Tag Archive for Жанет 45

Три четвърти любов, една четвърт омраза в стихосбирката “3/4 любов”

Помня, че преди години, може би съм била някъде в единайсти клас, бях написала  стихотоврение, в което се говореше за някаква любов, която не е съвсем любов. Хората, които тогава го прочетоха, го харесаха, но една от моите учителки мъничко се притесни. От това, че тая любов е любов, но не съвсем. Мислех си, че нещо съм объркала, че стихотоврението звучи неясно и това я е смутило, а не друго. На мен просто не ми изглеждаше нередно да е любов, но не съвсем. Такава я виждах, такава се случваше, такава се  усещаше. Моята, тази у дома, тази около мен. Признавам си, че не разбирах. Имах само онази наивна убеденост, че любовта е нещо остро, непременно в ярко червен цвят, което е винаги по-голямо от теб. И няма как да не боли, че каква любов е това иначе.

По същото време майката на една от най-близките ми приятелки тогава, жертва на домашно насилие, ми разказваше и ме учеше, коя любов е токсична. Коя е 3/4. От коя трябва да си тръгнеш. Ако не след първата или десетата дума, пълна с агресия, то поне след първия шамар. Независимо дали се случва в семейството ти или с гаджето ти. 1/4 липсва, тя е като отворена рана, през която всичко хубаво и светло изтича. Докато не станат 3/4 омраза, най-вече към себе си.

Но всички тези измервания не са някаква моя символика, те препращат към заглавието на една стихосбирка, която се появи в седмицата преди осми март. “3/4 любов” е всъщност проект, който говори за насилието над жени и насочва вниманието към него. Зад него като издателство стои “Жанет 45”.

Осем имена от съвременната ни поезия говорят за любовта и веднъж за нейния недостиг. Рене Карабаш, Димана Йорданова, Лили Йовнова и Надежда Радулова са женския глас, през  който може да бъде чута болката. Георги Господинов, Иван Ланджев, Петър Чухов и Димитър Кенаров представят мъжкия поглед за тогава, когато нещо притъмнява и се разпада.

В стихосбирката са включени по четири стихотворения от автор – три любовни и едно четвърто, разказващо за белезите на онази несъвсем любов. И тук графичното решение е чудесно – всяко четвърто стихотворение е върху черна страница.

А заглавието на тази книга е и статистика. Защото всяка четвърта жена в България е била или в момента е жертва на домашно насилие. Домът от спокойствие и уют се превръща в арена на разболяно его и в затвор. А 58% от жените са убити в дома си.

Може би на мнозина ще се стори, че поезията няма какво толкова да направи за този проблем, щом дори институциите не се справят. Но това не е така. Тази книга е и събитие, защото тук изкуството изпълнява една от главните си роли – да изговаря проблемите на времето си, да не съществува заради самото себе си или красотата си, а е средство и език, има социална роля. Защото, за да се случи промяната, за проблема трябва да се говори от всяка една трибуна. Да се насочва вниманието и да се предизвиква дебат.

Такава книга е още един от вариантите да се говори по-свободно за домашното насилие над жени, още един начин да се покаже, че няма нищо срамно. Да се заяви и подкрепа.

И още нещо важно за тази стихосбирка – постъпленията от нея ще отидат в подкрепа на каузата за борба срешу домашното насилие.

 

Тук можете да намерите запис на представянето на стихосбирката от 6.03 – https://www.facebook.com/manol.peykov/videos/10157189237185152/

 

Това е сайтът, създаден специално за книгата

https://www.34lubov.bg/

 

Няма място в правилното време, няма време в правилното място или “Пропуснатият момент” на Йорданка Белева

Пропуснатият моментДа влизаш в думите внимателно като в бяла болка, да излизаш от тях, запазвайки тази крехка белота – може би звучи като спъваща непосилност, но се оказва „езиково упражнение“[1], в което са събрани ключовете за всеки „пропуснат момент“, от който можеш да направиш пропаст или място, приличащо почти на дом. В „Пропуснатият момент“ (изд. „Женет 45“, 2017) Йорданка Белева показва второто – всяко „не сега“ отваря едновременно рана, но  дълбае  така, че освен белега да остане и  пристан, където на тихо да се изстрада времето.

В своята чувствителност и отношение към езика, в този толкова прям и чист почерк, книгата по нещо напомня на „Й“, предходната стихосбирка на авторката, но тук границите са променени – светът е пораснал, има още много имена и местоимения, има още избързвания и закъснения, които захапват оста на времето така, че все да си мислим как нещо не е на мястото си.

Тази стихосбирка създава едно особено усещане  – миналото време е разказано така, че може да бъде почувствано като сегашно. Това навярно се получава  заради пропуснатите моменти, непозволяващи в „преди“ да има завършеност. И защото тя липсва, може да ни се стори, че вратата е отворена, че можем да надникнем през нея и дори да поискаме  немислимото – да напълним празното с други думи, които да зашият дупката, през която моментите изтичат.

И пътувайки през страниците, все ми се струва, че съм „от двете страни на настръхването“[2] – между едно минало, чието гърло драска, защото не е успяло да има свое бъдеще и между едно сегашно време, което не е съумяло да научи очите си да гледат спокойно напред.

Стилизираният изказ тук е съвсем, съвсем у дома си – представям си изчистени черно-бели фотографии,  направени от бавен лентов апарат – с фокус върху детайлите, с разказ за  дълбокото; трябва да имаш търпение за тъмната стаичка, трябва да знаеш какво да направиш, за да не нараниш образа – все неща, при  които  на бързият механизъм не му достига чувствителност.

И накрая се оказва, че границите – дали на езика, дали на погледа, дали на времето – но все растат, само изреченото се смалява до ням писък. За да го видиш трябва да освободиш спциално пространство в деня си. Но като го направиш трябва да внимаваш и за това дали е подходящо – дали мястото е в правилното време, дали времето е в правилното място. А да внимаваш понякога значи да чакаш, да чакаш значи да отлагаш, а да отлагаш понякога означава да отказваш, защото „отказани са обитанията на гласовете/ отложени са всички звуци“.[3]

Толкова много се повтаря въпросът за мястото и за времето, че накрая пониква едно особено съмнение – дали като бързаш успяваш да наваксваш, дали като ускоряваш това непременно значи, че прескачаш първо едни, а после други граници. Или означава да се сбогуваш – с близките, с любимите, с по-далечните, със себе си. А после да си спомняш. Неистово много и дълго. Защото „ непрежалимо е пространството/ в което се намърдва спомен“.[4]

В поезията на Йорданка Белева фрагментарността не прилича на начин, а на нов език, език, който е едновременно объл и остър като огледало. Дори и да отразява пак зависи от очите ти как гледаш. Но знаеш колко много разпокъсаност и пропуснати вдишвания замъгляват гладката повърхност.

А може би всички пропуснати моменти се събират в едно неумение – мълчанието идва когато човек сам е „книжно корабче без равновесие“[5] и това, което прави е „ да подкопава бреговете да срива мостовете само така е устойчив/ и извива водата навътре към себе си“. [6]

[1] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.16

[2] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“,  стр.12

[3] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.37

[4] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“ ,изд. „Женет 45“,  стр.25

[5] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“изд. „Женет 45“, стр. 38

[6] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“, стр. 38