Визуално срещу съдържателно във “Валериан и градът на хилядите планети” на Люк Бесон

Последният и навярно най-амбициозен проект на Люк Бесон e  “Валериан и градът на хилядите планети”, базиран върху поредицата комикси от 1967 „Валериан и Лорелайн”, дело на писателя Пиер Кристин и художника Жан-Клод Мезиер. Това е филм, който може да породи доста полюсни оценки, ако се разгледат самостоятелно визуалната и съържателната страна, тоест всичко, свързано със сюжета, изграждането на историята и героите.

Визуално този филм е изключително впечатляващ – дали пред погледа ни се разкрива някое чудато същество, дадена планета или наблюдаваме очарователното включване на Риана – всеки детайл е съвършено изпипан и представлява истинска наслада за погледа. Цялата вселена, която Бесон изгражда тук, изглежда завладяващо: кадър след кадър зрителят бива омагьосван от всичко причудливо и необичайно, а очите с нетърпение очакват какво още ще се разкрие пред тях.

Възторгът, обаче, спира до тук. Сам по себе си сюжетът не е особено изненадващ и това не би било такъв пробелм, ако героите му вдъхваха живот и автентичност, ако образите бяха достатъчно силни и запомнящи се. През цялото време в главата ми изникваха паралели спрямо тези в “Star Wars” ( асоциацията е почти неизбежна) и тяхната ярка индивидуалност, нещо, което ми се искаше да открия и тук, но това така и не се случи.

В центъра на историята са поставени Валериан и Лорелайн – двама специални агенти, работещи за правителството, които постоянно участват в различни мисии и занимаващи се с опазването на реда във вселената. Последната им мисия крие неподозирана тайна, заради която нещата не се стичат както е било очаквано. Героите попадат в конфликтна ситуация, която може да бъде разрешена само със силата на характерите им, чесността им и попадането в редица ситуации, които могат да бъдат както комични, така и опасни, та дори трогателни.

Двамата главни актьори Дейн Дехаан и Кара Делвин са  особен избор. И тук следва изненадата. Заради досегашните слаби изпълнения на Делвин, сякаш очакванията към нея са занижени. Но тя, макар и не блестящо, прави доста прилична роля –  не че няма какво още да се очаква, но в нея има някакъв плам, има убедителност и дори характер. За сметка на това Дехаан изглежда така, сякаш не се справя с образа, който му е поверен. През цялото време очаквах, че Валериан в някакъв момент ще израстне и ще се заяви, но това не се случва. Дори напротив – остава някак безличен, блед, дори се прокрадва неразбирането какво толкова му е специалното, че той е “избраният”. Виждаме как Валериан лековато се шегува и флиртува, но въпреки приписаните му действия и геройства, така и не успяваме да повярваме, че той наистина пораства. Не успяваме, защото Дехаан не допринася с нищо за развиването и израстването на образа.

Но… ах, тази Риана! Частта, в която тя участва за малко, е онзи момент, който ще запомня от този филм. Участието на известни изпълнители в амбициозни продукции съвсем не е нещо ново и необичайно. Но Риана прави нещо много повече от това, с което отива отвъд познатата формула. Тя е толкова жива и артистична, така пресъздава и изживява поверения ѝ образ, че е истинско удоволствие да я гледаш и слушаш. И е най-големият професионалист сред всички артисти тук.

В крайна сметка “Валериан и градът на хилядите планети” не е толкова лош. Ако се подходи без очаквания и не се правят сравнения спрямо класиките в този жанр, това е един приятен, ненатоварващ филм. Но си остава много далеч от всичко, което е искал да бъде, с изключение на брилянтното визуално удоволствие.

 

 

 

Точката е само белег в стихосбирката “Точки” на Жан Портанте

tochki

Да започнем с точка. За вдишване. За посока. Вместо име. Вместо “здравей”. Това са първите мисли, които ме обгръщат като деликатен копринен шал, след прочита на стихосбирката “Точки” (изд. “Алтера”, 2009;превод: Цвета Софрониева) на французина Жан Портанте.

Първо излизаш извън местата, извън себе си. И едва тогава започваш да прекрачваш живите картини в тази книга. Сякаш стоиш до вратата и дочуваш различни истории.

Тази стихосбирка посочва внимателно, дори можем да кажем, че насочва очите към онези точки, които неволно могат да бъдат пропуснати сред многото редове и обърканата пунктуация на емоциите.

Самият начин, по който са озаглавени циклите, конструира по изящен и завършен начин скелета на цялото и по този начин бива изградена една особена, многопластова, дори, бих си позволила да кажа философска, концепция  за мястото и значенията на точката. Защото започваме с това, че “Няма начална точка”, продължаваме с разкритието, че “Няма възлова точка”, за да се окаже, че “Няма опорна точка. Отрицанията не спират до тук. Защото “Няма прицелна точка”, “Няма пресечна точка”, “Няма гледна точка”. И изобщо “Няма точка”.

Тези отричания, обаче, по странен начин сякаш имат тежестта на потвърждения и изричания. Всичко, което го няма е и всичко, за което тишината се оказва тясна. И то прелива извън нея, потича върху думите и те го отразяват. И в този ред на мисли, струва ми се, не може да се пропусне отношението между изказа и смисъла. Непретенциозност – това е изначалното усещане, което остава след срещата с езика на автора. Но послевкусът е дълбочина. Точките на Портанте са като едно измамно притихнало море. Влизаш спокойно, защото е притегателно, красиво и някак меко. И едва оказвайки се достатъчно навътре, разбираш, че ако не умееш да плуваш мястото ти съвсем не е тук. Защото скръбта на тази книга е елегантна, дори ефирна, но смазваща, в случай че я подцениш или не си готов за оголването на ранимостта.

Стихотворенията  балансират между разказа и картината толкова добре, че нито имаме прекаленото дистанциране и неговата хладна съзерцателност, нито огрубената прозаичност на разказването само по себе си. На моменти, четейки ги, си представях, че съм зрител на театрално представление – Портанте едновременно приближава и отдалечава читателя и така погледът запазва своя обхват.

И си мисля, че в крайна сметка точката e онзи кръг, в който няма ъгли за бягство; точката е несправедливата геометрия на чувствителността, в която нищо не се губи и нищо не е второстепенно. Точката е невидим белег по линиите на дланта.

ТАКА ЛИ СЕ ВРЪЩА победителят

уста пълна с кръвта на завоюваните думи

тепърва ще се разбере кой е говорел и кой не

но тази вечер той се връща и фигурата му на

залязващо слънце се вижда отдалече

още не е ясно за много или за малко е убивал

« Older Entries