дъщеря.

След дълго търсене, разочарования и неспирен копнеж да успее да открие Айла преди смъртта си, тя и Сюлейман се намират и срещат едва през 2010, почти 60 години по-късно. Корейската телевизия дори прави документален филм за тяхната история и срещата им години по-късно.

Това са сухите факти, залегнали във филма “Ayla: The Daughter of War” (2017) на режисьора Can Ulkay. Когато чува тази история тя силно го  вдъхновява и започват да работят по идеята за филма през 2015. През 2018 той е предложението на Турция за чуждоезичен “Оскар”.

Филмът кара тази история да оживее по изключително красив и емоционален начин. Малката Айла, едва 5 годишна, може да открадне сърцето на всекиго със своите топли и любопитни очи. А Сюлейман, със своята чиста бащина загриженост, от една страна войник, от друга Човек – може да ви накара да мразите войните до дъното на душата си.

Кинематографията е великолепна. Можете да видите както нежни и красиви кадри, уловили изцяло романтиката на 50-те, играта със светлината и топлите, меки цветове, така и другата противоположност – сивкавия подтон на кадрите, които представят местата на войната.

Съвсем спокойно можем да наречем този филм обич по време на война. Сякаш тази история, случваща се насред войната, идва, за да покаже, че ако носим човечност в себе си, тя не може да бъде заличена дори когато юга и севера на една територия воюват. Че дори войниците могат да забравят, че намереното момиченце навярно произхожда от частта на врага. Защото Айла наистина е лунна светлина, такава, която озарява мрака и допуска лъч надежда сред разрухата. Която стопля сърцата на войниците, която размеква тези мъже, които уж трябва да бъдат студени и жестоки.

Затрогващо е да видите как Сюлейман не се отказва и за миг от своята дъщеря. Да видите и тази среща, случваща се куп години по-късно. И Айла, която ще каже, че една дъщеря никога не може да забрави баща си.

Много ги обичам тези филми. С малките човешки истории. В които няма загадки и обрати. Но има надежда.

https://www.imdb.com/title/tt6316138/

 

 

“Писмо от една непозната жена”на Макс Офюлс или едно филмово съкровище от 1948ма

Макс Офюлс“ (1902)  е режисьор с еврейски произход, който е роден в Германия. Неговата кариера започва, когато е на 17 години, но първоначално той се изявява като актьор, а режисира първият си филм през 1930 година ( Dann schon lieber Lebertran)

Заради режима на Хитлер емигрира във Франция и именно там започва същинската си  филмова кариера. Въпреки това обаче, той не крие стремежите си и към Холивуд. И така филмът “Писмо от една непозната” от 1948 е вторият му американски филм, който е и сред най-високо оценените му произведения. 

Филмът е базиран на едноименната новела на Стефан Цвайг, появила се през 1922. Неотдавна Калифорнийският университет създава реставрирана 35 – милиметрова лента и сега филмът може да бъде видян с прекрасно качество, което показва и визуално майсторство на режисьора.

“Писмо от една непозната жена” ни среща с Лиза ( прекрасната Джоан Фонтейн) и Стефан (Луис Джордан). Лиза е тийнейджърка, която не прилича на повечето момичета на нейната възраст. Тя е някак по-вглъбена, отнесена и мечтателна по един наивен, но и много поетичен начин. От погледа й, когато слуша музика, до това как ще се люлее на люлката на двора – всичко в нея е пропито с крехкост и нежност. Той е виртуозен пианист, очарователен съблазнител и лекомислен джентълмен, който изпитва отдаденост единствено към своето пиано. 

Не за първи път Офлюс си служи с похвата историята да е разказана от първо лице. В случая чрез писмото на Лиза, което Стефан чете. Слушаме гласът й и нейните спомени оживяват пред очите ни. Този начин на поднасяне на историята е съвсем простичък, но оставя усещане за интимност и близост с героите. Сякаш сме се скрили в някоя голяма ракла и подслушваме обитателите на стаята.

Дали думата е любов или обсебеност и дали всъщност понякога границата между тези две емоции не е твърде размита, е трудно да се каже, но едно е ясно – Лиза изпитва силен копнеж по Стефан, копнеж, който я кара да посвети всяка своя мисъл и действие на този магнетичен мъж, неподозиращ за съществуването й.

Това чувство не я напуска дори след години. Офюлс ще ни покаже как всяка вечер след работа тя чака под прозореца на Стефан с надеждата той да я забележи някога. И това се случва. Двамата споделят една изпълнена с романтика и чувственост нощ, нощ, която тя ще помни винаги, а за него ще е просто поредния кадър между концертите и срещите с хора. 

Пътищата им се пресичат отново едва след десет години. Лиза вече не е плахо и срамежливо момиче, а изискана дама. Но това, което носи в сърцето си, е останало незасегнато от времето и разстоянието.  Стефан обаче не си я спомня, въпреки че нещо в нея го привлича силно.

Оттам насетне историята продължава по силно емоционален и драматичен начин. И в нея на пръв поглед няма нищо толкова специално, но начинът по който Офюлс продължава да направлява кадрите и решението му целият филм да се случва през гласът на Лиза, носят един особен магнетизъм и поетика, някаква фина сензитивност, която те кара да слушаш. 

Има нещо очарователно и в начина на заснемане на този филм – бавното движение на камерата, от ляво на дясно и после обратното, деликатното проследяване на стъпките и походката на героите. Изучавайки ритъма на действията им. Карайки ни да усетим тяхната грациозност. Да се изгубим във всеки жест. А после и в очите им, заради близкие планове, посредством които света изчезва за няколко мига. 

И една особена красота в черно-белите кадри. Освен осезаемото усещане, че си в друго време и място. При тях сякаш се откроява дълбочина и емоционална наситеност, поради която се вглеждаш  по-внимателно в лицата на героите и личните им емоции. Защото я няма цветната палитра, която да поражда още разсейващи асоциации. 

“Letter From an Unknown Woman” е изключително красив филм – и като заснемане, и като текст. Езикът и историята ще ви върнат години назад. И въпреки, че Стефан е класическия женкар, не можете да не се усмихнете на елегантността и малките жестове. Защото те не са целенасочени, а част от природата му на джентълмен. И обсебеността и наивността на Лиза са по-скоро романтични и ни карат да вярваме, че някъде там съществува безусловната любов от пръв поглед, която нищо не изисква. А просто я има. 

Можете да си го подарите в някоя пролетна вечер с чаша ароматен чай или хубаво вино 🙂

 

Stefan Brand: Have you ever shuffled faces like cards, hoping to find one that lies somewhere, just over the edge of your memory? The one you’ve been waiting for? Well tonight when I first saw you, and then later when I watched you in the dark, it was as though i’d found that one face among all the others. Who are you?

 

https://www.imdb.com/title/tt0040536/

“Сувенирът” на Джоана Хог – камерна история за токсичната любов и бавния път обратно към себе си

 

Днес ще ви поговоря малко за Джоана Хог и филмът “Сувенирът”, който спечели “World Cinema Dramatic Grand Jury Prize” през 2019 на филмовия фестивал в Сънданс.

Определят Джоана Хог като едно от по-интересните и различни Европейски имена, заради по-психологическия подход, който тя прилага във своите филми и защото много внимателно изследва взаимоотношенията между хората посредством образите на своите герои. Хог започва кариерата си в кино индустрията си сравнотелно късно и то благодарение на режисьора Дерек Джарман, който вижда потенциал в нея и я насърчава  да опита да прави експериментални филми. След като завършва Националната школа за филми и телевизия първоначално участва в правенето на музикални клипове и други телевизиони продукции. Първият й игрален филм, „Unrelated“, е реализиран през 2007 година и за него Хог печели “Guardian First Film Award”.

Хог е особено интересна и с това, че чрез филмите си изследва типичното Британско общество от по-висшите класи. 

“Сувенирът” на Джоана Хог беше сред най-очакваните Европейски филми.  От една страна заради актьорския състав, а от друга и защото в него силно са заложени автобиографични елементи. Съвсем спокойно можем да кажем, че това е нейния най-личен филм.

Срещаме се с Джули (Онър Суинтън Бърн), 25-годишна студентка по кино. Тя е мечтателна, малко неуверена, все още търсеща себе си. Но знае, че иска да направи своя специален филм, въпреки че не всички виждат силата и потенциал на идеята й. Момичето идва от заможно аристократично семейство и винаги може да разчита на своята подкрепяща, макар и специфична по своему, майка (Тилда Суинтън). 

Връзката между майка и дъщеря се разгръща и изгражда бавно и задълбочено. Но е представена много силно. Навярно това, че тези две роли са изиграни от Тилда и Онър,които все пак  са майка и дъщеря, допринася много за автентичността на образите и диалога между тях. 

Животът на Джули изглежда някаква смесица между ред и хаос до момента, в който среща Антъни (Том Бърк) – мъж със силен магнетизъм, ярък характер и излъчващ някаква загадъчност, която със сигурност няма как да не бъде притегателна за младо момиче, очаровано от света на изкуството. Той има добра работа, добър вкус… и съвсем не чак така добър характер.  Но пък има умението да съблазнява и да задържа в опасната си примка.

“Сувенирът” е от онези камерни филми, които няма да ви впечатлят със сюжет или динамика. Той е от бавните удоволствия за ума и сетивата. Всеки път, когато за момент ми ставаше скучен, се появяваше някоя реплика, която ме хващаше за гърлото или с психологизъм, или с поетичност. 

Но всеки един пласт в този филм е ценен. На повърхността се откроява темата за една токсична любовна история. За това как крехката и чувствителна неопитност се сблъсква с умелостта на съблазнител, който знае кога да те отхвърли и кога да те прегърне, кога да срине увереността ти в самата теб и кога да те накара да вярваш, че без него нямаш собствен смисъл. Динамиката между Джули и Антъни е болезнена. Но и много поучителна. 

Малко по-странично стои и темата за твореца, за неговия сложен път, за цената на това да следваш онова, което искаш да изречеш без значение дали има кой да повярва първоначално в теб или не. Дали си струва да се отказваш от творческите си импулси заради нечия любов и изобщо любов ли е ако те отклони от пътя ти.  И онова познато, но вечно клише, за белезите , от които след време можеш да направиш изкуство. Защото те могат да бъдат раната, но и сувенирът от едно пътуване. 

Главните герои са наистина впечатляващи. Играят с невероятна убедителност и на моменти можех да забравя, че гледам филм. Те сякаш пресъздаваха нещо много лично и преживяно.

Нещо доста любопитно за “Сувенирът” е че той се приема доста различно от критиката и от публиката. Критиците се изказват много ласкаво и като цяло считат, че всеки следващ филм на Хог е все по-силен и въздействащ. От друга страна за  голяма част от публиката този филм се явява доста претенциозен и монотонен.

И още нещо интересно – апартаментът на главната героиня е направен така, че максимално да се доближава до дома на Хог по времето, когато тя е била млада и изживява своята болезнена любовна история. 

“Сувенирът” е един от най-интересните, фини и дълбоки филми, които съм гледала напоследък. Но със сигурност е от онези, които са някак по-арт и по-претенциозни. 

 

 

Anthony: We don’t know what the inner machinations of their mind are, or their heart. We don’t know. But that’s what we want to know when we go and see a film. We don’t wanna just see life played out as is. We wanna see life as it is experienced, within this soft machine, within this…

Julie: But the life of Tony and his mother, they’re the lives of real people. I’m not- I’m not making that up.

Anthony: Why are they more real than me?

Julie: They’re not more real than you.

Anthony: Am I more real than you?

Julie: No. I think we’re all equal in that. I think we’re all as real as each other. There’s no competition. It doesn’t matter that they’re not real people. i mean, I’m not trying to make a documentary. I’m just- you know, I’m making a feature film.

Anthony: Now, are you sure?

Julie: Yes, I am. I’m making a feature film.

« Older Entries