Archive for Author Ренета Бакалова

“Другата страна на надеждата” на Каурисмаки – емпатия без сантименталност

kauriПоследният филм на финландеца Аки Каурисмаки „Другата страна на надеждата“ (2017 ) е особено съчетание между комичното и трагичното, между абсурда и емпатията, и с присъщия за режисьора минимализъм, без никаква сантименталност, дори с отстраненост, разказва две истории, които се преплитат в името на надеждата.  Едната е за сирийския бежанец Халед, загубил семейството си в сблъсъците при Алепо, търсещ убежище в Хелзинки и издирващ единствената си жива роднина- своята сестра. Другата е  за Викстрьом –  мъж на средна възраст, представител на средната класа, средно доволен или недоволен от живота си.

Двете истории по отделно приличат на тъжна статистическа извадка – Халед не получава статут и няма законово право да остане в страната, въпреки че медиите не спират да предават ужасяваща информация за жертвите и жестокостите в Алепо, а Викстрьом накрая не издържа с досегашния си живот и решава да зареже всичко, започвайки нещо ново.  Когато обаче бъдат пресечени успяват да конструират една много специфична реалност – едновременно виждаме проблемите на финландското общество, които Каурисмаки не за първи път иронизира; някои от особеностите на бежанците и това, че светът има свой собствен ритъм, независимо от това какво се случва в личната вселена на всеки поотделно.

Особено интригуващо е съчетаването на ретро излъчването на този филм с  актуалността на избраната проблематика – зрителят през цялото време има усещането, че е ситуиран в края на осемдесетте или началото на деветдесетте години. Това внушение е изградено посредством избора на цветове, предметите, характерни за онова време и дори музиката на уличните музиканти и певци в ресторанта на Викстрьом.  Контрастът , обаче, не поражда объркване, не изглежда дори комично. На фона на почти липсващите декори и многото празни стени както в ресторанта, така и в сградите на институциите, той прилича на защитна стена – ужасът се случва сега, но сякаш през достатъчна дистанция, че да го видим истински.

Изборът как да бъде заснета тази лента е още нещо, което не бива да бъде подминато. И тук си спомням позицията на Тарантино, която се състои в недоволството му спрямо дигиталната техника, която, според него, ощетява киното като цяло. За онези, които са съгласни с това виждане и с почитатели на класиката -35 мм, този филм представлява и естетическо удоволствие. И сякаш е вярно – детайлите, фините мимики и жестове на лицата, цветовете – всичко е по-добре уловено, изглежда някак по-достоверно.  Така дори абстрахирайки се от сюжетната линия самото заснемане би зарадвало ценителите  – то е работа в посока на „ренесанса“ срещу масовата дигитализация, започваща след 2000 година и пази историята на киното.

Всъщност тук си личат уменията на Каурисмаки както на режисьор, така и на сценарист. Това е особено видно не само заради споменатия вече минимализъм по отношение на декорите, избора на цветове и заснемането, но и защото всички тези визуални възможности са употребени много прецизно и символично. Може би една от най-запомнящите се сцени в този филм е онази, в която Халед разказва какво е преживял и как е разбрал за загубата на семейството си. Интонацията на героя е съвсем равна, ако не разбираме езика не бихме разбрали, че разказва за лична трагедия. Реакцията на служителката, която го слуша е съвсем същата – няма нито един жест, издаващ някаква емоция. Но това е най-светлата сцена в този иначе премерено мрачен и сив, съвсем по финландски, филм.

Всичко тук е пестеливо и премерено –  всички възможности на камерата са бавни, напомнящи за друго време ; диалозите са достатъчни, сякаш скицират и създават силует, но повече не е и нужно, действията сякаш имат свой вътрешен часовник. Но по специфичен начин се получава едно размиване между стерилното и живото, между отчаянието и вярата в предстоящото.

„Другата страна на надеждата“ е особено важен филм и поради още една причина – последователността на Каурисмаки по отношение на темата за бежанците и системата. Филмът е част от планирана трилогия и се появява след „Хавър“ (2011), който проследява историята на едно африканско момче, малолетен бежанец.  Тук е удържана познатата вече непретенциозност на разказването, чиято най-важна цел винаги е същата – човечността, независимо от коя страна на болезнеността е застанал човек.

 

« Older Entries Recent Entries »