Archive for April 30, 2020

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” – между поетиката и прозата в пътуване към смисъла

 

Има книги, които са особено преживяване. Които те завладяват едновременно и с формата, и със съдържанието си, защото в баланса между двете се постига литература, която е все по-нужна, но и все по-рядко се пише. Литература, която има своите пластове и единствено от читателя зависи колко далеч ще стигне в това пътуване.  Такава е “С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” на Валентин Дишев и Левена Филчева. Първото издание на книгата е от 2010 година, а осем години по-късно, през се появява и нейното второ, преработено издание (изд.Scribens, 2018).

Трудно е да се говори за тази книга, защото тя е даваща, но и изискваща. Заради темите, заради смислите и посланията, заради особения пулс на диалога, който се получава между двамата съавтори. И защото не може да бъде поставена в рамката на поезията или прозата. Заличават се жанровите определения, заличават се имената, заличава се полът, за да да излязат на преден план гласовете и историите. За да се развърже езикът и да получи звук и цвят. Не защото и жените могат да пишат порязващо и мръсно, както го прави Левена Филчева, не защото и мъжете могат да се изразяват елегантно и фино като Валентин Дишев, а защото в този съ-творчески процес  границите се преминават, за да бъде  накрая всичко  “с” – симбиоза, слятост, съпреживяване.

Особен интересно е, че текстовете могат да се четат и  само през чувството, но и през  разума. Те притежават една особена емоционалност, която е притегателна. И тя е това, което може да завладее читателя при първата среща с тях. Сякаш всяка дума се цели в сърцето. Но “подводните камъни” съвсем не липсват. Защото дуалностите  не се изчерпват с линията “Той” и “Тя”. Има го и своеобразното “Сетивно” и “Интелектуално”, като под второто не бива да се разбира някаква претенциозност или поза. Напротив – интелектуалното тук се случва посредством метатекста, посредством изграждането на образите и смисъла, вложен с тях. В крайна сметка, въпреки силната поетичност на изказа, тази книга има  заложени в себе си своите съвсем конкретни и ясни теми, въпроси, отговори. Тя не е отдалечена от света, тя изговаря света, този, който е тук и сега, който има минало, настояще и бъдеще.

“С-малка бяла книга за незаглъхващи перкусии” е изключително важна и в контекста на литературното поле и неговото развитие. Ако си позволя да я нарека “експериментална” то това ще бъде в смисъла на предизвикателство и новаторство. Изключително ценно и вълнуващо е да се разгледа как двама автори, ярки като творчество и индивидуалност, не просто споделят едно книжно пространство, но го обитават  едновременно без да загубят себе си, но влизайки и в равнопоставен диалог. Те не са изгубват в един друг, а създават един хомогенен контекст, който има две начала, две светоусещания.И така можем да говорим както за Едно, така и за Две. Без сблъсък и противоречие.

Това са 83 страници, които минават през пръстите неусетно. Които остават да витаят из мислите и сърцето. И ще си позволя да ви оставя един съвсем малък откъс, с който да ви “подкупя” да се срещнете с тази книга.

“Той:
Белезите. Винаги ги е възприемал като дар. Точно
те правеха собственото му тяло и тези на другите невъзможни за еднократен прочит. Ако вярваше в съществуването на душите, сигурно би смятал, че и с тях е
същото. Но той нямаше нужда от невидима отвъдност.
Както нямаше нужда от видимото, живеейки в света
на докосването.

Тя:
Думите се раждат от очите. Белезите – също.
Затова невидимите са най-болезнени, а болезнените – невидими. Ако вярваше в съществуването на
видимата отвъдност, щеше да нарече душата белег.
Но в света на докосването, имената са само
възможност за еднократен прочит.” 

 

 

 

“Miles Davis: Birth of the Cool” (2019) – документален филм за Майлс Дейвис

Какво по хубаво от сутрини с ухание на кафе, слънчеви лъчи, които се прокрадват през прозореца, пръсти, които прелистват книга и джаз, много джаз. Чарли Паркър, Джон Колтрейн, Дюк Елингтън и, разбира се, Майлс Дейвис.

Всъщност много от сутрините ми започват с джаз. Защото той е като някаква особена подправка, която кара сетивата ти да усещат света по-цветно и чувствено.

Може би и точно любовта към тази музика е основната причина да се влюбя в “La la land”, там беше показано истинско отношение към нея. Но днес няма да става дума за него, а за един любопитен и интересен документален филм за Майлс Дейвис, появил се през 2019. Става дума за “Miles Davis: Birth of the Cool” на режисьора Стенли Нелсън. Той избира за заглавие на филма си името на едноименния албум на Майлс Дейвис от 1957.

Филмът е много любопитен. Особено пък ако ако не сте подробно запознати с живота на музиканта. Той проследява детайли като от личния му живот, започвайки от детството му, така и от кариерното му развитие. Много добре и паралелно са представени промените в личен и музикален план, за да се предаде цялостния образ на Дейвис.

Филмът включва интервюта с хора, с които е работел през годините, със съпругата му Франсис и документални записи на самия Дейвис, в които той споделя своето усещане за музиката и случващото се с него. Дори само да слушате гласа му, разказвайки, можете да усетите някакво вълшебство.

Въпреки че има и други филми за Дейвис, то този е много внимателен към детайлите. Усеща се един своеобразен изследователски подход, посредством който личността на музиканта да бъде видяна от всички ъгли. През проблемите с наркотиците, домашното насилие, различните връзки, музикалните търсения и импровизации, расизма спрямо него , без значение колко известен или талантлив е.

Иска ми се да ви издам много неща, но също ми се иска и да ви оставя сами да ги научите. Защото поне за мен беше вълнуващо да узная нови неща, въпреки че съм чела немалко за него.

Затова само ще ви кажа, че на 13 Майлс се захваща с тромпета, по настояване на баща си, въпреки че майка му е искала той да свири на цигулка. Запознава се с Пикасо и Сартр, бива очарован как тези велики хора го приемат като равен, нещо, което не му се случва в неговата Америка.
Дейвис е в Париж по времето, когато Луи Мал работи по филма си “Асансьор към ешафода”. Режисьорът го кани да направи саундтрак към филма. Дейвис не просто записва музика за филма, а свири директно по време на заснемането. А по-късно споделя, че в този процес е достигнал до нови идеи за импровизации.

Стига ви толкова. Ако сте почитатели на Майлс Дейвис или на джаза – препоръчвам ви този документален филм.

През 2019 филмът е номиниран с “Грами” в категория “Най-добър музикален филм.”

https://www.imdb.com/title/tt9358200/

И музикален поздрав 🙂 https://youtu.be/PoPL7BExSQU

“Ayla: The Daughter of War” – една истинска история за обич, по време на война

 

Днес ще ви разкажа една истинска и много трогателна история. Нейното начало започва през 1950 година, по времето на Корейската война (1950-1953), когато в Южна Корея, съгласно резолюция 83 на ООН  в Южна Корея са изпратени множество турски войски, които да я бранят от Северна Корея.

Сред тези войници е и сержант Сюлейман, чието име остава в историята заради неговата необикновена  ситуация. Една нощ, по време на сражение с врага,  ескадрата на сержанта чува необичаен шум от близките храсти и с изненада установяват, че там се е скрило изплашено малко момиче. Момиченцето няма документи и на този етап не е възможно да потърсят родителите, които по всяка вероятност са загинали. Затова сержантът го взима със себе си в лагера, докато стане ясно как да се процедира. Временно му дава името Айла ( лунна светлина), заради луната, която е била ярка в момента, когато го открива. Всички от лагера, особено Сюлейман силно се привързват към момиченцето и по стечение на обстоятелствата тя остава с тях. А сержантът и Айла започват да изграждат връзка като баща и дъщеря. Когато обаче конфликтът приключва и войските вече трябва да бъдат изтеглени се оказва невъзможно Сюлейман да я осинови.

Когато се връща в Турция сержантът се жени, създава семейство, но така и не успява да забрави своята “осиновена” дъщеря.

След дълго търсене, разочарования и неспирен копнеж да успее да открие Айла преди смъртта си, тя и Сюлейман се намират и срещат едва през 2010, почти 60 години по-късно. Корейската телевизия дори прави документален филм за тяхната история и срещата им години по-късно.

Това са сухите факти, залегнали във филма “Ayla: The Daughter of War” (2017) на режисьора Can Ulkay. Когато чува тази история тя силно го  вдъхновява и започват да работят по идеята за филма през 2015. През 2018 той е предложението на Турция за чуждоезичен “Оскар”.

Филмът кара тази история да оживее по изключително красив и емоционален начин. Малката Айла, едва 5 годишна, може да открадне сърцето на всекиго със своите топли и любопитни очи. А Сюлейман, със своята чиста бащина загриженост, от една страна войник, от друга Човек – може да ви накара да мразите войните до дъното на душата си.

Кинематографията е великолепна. Можете да видите както нежни и красиви кадри, уловили изцяло романтиката на 50-те, играта със светлината и топлите, меки цветове, така и другата противоположност – сивкавия подтон на кадрите, които представят местата на войната.

Съвсем спокойно можем да наречем този филм обич по време на война. Сякаш тази история, случваща се насред войната, идва, за да покаже, че ако носим човечност в себе си, тя не може да бъде заличена дори когато юга и севера на една територия воюват. Че дори войниците могат да забравят, че намереното момиченце навярно произхожда от частта на врага. Защото Айла наистина е лунна светлина, такава, която озарява мрака и допуска лъч надежда сред разрухата. Която стопля сърцата на войниците, която размеква тези мъже, които уж трябва да бъдат студени и жестоки.

Затрогващо е да видите как Сюлейман не се отказва и за миг от своята дъщеря. Да видите и тази среща, случваща се куп години по-късно. И Айла, която ще каже, че една дъщеря никога не може да забрави баща си.

Много ги обичам тези филми. С малките човешки истории. В които няма загадки и обрати. Но има надежда.

https://www.imdb.com/title/tt6316138/

 

 

“Писмо от една непозната жена”на Макс Офюлс или едно филмово съкровище от 1948ма

Макс Офюлс“ (1902)  е режисьор с еврейски произход, който е роден в Германия. Неговата кариера започва, когато е на 17 години, но първоначално той се изявява като актьор, а режисира първият си филм през 1930 година ( Dann schon lieber Lebertran)

Заради режима на Хитлер емигрира във Франция и именно там започва същинската си  филмова кариера. Въпреки това обаче, той не крие стремежите си и към Холивуд. И така филмът “Писмо от една непозната” от 1948 е вторият му американски филм, който е и сред най-високо оценените му произведения. 

Филмът е базиран на едноименната новела на Стефан Цвайг, появила се през 1922. Неотдавна Калифорнийският университет създава реставрирана 35 – милиметрова лента и сега филмът може да бъде видян с прекрасно качество, което показва и визуално майсторство на режисьора.

“Писмо от една непозната жена” ни среща с Лиза ( прекрасната Джоан Фонтейн) и Стефан (Луис Джордан). Лиза е тийнейджърка, която не прилича на повечето момичета на нейната възраст. Тя е някак по-вглъбена, отнесена и мечтателна по един наивен, но и много поетичен начин. От погледа й, когато слуша музика, до това как ще се люлее на люлката на двора – всичко в нея е пропито с крехкост и нежност. Той е виртуозен пианист, очарователен съблазнител и лекомислен джентълмен, който изпитва отдаденост единствено към своето пиано. 

Не за първи път Офлюс си служи с похвата историята да е разказана от първо лице. В случая чрез писмото на Лиза, което Стефан чете. Слушаме гласът й и нейните спомени оживяват пред очите ни. Този начин на поднасяне на историята е съвсем простичък, но оставя усещане за интимност и близост с героите. Сякаш сме се скрили в някоя голяма ракла и подслушваме обитателите на стаята.

Дали думата е любов или обсебеност и дали всъщност понякога границата между тези две емоции не е твърде размита, е трудно да се каже, но едно е ясно – Лиза изпитва силен копнеж по Стефан, копнеж, който я кара да посвети всяка своя мисъл и действие на този магнетичен мъж, неподозиращ за съществуването й.

Това чувство не я напуска дори след години. Офюлс ще ни покаже как всяка вечер след работа тя чака под прозореца на Стефан с надеждата той да я забележи някога. И това се случва. Двамата споделят една изпълнена с романтика и чувственост нощ, нощ, която тя ще помни винаги, а за него ще е просто поредния кадър между концертите и срещите с хора. 

Пътищата им се пресичат отново едва след десет години. Лиза вече не е плахо и срамежливо момиче, а изискана дама. Но това, което носи в сърцето си, е останало незасегнато от времето и разстоянието.  Стефан обаче не си я спомня, въпреки че нещо в нея го привлича силно.

Оттам насетне историята продължава по силно емоционален и драматичен начин. И в нея на пръв поглед няма нищо толкова специално, но начинът по който Офюлс продължава да направлява кадрите и решението му целият филм да се случва през гласът на Лиза, носят един особен магнетизъм и поетика, някаква фина сензитивност, която те кара да слушаш. 

Има нещо очарователно и в начина на заснемане на този филм – бавното движение на камерата, от ляво на дясно и после обратното, деликатното проследяване на стъпките и походката на героите. Изучавайки ритъма на действията им. Карайки ни да усетим тяхната грациозност. Да се изгубим във всеки жест. А после и в очите им, заради близкие планове, посредством които света изчезва за няколко мига. 

И една особена красота в черно-белите кадри. Освен осезаемото усещане, че си в друго време и място. При тях сякаш се откроява дълбочина и емоционална наситеност, поради която се вглеждаш  по-внимателно в лицата на героите и личните им емоции. Защото я няма цветната палитра, която да поражда още разсейващи асоциации. 

“Letter From an Unknown Woman” е изключително красив филм – и като заснемане, и като текст. Езикът и историята ще ви върнат години назад. И въпреки, че Стефан е класическия женкар, не можете да не се усмихнете на елегантността и малките жестове. Защото те не са целенасочени, а част от природата му на джентълмен. И обсебеността и наивността на Лиза са по-скоро романтични и ни карат да вярваме, че някъде там съществува безусловната любов от пръв поглед, която нищо не изисква. А просто я има. 

Можете да си го подарите в някоя пролетна вечер с чаша ароматен чай или хубаво вино 🙂

 

Stefan Brand: Have you ever shuffled faces like cards, hoping to find one that lies somewhere, just over the edge of your memory? The one you’ve been waiting for? Well tonight when I first saw you, and then later when I watched you in the dark, it was as though i’d found that one face among all the others. Who are you?

 

https://www.imdb.com/title/tt0040536/