Archive for Ревюта-проза

Любов и всекидневие в “37, 2 сутринта” на Филип Джиан

372sutr2“37, 2 сутринта” на Филип Джиан (издателство “Колибри”, 2002) е  съвсем обикновена любовна история, разказана на фона на едно също толкова обикновено всекидневие – белезите, които оставя обаче съвсем не са такива.

На пръв поглед тази книга тематизира  нещо безкрайно познато и тривиално  – сюжетът не е изненадващ, има голяма доза предвидимост, няма някакво вълнуващо случване – описанията и детайлите на ежедневието са простички, поднесени на език, нямащ претенции, защото това е речта, с която пазаруваме, речта, с която извървяваме пътя към работа, а после се прибираме уморени.

Някъде до средата на “37, 2 сутринта” изпитвах недоволство спрямо този изказ – толкова земен, изпразнен от възвишеност и поетичност, различен от това, което може да ме влюби в една книга. След последната страница обаче той е и нещо, което съумявам да оценя – без значение дали съм почитател на такова звучене, то неговото място е тук и е онова, което прави подобна история автентична, кара те да се почувстваш като пряк наблюдател.  А моята непримиримост спрямо обикновеното донякъде има общо с непримиримостта, която Бети, главната героиня изпитва, защото “преследва нещо, което не съществува. Прилича на ранено животно, чаткаш ли, и всеки път затъва все по-надълбоко. Мисля, че светът е прекалено малък за нея, Еди, май всичките й проблеми идват оттам…”

Тази книга не подвежда, дори тогава, когато героите доукрасяват  представите си за другия, цялото е много истинско – от склонността да прибавяме към любимия човек качества, които не притежава, до всекидневните ритуали и спречквания. Действието не е изнесено в някаква имагинерна реалност, в чийто контекст любовното чувство да изглежда извисено и необикновено.

Той и тя  са като два полюса, които се срещат в любовта, но и точно в нея така успяват да сблъскат границите си, че в крайна сметка това е разрушително. Докато за нея смисълът произтича от любопитството и движението, от това да мечтаеш и да променяш, да насищаш с нови преживявания света си, то за него покривът над главата, спокойствието и средствата за оцеляване са съвсем достатъчни.

Една от причините Бети да обикне героя силно се оказва откритието й, че той, макар и още нереализиран, е талантлив писател – точно тогава, когато разочарованието се прокрадва в мислите й и е готова да си тръгне, за да следва ярките цветове, които я привличат, тя намира куп изписани тефтери, които преобръщат всичко. От този ден очите, с които го гледа са други. По един своеобразен начин тя прави идеализация – забравя всичко останало и се вкопчва в образа на твореца, който й се струва необикновен, дълбок и силно притегателен.  А защо я обича той така и не разбрах съвсем – Бети е от онези жени, които преминават през живота като стихиен вятър – колкото е красиво, толкова е и болезнено, а щетите не са малки.

Въпреки силното присъствие на еротичното и акцентът върху привличането героят обича своят любима необяснимо, но искрено – макар характерът й да е тежък, макар да е разрушителна в действията и мислите си, тя му носи щастие и му е достатъчна, тя е всичко.

Тази странна любов, влизаща в противоречие с всички рационални  основания, не се разпада дори тогава, когато всичко около нея, дори участниците, приличат повече на шепа руини. Колкото и противоречиво да е, любовта като умиране на ограбва, а по един свой, причудлив начин успява да дава – може би не спокойствие, не истински дом, но достатъчно емоция, за да няма съжаление, че се е случила.

Наричат тази история “нестандартна и патологична любов”, но така и не успях да се съглася с това определение – тя не е създадена от мрак, сама по себе си не цели да опустошава, това, което е истински смазващо са условията,оказващи се понякога непосилни – или се примиряваш с тях, спирайки да търсиш или стремежът към още, към нещо друго, убива. Средното положение, удържащо баланса между двете, така и не се случва. Патологията е в изискванията на света, в модела, към който трябва да се придържаш, за да оцелееш. Любовта – тя съумява да бъде чиста и отдадена, дори тогава, когато всичко е обзето от хаоса и лудостта.

“37, 2 сутринта” не изненадва и с края си – той е съвсем естествен резултат от сблъсъка между реалността и желанията. Историята, разказана тук, е история, която за жалост се случва  на мнозина – в нея няма големи думи, тя не прави неочаквани изненади, не познава шаблона на очароващата романтика, но е богата на тихи жестове, лишени от патос – те не целят да показват, а да спасяват доколкото и както могат.

 

 

 

“Иракският Христос” на Хасан Бласим говори през езика на травматичното

blasim“Иракският Христос” на Хасан Бласим (изд. “Жанет 45, 2016, превод: Мая Ценова) е втората книга на автора, събрала в себе си, също както и предходната му, “Лудият от площад свобода”, едни различни разкази за света на войната и последиците от нея. Наричам ги различни съвсем нарочно – въпреки своята тежка и страшна тематика, те боравят с езика и с възможностите на фикционалното толкова премерено и овладяно, че литературата съвсем не се ограничава до повествование за ужаса, а е език, употребен така, че не само да разказва, но и да създава.

 

Сред впечатляващите характеристики на тези разкази е дистанцията – въпреки личното отношение към темите, с които борави, Бласим е намерил съвършеното отстояние така, че в историите му не се прокрадват сантименталност или меланхолия. Болката не е употребена като средство за въздействие, напротив – поднесена е сурово, неопоетизирано, дори на моменти проявленията й са стряскащо реалистични.

Много от критиците казват, че по някакъв начин Бласим напомня на Боланьо и неговите разкази. Ако се съгласим с това, то от една страна ще е във връзка с неоспоримото майсторство да се разказва, но от друга е заради начина на изразяване. Особено що се отнася до “Кучки вероломни” на Боланьо, тези, които са чели сборника с разкази добре знаят, че езикът не е този на високата литература, а точно обратното – прям, груб, дори грозен. При Бласим се забелязва същото и това съвсем не е писателска неумелост, дори точно обратното – самият автор споделя, че този подход към изразяването е съзнателно търсен, в крайна сметка няма нищо красиво и възвишено в това, за което говори.

Един от разказите, които особено ярко илюстрират искреността на това писане, лишено от излишен драматизъм, въпреки че тематиката би го допуснала, носи името “Не ме убивай, моля… това дръвче е мое!” Разглеждайки го и психологически, и като похват – тук има нещо много ценно. В първият момент читателят би се смутил от особената студенина в тези думи, може би би трябвало да са различни, може би би трябвало директно да се заговори за деца и семейство. Но при дългото пребиваване в болката езикът нерядко се изменя и се оказва много по-естествено да се заговори по един подобен начин. Абстрахирайки се от тази психологическа страна, чисто литературно това също не е съвсем очаквано – едно такова преобръщане, отклоняване от познатите и очаквани варианти променя отношението на читателя, изостря, понякога дори без да се усеща, вниманието.

При първия прочит не знаех как да реагирам на фантастичния елемент в тези разкази – те говорят за неща, които имат абсолютния потенциал да са се случили, но същевременно са обгърнати от фикционалното, от фантазното. То, обаче, по никакъв начин не влияе върху сериозността на разказаното, напротив – по един особен начин му придава, някак съвсем небрежно, дълбочина и тежест, такива, каквито не биха били същите при едно изцяло реалистично говорене.

Говорейки за болезненото, няма как да не споменем и травматичното – не само, защото те са неизменно свързани, но и заради споменаването на фантазното – то е похватът, през който травмите и техните проявления могат да бъдат представени най-плътно.  Във всяка една от историите има нещо, изглеждащо на пръв поглед нелогично – но то не е такова и мястото му е точно там, защото травматичното само по себе си може да бъде факт, но такъв, който поражда трайни, бавни процеси, които няма как да протичат по най-обикновен начин.

Времето в тези разкази функционира по сложен начин – то не просто проследява случването, но употребата му се явява инструмент, чрез който ефектите на онова, което в крайна сметка е болно и нездраво се виждат по- детайлно. На първично ниво то се движи по своята линия, но при един следващ поглед тази линия се оказва повредена – движение, разбира се, има, но неговият ход съвсем не е просто напред. Там, където травмите и болката са дълбоки и имат определящо значение, обработката на случилото се и случващото се се случва усложнено. Вместо психологически обяснения или пасажи за емоционалното състояние на героите Бласим си служи с висока абстрактност, хаотични описания, дори форми на несигурност и колебливост, доловими както през изказа, така и през сюжетните линии.

Към тези разкази се подхожда трудно. Колкото и да му се иска на читателят, е почти невъзможно, заради произхода и личната история на автора, да няма някакви предварително нагласи или очаквания. Но това писане изненадва. В него не се усеща наличието на някаква мисия – четейки ги дори за миг не ми се е струвало, че Бласим иска да промени нечия гледна точка, нечия нагласа; да предизвика съчувствие или внимание.

“Иракският Христос” е сборник, който може да се чете на няколко нива – и изолирано, и комплексно. Веднъж за тези, които по някакъв начин искат да видят и друг поглед над случващото се, веднъж за онези, които ще оценят стила, изказа и езика, които са наистина впечатляващи. Но неслучайно Бласим е определян като “най-великият жив арабски писател” и е носител на приза за чуждестранна литература на”Индипендънт” за 2015 година – литературата е на първо място, без значение кой прочит ще бъде избран.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Поезия без знаци е морето в “Океан море” от Алесандро Барико

BARIKOМорето най-хубаво може да го разкаже някой мъж – гласът му, с приливи и отливи, да се разлива по кожата, да улавя потрепванията й и да ги вплита в своята история. Защото то става голо и самотна е безкрайната му плът, ако не се отпечатат по нея очите на толкова много удавници без име. Без тях, без очите на другите, географията на синята безкрайност мълчи и няма кой да изпише морето с туптенето на вените си върху белия лист, в картина да го впримчи, да го положи в нотите… да го превърне в живот, който пътува, вечно драскащ по сърцето. Морето най- хубаво може да го живее някоя жена – да направлява ветровете му според солта, разтворена в раните и на човек да му се струва, че всяко корабокрушение се ражда от стъпките на езичница, която копнее да бъде докосната, а допирът непростимо закъснява. И в укротените си утрини, и в безпощадните си часове по залез, морето все прилича на женственост, прошепната на език, който малцина разбират. И остава само да слушаш, да слушаш вълните, да се усмихваш и да се плашиш, нещо дяволско да те примамва, но после бързо да потегляш назад към сигурността на брега.

Поезия без знаци е морето в “Океан море” от Алесандро Барико (изд. “Унискорп”, 2015). Можеш да опиташ да го разкажеш, можеш да опиташ да го живееш и независимо дали го гледаш мълчаливо от защитения подслон на прозореца, или си позволиш дързостта да близнеш със стъпки брега, накрая морето те връхлита. И няма упътване как да преминеш през него.

През цялото време, пътувайки с  книгата, читателят има усещането, че се докосва до една своеобразна енигма – самобитният, изцяло поетичен език, преплитането на историите и усещането за една крехка, но осезаема мистичност, пораждат абстрахиране от “тук и сега” и  на негово място идва потъването в загадъчния, на моменти налудничав свят свят на хората, потърсили спасение в морето.

Странноприемница “Алмайер”, невинно стояща на брега, е мястото, на което се срещат героите на тази книга, мястото, на което се преплитат няколко разказа от различни истории, които илюстрират по вълшебен начин необятната същност на синята безкрайност, но и показват човешката душевност по един особен начин, защото тя бива изречена през това това море.

“Океан Море”, въпреки внимателното нанасяне на щрихите, представя ярки образи, които запленяват и покоряват въображението: художникът Пласон, който рисува морето без цветове, единствено потапяйки четката в солената вода; професор Бартълбум, търсещ края на морето в името на своя енциклопедичен труд и носещата болезнена чувствителност Елизевин, която не знае как да живее, но и как да умре, са само няколко от цветовете на тази приказка. Не по-малко интригуващи са отец Плюш със своите необичайни молитви и Ан Деверия, жена, която с лекота запленява мислите и загадъчният доктор Савини. A Адамс, героят, който “има очи на животно на лов” е един от най-интригуващите персонажи, носител на тишината и бурята едновременно.

Описателният, наситен с емоция и образност език не лишава книгата от динамика, тя не остава красива застинала история, но предлага и интригуващ сюжет. Неслучайно романът е разделен на три части: “Странноприемница “Алмайер”, “Лоното на морето” и “Песните на завръщането” – по този начин цялостната концепция за пътуването на едно загубено себе си през раните и белезите и достигането до едно намерено себе си, е завършена и въздействащо изградена по линията на  ненатрапчиво, но значимо надграждане.

“Океан море” има и своята фина естетическа и философска нишка, която не отвлича вниманието от основната сюжетна линия – тя съществува хармонично и е част от наслагването на различни смислови и идейни пластове. Изглеждаща на пръв поглед мечтателна и лирична, книгата на Барико представлява една голяма метафора за вътрешния свят на човека. А поезията без знаци се оказва фино изследване на човешката природа…

Морето всеки го носи в себе си, понякога безумно и плашещо, понякога, изглеждащо почти опитомено. Един океан море дебне в очакване, за да прелее от очите ни…

Философия на любовното чувство или “Влюбванията” на Хавиер Мариас

mariasКолкото и разглеждани да са от литературата  на пръв поглед тривиалните теми за любовта и смъртта винаги след последната страница на поредната книга, ми остава едно усещане за недоизказаност, за премълчаването на една оголена истина, изтласкана в ъгъла на мислите; непозволената дързост ореолът на благоприличието да бъде свален нейде в прахта пари по дланите и липсата едва забележимо витае из въздуха. И тук се появява книгата “Влюбванията” на Хавиер Мариас (изд. “Алтера”, 2014), която е едно своеобразно настояване за повече прямота и свобода в контекста на разказа за смъртта и любовта.

В началото езикът на “Влюбванията” ме смути донякъде с липсващата поетика на изказа и драматичната по очароващ начин топлина, присъщи за испанската проза. Но след последната страница си позволявам да нарека книгата една особена философия на любовното чувство, защото, въпреки че са поднесени по художествен начин, проблематиките граничат с философското. Което е всъщност съвсем разбираемо, имайки предвид, че бащата на Хавиер Мариас, Хулио Мариас, е бил доктор по философия и един от най-изтъкнатите ученици на Хосе Ортега-и-Гасет.

Специфичността започва още с това, че историята е разказана от Мари – млада жена, която работи в издателство и бива очарована от двойка, която вижда всеки ден, отивайки на работа. Когато съпругът е убит, това разклаща спокойствието на Мари, защото нейният обичай да ги “среща” ежедневно е унищожен. Тръгвайки от там, че животът на другите, като постоянно заобикалящо присъствие, се превръща в част от ежедневния ритуал и навичността – един интригуващ социален елемент, авторът разгръща идеите си постепенно, изграждайки концептуалната свързаност на двойката любов- смърт.

Обичаят, като елемент, конструиращ хармонията на всекидневието, е подтикът, който кара Мари да се заинтригува повече от живота на загиналия вече Мигел Десверн и неговата страдаща Луиса. Но Мариас не спира до тук, а по един особен начин я прави своеобразен участник в продължаващия живот.

Поставяйки героите си в различни ситуации, авторът изрича истините по възможно най-искрения и на моменти дори засрамващ начин. Удобството от смъртта на любимия човек, тема табу, болезнена дори при самото помисляне, бива разгледана без оправдания, без маниерност – четейки тези редове човек освобождава собствената си мисъл и тя тръгва в необичайни посоки.

Както самото заглавие на романа показва, любовната тематика стои в центъра. Но това съвсем не е сладникава история, няма ги и присъщите болезненост и чувственост, на тяхно място стоят овладени терзания и егоистични разсъждения, които не принизяват влюбеността, а я правят жива, пълнокръвна и чужда на всяка идеализация.

“Едната възможност е просто да чака, да не прави никакви крачки, да разчита, че ще залипсва, че мълчанието и отсъствието й ще се окажат неподозирано непоносими или тревожни, защото всички свикват бързо с онова, което им се подарява или е налично. Вторият път е човек да се опита да се промъкне тайно във всекидневието на онзи някой, да е там без да настоява […] , да прокарва път на навик, който се настанява неусетно и тайно… “

Диас-Варела е другият ярък персонаж- образ, изграден едновременно пестеливо, но и наситено. Мъжът, влюбен в Луиса, чакащ я да се съвземе от трагедията, привлича не с някакви благородни качества, напротив – той е противоречив като личност, но неговата умереност и сдържаност, влюбеност и заедно едно с това разумност и лишеност от самосъжаление, карат читателя да изпита симпатии.

Фабулата на “Влюбванията” сама по себе си не се отличава с особена оригиналност, такава обаче не е и необходима. Защото идейното съдържание е най-голямата ценност на този роман. По един ненатоварващ, но запомнящ се начин, Мариас си служи с психологически, социологически и философски елементи, за да създаде книга, която не отминава бързо след последната затворена страница, а оставя своите ветрове да преобръщат дълго мислите.

Кореспондирането  с имена и текстове  от литературата, и особено това на Балзак с “Полковник Шабер”,  като художествен елемент, засилващ образността и внушението, е сред очарованията на тази книга.

Романът е удостоен с Националната награда за проза на Испания, международната литературна награда “Джузепе Томази ди Лампедуза” и Австрийската награда за европейска литература. Споменавам това съвесем умишлено накрая, защото, както съм отбелязвала и преди, наградите са спорен въпрос. Но личното ми мнение, защото този роман се превърна в едно от моите трайни влюбвания, е, че тези отличия са напълно разбираеми.

 

 

Невидими присъствия, невидими отсъствия или “Празникът на незначителността” от Милан Кундера

kunderaИма книги, които пораждат едно еуфорично нетърпение още преди да бъдат прелистени от читателя. Такава е “Празникът на незначителността” (изд.”Колибри”, 2015) на Милан Кундера. Очакване, съвсем разбираемо, имайки предвид, че този роман се появява след 13 години пауза.

И защото незначителността е била и продължава да бъде един от най-непростимите пороци, едно от тихите изтезания, драскащо отвътре навън, привнасяйки в погледа смесица между вина и негодувание, дори самото заглавие представлява предизвикателство, умела игра с думите, от онези, в които запознатите с творчеството на Кундера лесно могат да разчетат обещанието за внимателно поднесена провокация, която не крещи, а се разлива из лабиринтите на мисълта.

Празникът не може без поне малка доза парадност и цветове, затова и водещи сред похватите на текста се явяват иронията, сатирата и хумора. Но това в никакъв случай не отнема от стойността на романа, напротив, изостря усещанията и критическата нагласа, а самият текст увлича и е леко четим, въпреки историческите и философските препратки, с които, макар и по-скоро  загатнати, си служи авторът.

Първия герой, с който ни среща романът е Ален, ярък и интересен персонаж, заради необичайните разсъждения още в самото начало:

“Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в задните части,как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: бруталност; веселие; най-краткият път към целта: цел, двойно по- възбуждаща, поради това, че е двойна.
Ако мъжът (или епохата) вижда центъра на женската съблазън в гърдите, как да се опише и определи спецификата на тази еротическа насоченост. Хрумна му следният отговор: обожествяване на жената; Дева Мария кърми Исус, мъжкият пол коленичи пред благородната мисия на женския пол.
Но как да се определи еротизмът на мъж (или епоха), който вижда женската съблазън съсредоточена насред тялото, в пъпа?”

Но това не бива да подвежда и да поражда очакване за уклон към еротиката. Тя присъства по-скоро като единичен елемент, посредством който се разгръщат социално-исторически, психологически и естетически идеи.

Останалите герои Д‘Ардело, Шарл и Калибан са другите нужни цветове от палитрата, за да бъде изрисуван този малък празник, потъващ в ежедневието и трудно разчитан като значим.

Основно изграден върху диалога, романът дори по-силно пресъздава усещането за самотността на своите герои. Въпреки разменените думи и споделените истории, празникът веднъж е история за човешката суета, а после и за всички онези липси, от които сме изтъкани и ни преследват. Защото всяка една малка обсебеност е отсъствие, с което се учим да живеем…

“Празникът на незначителността” е и своеобразен разказ за осмислянето и равносметката, нещо, което изпъква при вглеждане между редовете. От търсенето на корена на еротическото предпочитание, през това какво символизира поредният рожден ден до влиянието на мисълта за смъртта върху собственото себеусещане и това как ни вижда другият, по страниците на романа дебнат неизказани сентенции за живеенето.

На пръв поглед последната книга на Милан Кундера може да бъде грешно припозната като лекомислена, заради свойството си да преминава през нещата като през незначителности. Но понякога най-сериозният начин да се говори за живота е през насмешката, защото и самата лекота , знаем, може да бъде непосилна…

Война след войната или “Ще се видим там горе” на Пиер Льометр

pier” … ето как изглежда войната, когато е свършила, бедни ми Йожен- като едно огромно спално помещение, пълно с капнали от умора мъже, които дори не могат да си отидат като хората по домовете.”- в една книга винаги ценя повече художествените похвати и изказа, начина, по който думите престават да са просто думи, но в това изречение образът избледня и всичко, което остана е оголената реалност, защото тук метафората не облича, а съблича. Гола и грозна лъсва плътта на една истина, неудобна за изричане.

“Ще се видим там горе” на Пиер Льометр (изд. “Колибри”, 2015) е книгата, след която за пореден път си мисля, че войната никога не е “за”, а винаги е “срещу”. Далеч от шума на политическите игри всичко, което остава и на победените, и на победителите е оцеляване, но оцеляването не е форма на живот, а форма на закъсняло умиране.

Самото име на книгата исторически е свързано с писмо на войник, написано точно преди екзекуцията му заради държавна измяна през 1914 година и може би  това озаглавяване е най-ярката емоция, която се открива в романа, защото той като цяло се характеризира с една умереност, с едновременното съчетаване на суровото и ранимото.

Едуар Перикур, Албер Маяр и Д’Олне Прадел са имената, зад които стоят три тъжни разказа за това как войната се вдълбава в героите си като острие, прерязало дървото така, че рано или късно то да пресъхне. Това са тримата мъже, чиито съдби биват преплетени и проследени в първите няколко години от реконструкцията на Франция след Първата световна война.

Освен дълбоката лична самота, в която всеки плува неумело и нерядко потъва, важни се оказват и семейните отношения- другото лице на отчуждението, онзи фон, който показва, че големите войни са страшни, но онези, малките, ежедневните, водени зад затворените врати на домовете, понякога разпадат човешкото дори повече.

След семейството, обществото е онзи плод, който, докоснат от войната, започва да гние по един особен начин. Служейки си на моменти дори със сатира, авторът описва абсурда на това, че в желанието си да почете мъртвите, то само изкопава гроб за живите.

Усещането след последната страница е за болезненост. Защото тази книга наранява от първата до последната страница. Но не по хиперболизиран и драматичен начин, това не е книга, след която да се разплачете, но е такава, след която е мръсно- мръсно заради всички малки и големи войни, които не постигат друго, освен осакатяване.

“Признателност” е дума, която също се открои и дори измени значението си след прочита на “Ще се видим там горе”. Признателността, когато около теб и в теб са се водели войни , като една от най- чистите форми, с които  да създадеш мир…

Не бих препоръчала тази книга заради наградите, с които е удостоена, сред които и “Гонкур” през 2013, най- малкото, защото мненията по въпроса с отличията винаги са спорни. Бих я препоръчала обаче, защото е много човешка…

“Драматургия Аскеер 2015” или едно надникване зад завесата…

askeer“Драматургия Аскеер 2015” на Фондация “А’ Аскеер”, съвсем естествено, е книга, която почти ще бъде подмината, за която почти няма да се заговори. А това “съвсем естествено” засяда някъде, докато го изричам, защото, въпреки своята специфика, въпреки своята ненасоченост към масовата публика, заради историята, заради паметта и в името на културата, е хубаво тези страници да се случат на пръстите и мислите.

За мен досегът с тази книга неминуемо изменя възприятията ми за театъра и неговата роля, като конструиращ не само светът на едно изкуство, но, още по- важното, като елемент на социалната рамка.  Защото, в крайна сметка, всяко едно изкуство е отразител на паметта, на историята и най- вече на времето си. И защото, след прочита на четирите предговора, дори и понякога забравяща, аз си припомням как сътворяването на смисъл и предаването му под формата на вид творчество, не е детинска игра, не е лекомислено забавление, а изграждане и отговорност.

И в крайна сметка, ценността на “Драматургия Аскеер 2015” не е толкова в поместените три драматургични текста (които, разбира се, сами по себе си имат своята стойност), а в очертаването на границите и ролята първо на театъра като институция, а заедно с това и на Аскеер, но не като признание, а много повече като градивен елемент на културната ни реалност.

Аскеер не се явява просто награда, статуетка и повод за гордост от страна на тези, които биват удостоени с нея. Аскеер е “разказ” за случващото се в едно общество, “разказ” през театъра, но не оставащ само в неговия контекст, а излизащ навън, за да обхване изцяло случващото се. Самата история на наградата, превърнала се вече сама по себе си в институция, е още една призма, през която могат да бъдат разгледани и осмислени събитията през последните 25 години, както и тяхното влияние върху светоусещането на тези, които пребивават или са пребивавали в тях.

Четирите предговора ” Sturm und Drang по Махатма Ганди”, разговор на Георги Каприев с Милен Миланов, “Невидимите разкази за театъра” на Георги Лозанов, “Аскеер 25” на Митко Новаков и “Много и малко” на Георги Каприев, са текстове, важни, дори и да не се интересувате от театъра като изкуство. Защото театърът не се състои само  в онези два часа, в актьорите на сцената, а се оказва и  социална форма на общуване, един жив организъм, който страда, който се променя, който активно носи белезите на своето време.

Драматургичните текстове на Елена Алексиева, Малин Кръстев и Яна Борисова, разбира се, са едно чудесно преживяване. Защото, един е текстът, разиграващ се пред очите, и друг- когато се разлиства пред уединението на мислите. Един такъв прочит разширява възприятието, когато сте гледали постановката. Или разпалва любопитство, ако все още не сте се доближили до нея.

Няма да пропусна и чудесните приложения, проследяващи по години историята на постановките, обхванати от Аскеер. Те обаче са част, която вярвам, би представлявала по- голям интерес за онези, които имат едно по- задълбочено отношение към театралния ни живот.

 

 

Поетика на черното по страниците на “Кучки вероломни” на Роберто Боланьо

192460_bИма нощи, в които не мога да заспя, защото реалността е застанала по върховете на пръстите и опитва да се отдалечи от мен, за да не ме боли на утринта синия цвят на небето. Но отдавна знам, че не бягам достатъчно бързо и тя все ще ме застигне. Тогава напускам убежището и търся черни думи за живота. Такива ги намерих в „Кучки вероломни“ на Роберто Боланьо. (изд. „Жанет 45“ )

Кучките на Боланьо са многолики, безименни, простират се отвъд конкретните очертания на един или друг герой и са в крайна сметка  онези реалности, които причиняват болезнени „гърчове на духа”. Цинизмът в тази книга не бива да бъде припознаван като пошлост или вулгарност.  Цинизмът се оказва просто формата, под която бива изразена реалността. Защото за черното, колкото и да ни се иска, не може да се говори с красиви думи. Не и когато се разпадат мечти.

Разказът „Кучки вероломни“ някак съвсем естествено се оказва едно своеобразно балансирано съчетание между куцукащата нежност от първите няколко разказа и последвалите после мрачни географии на ограбения живот. И точно в него намерих думите, които  полепнаха по мен като отпечатък, труден за изтриване :

„– Ти нищо не разбираш от картини, Макс, но имам чувството, че много разбираш от самота.”

Защото с тринадесет различни цвята Боланьо говори за самотата, за онези, които има с кого да говорят и да делят легла и маси, тротоари и подхвърлени думи, но накрая все остават непрекосени. Целите сме липси и цял живот търсим в кого да се положим така, че да ни е по- малко опустошено.

Героите понякога са безименни, понякога имат само своите прякори или инициали, или въпреки всичко имената им звучат някак бледо. Безлики са те, защото на дъното прокудените ангели на низкото и ниското си приличат. Идеализмът не бива убит, той дори не се случва и още от самото начало читателят се озовава здраво стъпил на една мръсна даже и във вените си земя.  Разказът не е приказка, а изказване, изричане на малкия, обикновен човек, който има много улици и няколко сакати звезди.

Наричам тази книга поетика веднъж заради езика, който, дори и огрубен и оголващ смислите, се разлива с една болезнена, но мека топлина, и още- защото изкуството се прокрадва на пръсти през цялото време, но не като център, а като естествено продължение на цялата тази ранимост, може би трудна за забелязване на пръв поглед, но неизменно присъстваща.

Ако мога да перифразирам, за мен „Кучки вероломни“ е едно своеобразно пътуване в себе си, независимо в кой край на света ще се озовем и каква причудливост ще ни сервират. Наръчник за разчитане на собствените ни тъмни ъгли.

Едно от най- големите достойнства в тази книга е топлата прямост, въпреки тъмнината. Боланьо обрисува дъната пестеливо, без уклон към отрицание или похвала, не като показ или пример, а като нещо, което е винаги там, нещо, което не се побира в рамката на определености, а просто е.

Моите големи адмирации са и относно избора как да бъде преведено заглавието на книгата. Един лек отстъп от буквалността на оригинала се случва точно с определението “вероломни”, което през цялото време ме навеждаше на мисълта как истинският живот сломява мечтателната вяра в безоблачността на синьото.

 

Цветовете на времето или ”Момичето в хиаиацинтовосиньо” на Сюзън Вриланд

Korica-Momicheto-v-hiacintovo-sinioОчакването е двуостър нож. Може фино да пореже тишината, да я обагри в цвят и да не усетиш как нощта е изтекла между пръстите ти, оставяйки ти една усмивка в ъгъла на устните. Но може и да почувстваш как жаждата не е била утолена и въпреки шепота на думите, на разлистващата се хартия, нещо продължава да ти липсва.

Затваряйки и последната страница на ” Момичето в хиацинтовосиньо” на Сюзън Вриланд, усещам една  липса, нещо така и не ми достигна, за да ми хареса  истински тази книга. Не бих я нарекла слаба, но след нея цветът е сиво, въпреки достойнствата, които не бих оспорила. Просто очаквах повече и от сюжета, и от изказа.

Защото ” Животът на твореца е преходен, но произведението, сътворено от ръцете и сърцето му, е вечно” тук бива проследена съдбата на една  картина, в  осем истории. Картина, създадена от Йоханес Вермеер, пропътувала през времето и оказала своето влияние на притежателите си, в контекста на историчността.

Не мога да не спомена, че поради това линията на книгата ми напомни филма “Червената цигулка” (1998) на Франсоа Жирар, в който се проследява историята на една легендарна цигулка “Страдивариус”. Но вълнението и насладата, които изпитах гледайки го, не се повториха тук. Нищо, че винаги съм предпочитала хубавата книга.

Историческият елемент в отделните разкази все пак е нещото, което ми хареса най- много.  Вглеждането в отношението между времето и изкуството и взаимодействието им.Преходност срещу непреходност. Не ми се иска да разказвам детайли от отделните истории. Но те са красиво и въздействащо написани. Характеристиките на времето от своя страна са умело пречупени през отношението на героите спрямо картината.

Действието започва в Америка с преподавател по математика, разкриващ на свой колега за ценното си притежание, преминава през ужаса на Холокоста, за да ни върне до самото начало, няколко века назад, в Холандия.

Очарователни са преплитането и своеобразния баланс между света на изкуството и световете на малките хора. Изкуство, което в крайна сметка не би било същото без елемента на делника и неговото повлияване.

На моменти някои от сюжетните линии ми се сториха не съвсем умело разказани, една скучноватост и невъзможност цялото ми внимание да бъде привлечено така и не спря да се прокрадва.  Но все пак “Момичето в хиацинтовосиньо” е приятна книга, стига да нямате твърде високи изисквания, когато четете за изкуство и не се доверите на определението, че това е “исторически роман”, защото, въпреки умело изградената историческа рамка, поне аз не бих определила книгата като такава.

 

 

 

Десет малки влюбвания или “Любов” на Исабел Алиенде

isallyubov3Признавам, че подходих към тази книга с малко недоверие, заради специфичната й конструкция. “Любов” на Исабел Алиенде съчетава в себе си едни от най- красивите и еротични сцени от творчеството на авторката. Този, който е чел нейни романи, безспорно знае колко въздействащи и поглъщащи могат да бъдат те. И все пак аз прокарах недоверчиво пръсти по първите страници, несъумявайки да си представя възможно ли е магията да се запази дори извън контекста на цялото.

Тази книга се оказа обаче десет малки влюбвания (колкото са главите)  и една голяма любов. И защото любовта е многолика, непригодна за дефиниция и няма отличителни белези, то тук тя се явява в различи форми, но винаги вярна на себе си.

“Любов” е едно пътешествие на тялото, на чувството и на ума. Любовта тук се случва понякога наивна, понякога дръзка, но винаги искрена. Противно на заглавието няма въздигане, няма я онази сладникава романтичност, която кара любовта да изглежда химерна:

“Какво възпламенява страстта? Самата фантазия, предполагам. Какво я гаси? Рутината, ако човек се занемари, и бедността” 

Запленява ме онази непринуденост, с която Исабел Алиенде пише. Дали ще бъде за откритите  плътски желания, дали ще бъде за страстта, дори за изневярата… Само един искрен разказ за многоликостта на любовта би се осмелил да говори и за изневярата, за страстта сама по себе си… за онези малки тайни, които никой не изрича на глас.

Любовта е влак, който преминава през различни гари. Спира за малко или повече. От всяка си отнася по нещо различно за спомен. И разбира се- има своите любими места за престой.  Би било нередно да говорим за една единствена любов, такава, ако допуснем, че се случва, би била изключителна рядкост. Защото любовта е като малко дете, ти растеш с него, то расте с теб. Имате своите трепети и вълнения. И разбира се, накрая, след цялото пътуване, можете да разберете, коя от случките е не само любов, но и отдаденост.  Точно този реализъм, тази искреност е сред най- големите достойнства, разгръщащи се по тези страници.

И накрая- няма как да не довериш на тази книга, заради умело вплетените биографични моменти.  Превръщаш се почти в съучстник, пред който една жена разсъблича любовните си трепети. А ти я слушаш и чакаш с нетърпение всяка следваща дума.

“Изкушението да разкажа една любовна среща с насмешлив тон е почти неустоимо, защото хуморът е гаранция срещу сантименталността и кича, които винаги дебнат в тези сцени.” 

Затваряйки и последната страница се усмихвам. За жените, които умеят да пишат за любовта чувствено и вълнуващо без нито веднъж пред очите ти да изплува бонбонено розовия цвят на идеалистично разказаната “любов”…

« Older Entries