Archive for June 17, 2020

Любов от първата глътка в “Coffee Lab”

Винаги съм казвала, че малките улички в центъра на София крият съкровища. И си заслужава да се изгубиш сред тях, да забравиш за времето и да ги изучаваш със сетивата си.

Съвсем разбираемо последните месеци не съм си подарявала такова приключение. Но днес една уговорка за кафе ме върна там. И по-специално на любимата ми Неофит Рилски. За моя изненада сграда в любимото ми турско синьо прикова вниманието ми. И една дума беше съвсем достатъчна, за да пожелая да прекрача прага ѝ с любопитство
А думата, разбира се, е кафе. Или по-точно “Coffee lab”.

Малко срамежливо попитахме дали е само магазин за кафе или има и маси горе. Безкрайно приветливо и учтиво ни казаха, че горе са масите.

И разказаха мъничко за мястото. Питат те каква напитка предпочиташ и какъв тип кафе, за да се съобразят с вкуса ти.

Опитваме се да намерим напитка за всеки вкус, само кажете какво предпочитате да пиете и какво кафе харесвате. Ще се опитаме да ви изненадаме приятно.”

Хубавата изненада започна още с изкачването по стълбите. За да се озовем на етаж от стара къща, превърнат в уютно кафене, сякаш извадено от страниците на красив роман. Представяш си как на тези маси пият кафето си съвременните писатели, художници, фотографи или просто хора, които искат да си откраднат миг модерна романтика в сърцето на града. Където все пак е тихо, изискано и малко дръзко.

Признавам си, че по-вкусно капучино не съм пила. И че атмосферата ме накара да очаквам следващото си посещение с нетърпение.

Собственикът разказа как са отворили съвсем скоро, на 11-ти. Че двамата с брат му и съпругите им сами са ремонтирали и направили всичко. Със собствените си ръце. И майстор не е влизал. Звучи вълшебно, нали?

А освен различни видове първокласно кафе, там можете да намерите и вино. Споделиха , че ще има и вечери със сомелиер и дегустации на вино. Веднага си помислих каква хубава женска вечер бих прекарала тук.

Няма да ви разказвам за интериора. Ще се опитам да ви го покажа в няколко снимки, макар и далеч от идеални. Но с телефон – толкова 🙂

Комбинацията между нещо аристократично от преди и нещо ново е великолепна. Да, това беше любов от пръв поглед, затвърдена с чаша разкошно капучино.

Coffee Lab, Неофит Рилски 38. А повече за мястото можете да намерите и тук https://www.facebook.com/coffeelabbyprodanichin/

А аз никога не съм си предтставяла, че ще напиша текст за заведение 🙂 Но и това се случи.

“Янус” на Валентин Дишев – един особен поглед в света на поезията

Конструиране и надграждане са особено трудни думи, трудни тогава, когато техните смисли трябва да бъдат осъществени. Но точно те ми идват наум след прочита на “Янус”, последната книга на Валентин Дишев.

Бавно и методично той конструира една своеобразна митология още в трилогията “Тезей” ( “Ортелий”, “Маргьорит (и други регистри) и “Тиха книга” ). И всеки следващ път тази митология става все по-плътна, допълва се и се разгръща. Докато накрая стигнем до “Янус”, където, ако си позволим една философска  препратка, можем да кажем, че разказът е едновременно същия, но е и излязъл от себе си, надградил се е и ни се представя и друг, различен, не просто променен, а пораснал – още по-монументален и всеобхватен. Защото поезията на Валентин Дишев е такава – тя е движение, с което се обхващат историята и езика, заличават се границите между тук и сега и остава усещането за нещо много по-голямо, нещо, което можем да наречем дори трансцедентно.

В “Янус” има много врати и всяка от тях води към различни посоки. Които се пресичат или  пък не. Които сякаш картографират света и са винаги отворени за онзи, който е готов да бъде “изследовател”. Защото  в тези текстове има и поезия, и поетика. Те са и разказите, и историята. И отново са многолики, какъвто е и самият Янус. Защото веднъж са непринудени и ясни. А друг път са предизвикващи и трудни. Защото изискват да знаеш и да търсиш, да научаваш и преоткриваш.

А най-хубавото е, че има едно особено премълчаване – нито една излишна дума и усещането, че сам трябва да намериш ключовете, за да достигнеш всички пластове от този своеобразен лабиринт.

“Янус” е богата книга – разхожда те из времето, ту напред, ту назад, среща те с такива символи и метафори, с каквито поезията не само вече  рядко работи, но е и отвикнала от тях.  Във време, в което тя е все по-директна  и оставя все по-малко на въображението, когато “сама си казва всичко”, Валентин Дишев остава верен на себе си и своя начин да изговаря света. Със сигурност малко или много това е “начинание самотно”. Защото неговата софистицираност  е и затрудняваща. Но и изключително необходима. Защото е като пристан за онези, които искат и се нуждаят от  едно Омирово пътуване.

След последната страница на “Янус” се появява асоциация с наградата “Особен поглед”, която връчват в Кан. Появява се, защото този израз съвсем приляга на тази книга. И изобщо на начина, по който пише Валентин Дишев. Неговият поглед е особен. Отдалечен. Отстранен от центъра, за да погълне и изрече цялото. Но пестеливо. С внимание и отговорност към думите.