Tag Archive for Жанет 45

Няма място в правилното време, няма време в правилното място или “Пропуснатият момент” на Йорданка Белева

Пропуснатият моментДа влизаш в думите внимателно като в бяла болка, да излизаш от тях, запазвайки тази крехка белота – може би звучи като спъваща непосилност, но се оказва „езиково упражнение“[1], в което са събрани ключовете за всеки „пропуснат момент“, от който можеш да направиш пропаст или място, приличащо почти на дом. В „Пропуснатият момент“ (изд. „Женет 45“, 2017) Йорданка Белева показва второто – всяко „не сега“ отваря едновременно рана, но  дълбае  така, че освен белега да остане и  пристан, където на тихо да се изстрада времето.

В своята чувствителност и отношение към езика, в този толкова прям и чист почерк, книгата по нещо напомня на „Й“, предходната стихосбирка на авторката, но тук границите са променени – светът е пораснал, има още много имена и местоимения, има още избързвания и закъснения, които захапват оста на времето така, че все да си мислим как нещо не е на мястото си.

Тази стихосбирка създава едно особено усещане  – миналото време е разказано така, че може да бъде почувствано като сегашно. Това навярно се получава  заради пропуснатите моменти, непозволяващи в „преди“ да има завършеност. И защото тя липсва, може да ни се стори, че вратата е отворена, че можем да надникнем през нея и дори да поискаме  немислимото – да напълним празното с други думи, които да зашият дупката, през която моментите изтичат.

И пътувайки през страниците, все ми се струва, че съм „от двете страни на настръхването“[2] – между едно минало, чието гърло драска, защото не е успяло да има свое бъдеще и между едно сегашно време, което не е съумяло да научи очите си да гледат спокойно напред.

Стилизираният изказ тук е съвсем, съвсем у дома си – представям си изчистени черно-бели фотографии,  направени от бавен лентов апарат – с фокус върху детайлите, с разказ за  дълбокото; трябва да имаш търпение за тъмната стаичка, трябва да знаеш какво да направиш, за да не нараниш образа – все неща, при  които  на бързият механизъм не му достига чувствителност.

И накрая се оказва, че границите – дали на езика, дали на погледа, дали на времето – но все растат, само изреченото се смалява до ням писък. За да го видиш трябва да освободиш спциално пространство в деня си. Но като го направиш трябва да внимаваш и за това дали е подходящо – дали мястото е в правилното време, дали времето е в правилното място. А да внимаваш понякога значи да чакаш, да чакаш значи да отлагаш, а да отлагаш понякога означава да отказваш, защото „отказани са обитанията на гласовете/ отложени са всички звуци“.[3]

Толкова много се повтаря въпросът за мястото и за времето, че накрая пониква едно особено съмнение – дали като бързаш успяваш да наваксваш, дали като ускоряваш това непременно значи, че прескачаш първо едни, а после други граници. Или означава да се сбогуваш – с близките, с любимите, с по-далечните, със себе си. А после да си спомняш. Неистово много и дълго. Защото „ непрежалимо е пространството/ в което се намърдва спомен“.[4]

В поезията на Йорданка Белева фрагментарността не прилича на начин, а на нов език, език, който е едновременно объл и остър като огледало. Дори и да отразява пак зависи от очите ти как гледаш. Но знаеш колко много разпокъсаност и пропуснати вдишвания замъгляват гладката повърхност.

А може би всички пропуснати моменти се събират в едно неумение – мълчанието идва когато човек сам е „книжно корабче без равновесие“[5] и това, което прави е „ да подкопава бреговете да срива мостовете само така е устойчив/ и извива водата навътре към себе си“. [6]

[1] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.16

[2] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“,  стр.12

[3] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“, изд. „Женет 45“, стр.37

[4] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“ ,изд. „Женет 45“,  стр.25

[5] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“изд. „Женет 45“, стр. 38

[6] Йорданка Белева „ Пропуснатият момент“,изд. „Женет 45“, стр. 38