Archive for August 11, 2019

Творба без автор или как дори и да го скриеш АЗ-ът е там

Филмите, в които наистина успявам да се влюбя, са онези, към които мога да изпитам някакъв личен сантимент. Които по невидим начин се  докосват до някой отминал спомен. “Werk ohne Autor” на Флориан Хенкел фон Донерсмарк е точно такъв филм. Когато бях малка част от историите, които съм слушах бяхаза две приятелски семейства на баба ми и дядо ми. От Дрезден. Преживели онази сложна и боляща Германия. И така между някои от разказите и нещата, които научаваш, когато си в езиковата с немски, тази тама се превърраща в много любопитна и любима. И имам едно по-близко отношение към нея. А Донерсмарк е режисьор, от когото съм безкрайно очарована заради “Животът на другите”. Представям си, че “Туристът” с Анджелина и Деп не е негов и всичко е наред. 

И така “Werk ohne Autor”, тоест “Творба без Автор” се превърна в онзи филм, който много дълго съм чакала да ми попадне. Признавам си, че точно преди да го пусна мъничко се уплаших, защото е над три часа, а почти не се сещам филми, с такава дължина, които успяват да удържат интереса и вниманието ми. Но времето, разбира се, е нещо относително. 

Самата история е базирана на живота на немския художник Герхард Рихтер, чиято лелея Саския Розендал бива диагностицирана с шизофрения, изпратена за стерилизация, а по-късно изпратена в болница за така наречените по онова време “безполезни” и след това убита. 

В началото филмът представя близостта на малкия Курт и леля му Елизабет. Тя, която дори в своята лудост е безкрайно красива, защото успява да вижда света по един необикновен начин – всеки звук, всяко движение, всеки цвят разказват някаква история и е непростимо да не бъдат забелязвани. Той, който е малък, неразбиращ, но попиващ думите и запечатващ по свой начин впечатленията и  усещанията. 

По нататък историята се фокусира над живота на вече порасналото момче и желанието му да бъде художник. И е наистина интересно и вдъхновяващо да се наблюдава това противоречие. Социалистически реализъм, модернизъм, ролята на изкуството, смъртта на автора – теми, които се преплитат, които на места не са достатъчно задълбочени, но може би и не бива. Как  нацистка Германия и ГДР виждат изкуството като инструмент и по-скоро като занаят, който може да бъде употребен в името на една или друга идеология, но не и като творчество. Как Западна Германия прави точно противоположното. И се интересува от проблема за автентичното изкуство и какво го поражда. 

Но през цялото време този филм е някак пестелив. Не казва и не показва всичко. Точно както прави доста  често и самото изкуство. Акценти и светлосенки. Малки детайли, които ако съзреш, могат да променят цялото ти възприемане на историята. 

Някои неща, чисто сюжетно, могат да се сторят банални или предвидими – Курт се влюбва в дъщерята на лекаря, определил съдбата на леля му. Професор Зеебанд. Който много държи на титлата си. Дъщеря му  също се казва Елизабет. Този любовен разказ се оказва сложен и малко мелодраматичен.

Главното напрежение е между Курт и бащата. Герой, изобразен между две крайни точки  – от това да си почетен лекар на Републиката, възприеман като спасител, до това да си  чудовище, което изкривява значението на понятието хуманност. Ако има класическа формула какви трябва да са характеристиките на злодея – то героят на Себастиан Кох ( който както в “Животът на другите” и “Черната книга”, така и тук е брилянтен) ги притежава всичките. 

Друга основна тема, също класическа, е тази за значението на миналото и как то, понякога дори по невидим начин, определя нашите собствени чудатости и бъдещи избори. И тук ми се иска веднага да употребя отново думата “класическо” още веднъж. Всичко, което може да бъде прието като клише, може да бъде  заменено с тази дума. И то по никакъв начин не дразни, не изглежда, поне за мен, като недостатък, а напротив – приближава до онова, което е много човешко, което може да се случи на мнозина, чиято изключителност не е в самите събития, а в това как могат да бъдат изобразени и преживени. 

Но няма как да не се спомене и името на Калеб Дешанел(The black Stallion, The Patriot, The Passion of the Christ), на когото се дължи прекрасната кинематография. За което получава и поредната си номинация за “Оскар”.Няма да издавам, но една от най-впечатляващите визуално  сцени, които съм виждала, е точно в този филм. А в свои интервюта той споделя колко трудно е било нейното заснемане. И колко удовлетворяващо. 

И на последно  място, но не и по значение, защото в “Творба без автор” всеки артистичен детайл е неделима част от цялостната картина, идва и музиката. В много голяма част могат да се чуят композиции на брилянтния Макс Рихтер. И може би част от тайната за силното въздействие на този филм се крие и в това. Защото неговата музика е нещо специално. И има свой собствен език, чрез който влияе на усещанията. 

Изобщо ми се иска да кажа, че това е един от най-красивите филми, които съм гледала в последните години. Въпреки всяко клише, въпреки че не е нито първият, нито последният разказ за ГДР.  И защото е всичко онова, което все по-рядко се случва в киното. А такива филми са нужни. 

 

 

П.П. И английското заглавие “Never look away” е много сполучливо, а интересното е, че поне според мен немският и английският вариант докосват двата различни основни акцента във филма.