За разликата между деня на жената и деня на майката

Винаги около осми март ставам свидетел на нелепи разговори на тема “Кой сега има право да празнува на осми март”, дали чифт цици стигат, или пък трябва да си родила и евентуално отгледала някое  хлапе, за да можеш с гордо вдигната глава, токче забито здраво в земята и китка на стойността на хубава книга, да го празнуваш тоя заветен ден. Като бях в детската градина леличките все ми обасяваха как това е деня на мама и трябва да й подаря букетче, да изрецитирам стихче и да я гушна. Ама аз я обичах (и още я обичам, разбира се) и това бих го правила с повод и без повод. После пораснах и помня , че преди около десетина години на едно две места ми предложиха по-ниска заплата, защото съм девойка и няколко дни в месеца ще съм по-непродуктивна ( не се шегувам), отколкото някой батко и някъде там почнах леко да оценявам деня на жената.

Не че днес съм особено мъдра, това може да си стане ясно само по това, че ако сте ми добра приятелка и в три следобед ми кажете да ходим да пием коктейли, аз ще се навия без много въпроси, но пък се дразня, че тия понятия за жена и майка и кое кога се празнува са по-омешени и неясни и от връзките в някой индийски сериал, където Раж се оказва брат на майка си, а тя е бременна от котката.

И така в тази разкошна неделя, докато грее слънце и вали дъжд, навярно в чест на деня, аз седя на кухненската маса, решена да ви се обяснявам как между деня на жената и деня на майката има разлика. Исторически. Ако на някой изобщо му пука за историята на нещата и не държи просто да му подарят фенси подарък и да го заведат ня яко място.

Често се смята, че Денят на майката и Денят на жената са едно и също, или че са възникнали от една и съща предпоставка. Тези два дни обаче са различни по отношение на своя произход и значението, което носят.

Денят на майката запчова в началото на 20 век и е свръзан с името на  Анна Джарвис.
Ан Джарвис, майка на Анна Джарвис, основала работнически клубове за деня на майката в пет града в Съединените щати, за да подобри санитарните и здравните условия за работещите мъже и жени. След смъртта на Ан Джарвис, дъщеря й Анна Джарвис прави възпоменание за нея и  се заема със задачата да  направи Деня на майката всепризнат празник. След години боеве желанията на Джарвис са изпълнени  и така през 1919 г.,  Денят на майката е установен като международен празник.
Денят се отбелязва във втората неделя на май в много страни или, ако не през май, то отнво през поролетта на други места.  Денят е в чест на майчинството и жертвите, които майките правят за семейството и децата си. На този ден те обикновено получават подаръци и специално отношение.
Ден на жената или Международният ден на жената е датиран в началото на 20 век в Ню Йорк. По това време жените сравнително от скоро  се присъединяват към работническия живот и тогава все още няма закони, които да регулират сроковете на работа и условията на труд. Часовете са дълги, а условията на труд ужасни. Нещата се променят през 1908 г., когато Международният съюз за работно облекло за дами минава през Ню Йорк, изисквайки по-кратко работно време и по-добри условия на труд.
Жените печелят соята битката през 1909 г., когато първият Национален ден на жената (NWD) се състои   в Съединените щати на 28 февруари. Този ден се чества в последната неделя на февруари до 1913 г. През 1910 г. една жена на име Клара Цеткин (лидер на „Службата за жените“ на Социалдемократическата партия в Германия) настоява  за обособяването на  международен ден, в който жените и техните постижения трябва да се празнуват. Така  първият Международен ден на жената е признат в Австрия, Дания, Германия и Швейцария на 19 март 1911 г.
Денят сега се отбелязва по целия свят на 8 март и признава постиженията на жените, независимо от расата и етническата принадлежност. Той репрезентира борбата за равни права, свързва се с различни социални каузи и говори за постиженията на жените.
Всяка следваща година обаче Международният ден на жената е в опасност да се превърне в нещо като маркетингов продукт  или в изкривена форма на феминизъм, в зависмост от гледната точка. А той не е създаден нито заради едното, нито заради другото.

“Queen of Hearts” или как понякога, когато сърцата не са цели, има място само за нарцисизъм

“Queen of Hearts” е филм, който много ми се иска да не остане пропуснат. Защото е онзи европейски филм от 2019, който показва едни от най-сложните и добре изградени образи на главни герои. Това е и филмът, който Дания избра за официалната селекция за наградите “Оскар” за 2020. И мен лично много ме яд, че той не беше номиниран. Но пък си има “The Audience Award: World Cinema Dramatic” от “Сънданс”.

На пръв поглед сюжетът не е нещо нечувано. И си мисля, че въздействието на този филм е  най-вече в таланта на брилянтната Трине Дюрхолм. Тази жена заслужава куп награди за това превъплъщение.

Тя е в ролята на Ан – изключително успешен адвокат, чиято работа е свързана с подкрепа на жертвите на сексуално и домашно насилие. Майка на две прекрасни близначки, омъжена за Петер (Магнус Крепер ), който е лекар. Той изглежда някак простодушен. В него няма нищо специално. Двамата живеят в модерна къща, далеч от шума на големия град. От време на време се събират с приятели. Веселят се спокойно. Въпреки сложността на професиите си, те имат живот, който  изглежда стабилен и спокоен. Почти като идеалното семейство. 

Героите носят типичните  студенина и обраност, характерни за скандинавските филми. Всичко е някак премерено и изчистено. Няма бурна емоционалност. Това съвсем не се харесва на всекиго, но точно тук този детайл е особено важен за характерите на героите и придава на историята допълнителна дълбочина. 

Образно можем да кажем, че гръм пада в рая тогава, когато Густав (Густав Линд), синът от предния брак на Петер, е изпратен да живее при баща си. Густав е проблемен и своенравен тийнейджър. Това преместване изглежда като рисково начинание, защото момчето и баща му не са комуникирали от години, а освен това то таи неприязън към Ан, смятайки че тя е виновна за разпадането на първия брак на баща му и това, че той напуска него и майка му. 

Въпреки това Ан не се плаши. Тя е от онези хора, които са едновременно всеотдайни, но и борбени. Научени да контролират всичко и всички. Които не се предават. Тя сякаш малко по малко успява да стопи дистанцията между себе си и Густав, а от там и между него и близначките. 

В някакъв момент всичко се обърква. Ан и Густав започват тайна интимна връзка. Зрителят започва да се обърква. Не беше ли Ан човекът, който има висок морал, човекът, който не понася несправедливостта, спрямо своите клиенти ? Не е ли тя перфектна майка и грижовна съпруга ? Разбира се, че се появява и въпросът как ще приключи всичко това. Създалата се ситуация изглежда още по-нередна и заради особеностите на Густав.  Линд се заявява като много добър актьор. Предава убедително объркаността и емоционалната нестабилност на тийнейджъра. Погледите, действията, очите. Всичко е просто идеално изиграно. 

Признавам си, че първите 40-тина минути на филма ми се сториха малко протяжни и досадни. Две от ключовите думи, с които може да се опише “Queen of hearts” са надграждане и разгръщане. И двете са бавни процеси, ако целта е всичко да се случи с отношение към малките неща и без да има прибързаност. За да усетиш героите. За да имаш време да са ти чужди, да ги харесваш, после да те отвращават, но все пак да ги разбираш. Което съвсем не значи, че ще ги оправдаеш. Това вече е личен момент. 

Май-ел-Туки, режисьорката на филма, споделя в някои интервюта, че с екипа да прочели немалко статии по темата за тийнейджърите, имащи връзка с по-възрастни жени. И че това е една своеобразна “сива зона”. Някъде там има сложна граница между това дали става дума за насилие, или не. 

За да не ви развалям филма ще сепстя най-важното от сюжета и щрихите по образите на двамата главни герои. Онези ключови неща, които всеки ще гледа през своята собствена призма и сам ще прецени дали в крайна сметка в този филм има хищник и жертва. Най-малкото, защото Ан е много сложен образ. Чисто психологически тя е  достоверен и пълнокръвен персонаж. И аз не можах да избера една крайна позиция спрямо нея. 

Със сигурност обаче филмът поставя куп важни въпроси. За тайните в семейството, за привидния идеален образ, за нарцисизма, за травмите, за насилието, за страховете, може би дори за оцеляването и неговата цена. 

( И в този филм музиката е важна 🙂 ) 

Филмът “Джуди” – онзи талант, който е “отвъд дъгата” и отвъд жестокостта на Холивуд

Франсис Едъл Гъм, това всъщност е истинското име на незабравимата Джуди Гарланд – една от най-великите актриси от златната ера на Холивуд. Родена в семейството на шоу артисти тя се озовава на сцена, когато е едва на три години, а когато е на 13 вече подписва договор с “Metro-Goldwyn-Mayer”. Още от крехка възраст впечатлява с изумителния си глас, нетипичен за малко момиче. Той е и  нещото, заради което става толкова известна. Защото тя е далеч от типичната красавица, която е била търсена тогава. 

Докато другите деца си играят, малката Джуди лавира между един ангажимент и друг. За да може да се справя с всичко и да издържа на безпощадното темпо майка ѝ започва да я тъпче с лекарства – ободряващи, за да има енергия през деня и успокоителни, за да спи през нощта. В следствие на това още на 15 Гарланд вече е зависима от тях. Когато е отказвала да се яви на кастинг майка ѝ я е била, завързвала за леглото, манипулирала я е и психически.

Но лекарствата имат и още една роля – когато е в тийнейджърските си години Джуди наддава килограми и от студиото ограничават до минимум храната, която тя консумира.

Години по- късно самата актриса споделя: “Даваха ни хапчета. После ни водеха в болницата към студиото и ни натъпкваха със сънотворни. След четири часа ни събуждаха и пак ни даваха стимуланти… Ето така работехме и ето така отслабвахме! Ето така ни побъркаха! И ето така изгубихме връзката…”

Джуди Гарланд винаги е имала смесени чувства към сцената – от една страна е изпитвала панически страх, а от друга точно тя е нейната  голяма любов. Знае се, че един неин снимачен ден е бил между 18 и 24 часа. 

Актрисата сключва първия си от общо пет брака, когато е на  20 години. Омъжва се за музикантът Дейв Рос, от когото скоро след това забременява. Но всички, студиото, майка ѝ и дори собственият Ѝ съпруг я принуждават да направи аборт, защото едно дете на този етап ще навреди на кариерата ѝ. 

През 1939 тя изиграва Дороти в “Магьосникът от Оз”, ролята, за която се смята, че я изстрелва на върха. Нейното изпълнение на „Over the rainbow“  остава завинаги в златния фонд и е обявено за песен номер едно на столетието.

Джуди Гарланд има две номинации за “Оскар”, едната е за втората екранизация на “Роди се звезда”. Критиците смятат, че монологът на нейната героиня в този филм е и един от най-великите монолози в киното изобщо. 

Но нека си поговорим и за самият филм “Джуди”. Филмът е основно фокусиран върху събитията от 1968 година, когато Джуди Гарланд заминава за Лондон, правейки последен опит да възроди кариерата си, нещо, което на този етап изглежда почти невъзможно, защото тя е разочаровала Америка и въпреки че е безкрайно талантлива и уважавана като артист, никой не иска да работи с нея, заради проблемите ѝ с алкохола и опиатите.  Самият филм представлява екранизация на пиесата на Питър Куилтър „Краят на дъгата”, която през 2012 е приета възторжено на Бродуей  и от критиката, и от публиката.

Рене Зелуегър съвсем не е любимата ми актриса. Но тя е наистина феноменална в този филм. И се съгласявам, че това е голямото ѝ завръщане.  През цялото време, гледайки я, не успявах да позная и видя Рене. Сякаш всяка една част от тялото ѝ се беше сляла с образа на Джуди Гарланд. А тази роля несъмнено е много трудна. От една страна е нелека задача да изиграеш толкова сложна и талантлива личност, от друга в този филм има куп малки детайли, важни за изграждането на образа и за това всичко да е направено убедително. 

Няма да ви разказвам кои сцени и моменти ме впечатлиха, защото съвсем няма да е същото. Те просто трябва да се видят и да се усетят. Техният магнетизъм е в самото изиграване. 

Заедно със събитията, случващи се в Лондон, филмът представя и някои спомени от тийнейджърските години на Джуди. Те обаче са изключително важни и въздействащи. Без тях  не може да бъде разбрана сложността на характера ѝ и невъзможността да съществува безболезнено и пълноценно. 

Мисля си, че Рене Зелуегър е актрисата, която заслужава несъмнено да вземе “Оскар” за главна женска роля не само защото играе впечатляващо, но и защото по великолепен начин изпява песните на Джуди Гарланд. Във вибрациите на гласа ѝ и е емоцията, която влага, може да се усети нейната свързаност с ролята. Докато, например, Рами Малек разчита на “lip syncing” в “Бохемска рапсодия”, то Рене дава наистина всичко от себе си в тази роля и го прави впечатляващо.

Историята на Джуди Гарланд  и самата тя заслужават да има филм. Заради това какво чудовище е бил Холивуд, заради едно съсипано и несъстояло се детство, но и заради това, че въпреки всичко тя остава, доколкото е по силите ѝ, добра майка, чувствителен и топъл човек и доказва, че големият талант е нещо, което не може да бъде унищожено. Дори тогава, когато няма сили да живее,  Джуди някак намира сили да пее и да омагьосва.

 

 

Louis B. Mayer: What do you see beyond this wall? Picture it. You’ve got an imagination; go ahead. What I see is a small town in the Midwest. A handful of churches, somewhere for the farmers to get drunk together. Maybe a salon for their wives to do their hair on the holidays. I visit these places. These are the people who send us our profits. Who send us your wages. I make movies, Judy, but it’s your job to give those people dreams. The economy is in the gutter, and they pay for you. And I’ll tell you something else: In every one of those towns, believe me, there’s a girl who’s prettier than you. Maybe their nose is a little thinner at the bridge; they have better teeth than you; or they’re taller, or slimmer. Only you have something none of those pretty girls can ever have. You know what that is?

Young Judy: No, sir.

Louis B. Mayer: You have that voice. It will maybe take you to Oz. Some place none of those pretty girls can ever go.?”

 

“Портрет на момиче в пламъци” или изпепеляване насред развълнуваното море

Винаги съм си представяла лятната буря на Вивалди като непокорни пламъци сред развълнувано море. Като неудържими пориви, но и като нещо необяснимо студено. Като природно бедствие, което трябва да ти се случи веднъж и да ти остави белег, за който не съжаляваш. Започвам така, защото това е музиката, която изостря до крайност емоцията в “Портрет на момиче в пламъци” на Селин Шиама, филмът, който взе наградата за сценарий в Кан. Но всъщност започвам така и защото по този начин  най-добре мога да изразя онова, което остана като първично усещане след края на двата часа, изминали неусетно бързо. 

Не успявам да преценя дали историята сама по себе си е нещо вълнуващо и различимо, защото за мен великолепието на този филм е във всеки един детайл, изпипан до съвършенство. Сякаш “Портрет на момиче в пламъци” е сложен пъзел, многопластов и с много нюанси. А всичко се случва някак деликатно и бавно, стъпка по стъпка. Ако си позволя още едно музикално сравнение, защото смятам, че музиката е много важна част от този филм, то неговата структура ми напомня на класическо произведение, което се разгръща: адажио, модерато и накрая престо. 

Накратко историята е следната – някъде към края на 18ти век Мариан, млада художничка, пристига в Бретан, ветровито място на брега на морето, за да нарисува сватбен портрет на Елоиз, момиче, което трябва да бъде омъжено в Милано, ако кандидатът хареса това, което вижда на картината. Елоиз обаче е своенравна, рязка и някак студена. Тя тъкмо е напуснала манастира, но не по своя воля, а заради семейството си. За да се омъжи вместо своята сестра, която най-вероятно се е самоубила. Елоиз вече е прогонила един художник и майка ѝ, разтревожена за нейното бъдеще, препоръчва на Мариан да я изучава, а накрая да я нарисува тайно, защото дъщеря ѝ не желае да позира. 

Ноеми Мерлан в ролята на Мариан играе наистина впечатляващо с очите си, големи, широко отворени, поглъщащи светлината и мрака на всичко около себе си. Ужасно рядко съм виждала такава изразителност и сила на погледа. Тя просто е идеалния избор за художник. Чувствена и емоционална, една идея по-несдържана, отколкото времето изисква. Но тя все пак е творец.От друга страна Адел Аенел (Елоиз) излъчва една хладна дистанцираност, сините очи и русите коси, точно противоположни на това как изглежда Мариан, носят аристократизъм и обраност. Тя почти не се усмихва. Или поне не в началото. Нейният тих бунт се чете по острите и ярки лицеви експресии. 

“Портрет на момиче в пламъци” е своеобразно пътуване през жестовете, недомлъвките, скритите погледи, неизречените думи, неволно допуснатите усмивки , отдалечаването и приближаването. Кинематографията е толкова въздействаща, че има кадри, в които човек може да потъне, да почувства почти физически случващото се. 

И ако на пръв поглед филмът може да бъде разчетен като любовна история, поднесена красиво и загадъчно, случваща се по онзи романтичен начин, при който чувствата се случват след вглеждането и опознаването, то може да се каже, че това е само най-повърхностния пласт. Макар и дори само той да си заслужава този филм да бъде изгледан. Заради цялата естетика на докосването и опознаването. 

Но всъщност насред цялата забранена и скрита страст се открояват темите за пола, за патриархалното общество, за жените в изкуството, за дълга, за създаването на живот, за свободата…и за още много неща, които човек може да открие, в зависимост от погледа и интересите на гледащия. 

Няма как да не спомена обаче и Луана Бажрами в ролята на Софи, помощницата в дома на Елоиз и нейната майка. Една от най-въздействащите сцени, които изобщо съм гледала, е свързана точно с нея. Тя също играе ролята си чудесно. Излъчва топла простота, добродушност, любопитство, но същевременно и плахост. Тя изчаква графинята ( майката на Елоиз) да замине за няколко дни, за да сподели на двете жени, че е бременна и да потърси помощ от тях. Сцената на аборта е смразяващо силна – цветово, като експресии и заради един малък детайл, която я прави толкова важна – докато Софи се отказва от бъдещото си дете над главата ѝ си играят малки момче и момиче. 

Ще запазя за себе си другите три сцени, които бих гледала отново и отново, за да ги преживее гледащият за първи път, без да очаква нищо. Защото макар думи като бавно и постепенно да описват филма добре, то има няколко момента, чиято дълбочина е безпощадно силна. И може да ви причини болка и усмивка едновременно, да ви хвърли в морето, без да знаете дали можете да плувате, а после да ви изтегли на сушата. 

Кинематографията е просто шедьовър, колкото и силно да звучи тази дума. Клер Матон създава истинско визуално великолепие, без което този филм не би бил същия. На нея трябва да благодарим за това, че всеки кадър е като картина или портрет, за това, че всеки един жест разказва своя собствена история. 

На немалко места наричат филма”лесбийска любовна история”. Иска ми се да тропна с крак и да им кажа, че нищо не са разбрали. Защото този филм е за интимността, в най-пълния смисъл на тази дума. Интимност, в която последното, което е важно, е сексуалния акт. Интимността като приближаване и опознаване, като вглеждане и разбиране. 

Ако трябва да поставя оценка на филма, то тя би била 10 от 10. Май си личи, че съм тотално влюбена и развълнувана 🙂 

Творба без автор или как дори и да го скриеш АЗ-ът е там

Филмите, в които наистина успявам да се влюбя, са онези, към които мога да изпитам някакъв личен сантимент. Които по невидим начин се  докосват до някой отминал спомен. “Werk ohne Autor” на Флориан Хенкел фон Донерсмарк е точно такъв филм. Когато бях малка част от историите, които съм слушах бяхаза две приятелски семейства на баба ми и дядо ми. От Дрезден. Преживели онази сложна и боляща Германия. И така между някои от разказите и нещата, които научаваш, когато си в езиковата с немски, тази тама се превърраща в много любопитна и любима. И имам едно по-близко отношение към нея. А Донерсмарк е режисьор, от когото съм безкрайно очарована заради “Животът на другите”. Представям си, че “Туристът” с Анджелина и Деп не е негов и всичко е наред. 

И така “Werk ohne Autor”, тоест “Творба без Автор” се превърна в онзи филм, който много дълго съм чакала да ми попадне. Признавам си, че точно преди да го пусна мъничко се уплаших, защото е над три часа, а почти не се сещам филми, с такава дължина, които успяват да удържат интереса и вниманието ми. Но времето, разбира се, е нещо относително. 

Самата история е базирана на живота на немския художник Герхард Рихтер, чиято лелея Саския Розендал бива диагностицирана с шизофрения, изпратена за стерилизация, а по-късно изпратена в болница за така наречените по онова време “безполезни” и след това убита. 

В началото филмът представя близостта на малкия Курт и леля му Елизабет. Тя, която дори в своята лудост е безкрайно красива, защото успява да вижда света по един необикновен начин – всеки звук, всяко движение, всеки цвят разказват някаква история и е непростимо да не бъдат забелязвани. Той, който е малък, неразбиращ, но попиващ думите и запечатващ по свой начин впечатленията и  усещанията. 

По нататък историята се фокусира над живота на вече порасналото момче и желанието му да бъде художник. И е наистина интересно и вдъхновяващо да се наблюдава това противоречие. Социалистически реализъм, модернизъм, ролята на изкуството, смъртта на автора – теми, които се преплитат, които на места не са достатъчно задълбочени, но може би и не бива. Как  нацистка Германия и ГДР виждат изкуството като инструмент и по-скоро като занаят, който може да бъде употребен в името на една или друга идеология, но не и като творчество. Как Западна Германия прави точно противоположното. И се интересува от проблема за автентичното изкуство и какво го поражда. 

Но през цялото време този филм е някак пестелив. Не казва и не показва всичко. Точно както прави доста  често и самото изкуство. Акценти и светлосенки. Малки детайли, които ако съзреш, могат да променят цялото ти възприемане на историята. 

Някои неща, чисто сюжетно, могат да се сторят банални или предвидими – Курт се влюбва в дъщерята на лекаря, определил съдбата на леля му. Професор Зеебанд. Който много държи на титлата си. Дъщеря му  също се казва Елизабет. Този любовен разказ се оказва сложен и малко мелодраматичен.

Главното напрежение е между Курт и бащата. Герой, изобразен между две крайни точки  – от това да си почетен лекар на Републиката, възприеман като спасител, до това да си  чудовище, което изкривява значението на понятието хуманност. Ако има класическа формула какви трябва да са характеристиките на злодея – то героят на Себастиан Кох ( който както в “Животът на другите” и “Черната книга”, така и тук е брилянтен) ги притежава всичките. 

Друга основна тема, също класическа, е тази за значението на миналото и как то, понякога дори по невидим начин, определя нашите собствени чудатости и бъдещи избори. И тук ми се иска веднага да употребя отново думата “класическо” още веднъж. Всичко, което може да бъде прието като клише, може да бъде  заменено с тази дума. И то по никакъв начин не дразни, не изглежда, поне за мен, като недостатък, а напротив – приближава до онова, което е много човешко, което може да се случи на мнозина, чиято изключителност не е в самите събития, а в това как могат да бъдат изобразени и преживени. 

Но няма как да не се спомене и името на Калеб Дешанел(The black Stallion, The Patriot, The Passion of the Christ), на когото се дължи прекрасната кинематография. За което получава и поредната си номинация за “Оскар”.Няма да издавам, но една от най-впечатляващите визуално  сцени, които съм виждала, е точно в този филм. А в свои интервюта той споделя колко трудно е било нейното заснемане. И колко удовлетворяващо. 

И на последно  място, но не и по значение, защото в “Творба без автор” всеки артистичен детайл е неделима част от цялостната картина, идва и музиката. В много голяма част могат да се чуят композиции на брилянтния Макс Рихтер. И може би част от тайната за силното въздействие на този филм се крие и в това. Защото неговата музика е нещо специално. И има свой собствен език, чрез който влияе на усещанията. 

Изобщо ми се иска да кажа, че това е един от най-красивите филми, които съм гледала в последните години. Въпреки всяко клише, въпреки че не е нито първият, нито последният разказ за ГДР.  И защото е всичко онова, което все по-рядко се случва в киното. А такива филми са нужни. 

 

 

П.П. И английското заглавие “Never look away” е много сполучливо, а интересното е, че поне според мен немският и английският вариант докосват двата различни основни акцента във филма.

 

 

 

Три четвърти любов, една четвърт омраза в стихосбирката “3/4 любов”

Помня, че преди години, може би съм била някъде в единайсти клас, бях написала  стихотоврение, в което се говореше за някаква любов, която не е съвсем любов. Хората, които тогава го прочетоха, го харесаха, но една от моите учителки мъничко се притесни. От това, че тая любов е любов, но не съвсем. Мислех си, че нещо съм объркала, че стихотоврението звучи неясно и това я е смутило, а не друго. На мен просто не ми изглеждаше нередно да е любов, но не съвсем. Такава я виждах, такава се случваше, такава се  усещаше. Моята, тази у дома, тази около мен. Признавам си, че не разбирах. Имах само онази наивна убеденост, че любовта е нещо остро, непременно в ярко червен цвят, което е винаги по-голямо от теб. И няма как да не боли, че каква любов е това иначе.

По същото време майката на една от най-близките ми приятелки тогава, жертва на домашно насилие, ми разказваше и ме учеше, коя любов е токсична. Коя е 3/4. От коя трябва да си тръгнеш. Ако не след първата или десетата дума, пълна с агресия, то поне след първия шамар. Независимо дали се случва в семейството ти или с гаджето ти. 1/4 липсва, тя е като отворена рана, през която всичко хубаво и светло изтича. Докато не станат 3/4 омраза, най-вече към себе си.

Но всички тези измервания не са някаква моя символика, те препращат към заглавието на една стихосбирка, която се появи в седмицата преди осми март. “3/4 любов” е всъщност проект, който говори за насилието над жени и насочва вниманието към него. Зад него като издателство стои “Жанет 45”.

Осем имена от съвременната ни поезия говорят за любовта и веднъж за нейния недостиг. Рене Карабаш, Димана Йорданова, Лили Йовнова и Надежда Радулова са женския глас, през  който може да бъде чута болката. Георги Господинов, Иван Ланджев, Петър Чухов и Димитър Кенаров представят мъжкия поглед за тогава, когато нещо притъмнява и се разпада.

В стихосбирката са включени по четири стихотворения от автор – три любовни и едно четвърто, разказващо за белезите на онази несъвсем любов. И тук графичното решение е чудесно – всяко четвърто стихотворение е върху черна страница.

А заглавието на тази книга е и статистика. Защото всяка четвърта жена в България е била или в момента е жертва на домашно насилие. Домът от спокойствие и уют се превръща в арена на разболяно его и в затвор. А 58% от жените са убити в дома си.

Може би на мнозина ще се стори, че поезията няма какво толкова да направи за този проблем, щом дори институциите не се справят. Но това не е така. Тази книга е и събитие, защото тук изкуството изпълнява една от главните си роли – да изговаря проблемите на времето си, да не съществува заради самото себе си или красотата си, а е средство и език, има социална роля. Защото, за да се случи промяната, за проблема трябва да се говори от всяка една трибуна. Да се насочва вниманието и да се предизвиква дебат.

Такава книга е още един от вариантите да се говори по-свободно за домашното насилие над жени, още един начин да се покаже, че няма нищо срамно. Да се заяви и подкрепа.

И още нещо важно за тази стихосбирка – постъпленията от нея ще отидат в подкрепа на каузата за борба срешу домашното насилие.

 

Тук можете да намерите запис на представянето на стихосбирката от 6.03 – https://www.facebook.com/manol.peykov/videos/10157189237185152/

 

Това е сайтът, създаден специално за книгата

https://www.34lubov.bg/

 

“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова или една история за друго вглеждане

Вярвам, че за книгите трябва да се пише подредено и внимателно, да овладееш донякъде вълнението си, за да съумееш добре да изкажеш кое е онова, което те е очаровало, кое е онова, заради което ти се иска да убедиш и другите, че нещо си заслужава да бъде прочетено.

Но в момента държа в ръцете си страници, които дори не мога да поставя в рамка – книга, в която се преплитат кратки разкази, импресии, фрагменти, поезия. Ужасно много поезия – не като форма, а като усещане, като начин на изразяване, може би дори като начин на изживяване.

“Процедурата по забравяне на човек” на Антония Атанасова, изд.”Scribens”,2018, поставя пред читателя едно единствено мъничко условие – да умее да чувства. Оттам нататък пътешествието може да започне.

Първото нещо, което привлече вниманието ми бе заглавието  – достатъчно ярко, че да го запомниш, достатъчно интригуващо и любопитно, че да те изкуши да нагазиш в този непознат свят. На мен ми беше нужно точно едно изречение от първите страници, за да знам, че тук думите едновременно ще разкъсват и ще докосват нежно. Едно единствено изречение, гласящо: “Разпадам се на разкази”. Един ред те събира, друг те разпилява, усещаш се като пъзел, в който присъства всеки цвят, а формите са сложни за подреждане.

И защото езикът на тази книга е толкова вгледан в нюансите, а всеки детайл е като препинателен знак с важно значение, не може да не се отбележи колко хубаво звучи вместо познатото и хладно “Съдържание” да пише “Стъпки по забравяне на човек”.

Писането на Антония Атанасова  може да бъде определено като фрагментарно и точно тази негова особеност придава наситеност и въздействие на текста. Усещането за хаотичност е някак уютно и подсилва посланието на цялото. Защото това “разпадане на разкази”, преливане на усещания, смяна на преживявания и истории, придава особена достоверност – животът не е равен, не е гладка повърхност, има своите контрасти, противоречив е – веднъж мек като допира на любим човек, друг път грапав като преждевременно сбогуване.

“Процедурата по забравяне на човек” не прилича на нищо друго, което съм чела, има свой непокорен дух, текстът е жив и гъвкав, почти можеш да почувстваш значенията на думите и образите.

И препратките. Има ги почти навсякъде, но не тежат, не размиват текста. Те не са мото. Приличат на саундтрак. Което ми напомня – тази книга може да се чете по два начина – на тихо, защо не в есенна вечер, в стая, където ухае на дюли. Тогава може да оставиш думите да потекат по теб и да измокрят мислите и очите ти. Или малко по-шумно. Слушайки всяка спомената песен. Не успявам да опиша какъв е ефектът тогава, той трябва да се преживее. А в главата ти може да се разиграва нещо като театрална пиеса, причудлив пърформанс или интимно съблазняване на сетивата по повече от един начин, преплитане на думи и ноти. При този втори прочит възприемането е ограничено единствено от въображението и емоционалността на четящия.

А хаосът, невидимо на пръв поглед, е концептуален. Ако разместиш местата на разказите, това ще е нечия друга история, някаква друга процедура. Нещо ще се пропука. Не го разбрах при първия, а при втория прочит. При първия поглъщах думите през емоцията си, влюбвах се в тях, чувствах ги, не разбирах всичко, имаше нещо неясно и това ми хареса. При втория – вече имах някаква карта за това пътуване. Откривах скритото. Едно от най-хубавите неща е една книга да те обърка и да те накара да поискаш да я разбереш от поне няколко ъгъла. Поетичният език не бива да подвежда, фрагментарността също – тук е дълбоко. Много дълбоко.

Нека споменем и  прекрасната корица – стилизирана и изчистена, дело на Антонина Георгиева. В черно-бяло. Светло, тъмно, сенки. Приближаване и скриване. Натоварена с многопластова символика, че да е още един прекрасен белег върху това чувствено тяло от думи.

И накрая едно е съвсем сигурно – тази книга е процедура по вглеждане в човека.

Машина за генериране на бунт – изкуството на феминистките от Guerrilla Girls

Кои са Guerrilla Girls

Машина за генериране на бунт – това е първата асоциация, която се поражда у мен, при споменаването на Guerrilla Girls. Може би сте чували за тях, а може би не сте. За тези, които не са запознати, най-обобщено можем да кажем, че през 1985 се появява група от хора, носещи маски на горили. И тук съвсем естествено възникват няколко въпроса , а именно – кои са те,  защо изглеждат така и какво целят. Guerrilla Girls, както самите те са наричат, са група феминистки художници, които се противопоставят срещу редица проблеми в изкуството. От времето на тяхното възникване до днес различните членове на групата са над 55, като някои са прекарвали кратко време от порядъка на седмица или месец, а други са посвещавали години на идеята. Това, което обаче не се променя вече 33 години, е анонимността на участващите.

Социалната роля на анонимността

От една страна по своеобразен начин тази анонимност препраща към концепцията за “смъртта на автора”, свързваща се с Ролан Барт и литературната теория от 20 век. Въпреки, че тя пряко се отнася до литературата и третира проблема за свръхакцентирането върху личността на автора и невъзможността за чисто възприемане и интерпретиране на творбата. Разбира се, концепцията за “смъртта на автора” надхвърля границите на литературното и има своето влияние върху цялостното развитие на парадигмата изкуство-критика.

Това “скриване” на твореца при Guerrilla Girls цели именно да остави акцента върху въпроса какви са проблемите в съвременното изкуство, без темата да се измества от това какви са хората, стоящи зад тази идея. Самата анонимност е и практически израз на несъгласието и бунта, защото както е известно част от жените художници, като например Фрида Кало, са възприемани и оценявани не само заради таланта и това, което създават, но и заради социалните и личностните си проявления.  Защото малко или много, името се превръща в своеобразно посочване, в символ, в маркер. И тук е важно да се спомене един коментар на Роберта Смит, публикуван в “Таймс” през 1990 година, който гласи, че “Guerrilla Girls не са критици на изкуството, а са социални критици”. И това е напълно вярно, защото бунтът им е съсредоточен не върху формата и съдържанието, а върху това, че изкуството няма пол, няма социален статус, няма раса.

Трябва ли жените да са голи, за да влязат в “Метрополитън”

Един от най-важните им проекти датира проекти от 1989 и остава култов и до днес. Това е именно “Do women have to be naked to get Into the Met.Museum?”, който поставя изключително важен въпрос. Този проект е резултат от сериозно проучване. Самият постер, впрочем първият им, който съдържа не само текст, но и визуална страна, използва за основа картината на Жан Огю̀ст Доминѝк Ѐнгър “Одалиска и роб” (1842). Оригиналът на картината представлява харемна сцена на красива гола одалиска. Интересно е, че препратката е точно към тази картина, защото тя съдържа нещо особено проблематично  от гледна точка на феминизма – както знаем сама по себе си одалиската е жена, която най-често е наложница или робиня от харема на султана. В плаката на Guerrilla Girls се наблюдава голо женско тяло, чието лице е скрито от маска на горила, а отдолу стои надпис, който гласи “По-малко от 5% от артистите, представени в секцията за модерно изкуство са жени, но 85 % от голите произведения изобразяват жени”.

Някои от поводите да бъдат  създадени Guerrilla Girls

Едно от нещата, които провокира Guerrilla Girls да се сформират и да работят по своите виждания и идеи е есето на американския историк на изкуството Линда Нохлин. Основната концепция, изложена в текста е, че това, което не достига на жените, за да получат признание и известност като великите художници, не е въпрос на недостатъчно талант, а е институционален и социален проблем. За нея равенството между половете като социален конструкт функционира само на теория, но не и на практика. А самото есе е изключително важно както по отношение ролята на жените творци в изкуството, така и за цялостната концепция на феминизма.

От друга страна възникването им се разглежда като отговор на резултата от проведеното през 1984 международно  проучване на живописта и скулптурата в “Музей на модерното изкуство”, Ню Йорк, според което изложбата включва творби на 169 автора, но едва 10 % от тях са жени.

Едно от нещата, което прави  Guerrilla Girls не само провокативни, но и им дава достатъчна популярност и възможност да въздействат силно, е това, че те не си служат със строга теория, а прибягват до похватите на масовата култура и рекламата.

Влиянието и посланията на Guerrilla Girls

Едно от нещата, което прави  Guerrilla Girls не само провокативни, но и им дава достатъчна популярност и възможност да въздействат силно, е това, че те не си служат със строга теория, а прибягват до похватите на масовата култура и рекламата.

С течение на времето те разширяват своите послания и въздействие – интересите им остават съсредоточени в сферата на изкуството, но се занимават и с въпросите за расовата дискриминация и политическото влияние

“Кедер” или най-точната дума за мъка

Понякога се питам дали болката, мъката, тъгата, меланхолията, са различни пространства в езика или са цял друг език. Всеки сам за себе си. Уж прилича на другите, а всъщност изобщо не е така.

Познавам момиче, красиво и зеленооко, което татуира на ръката си “saudade” и винаги особено вълнение се разлива в гласа му, започне ли да обяснява тази дума. Започва с “меланхолия” и идва едно дълго “но”, защото тази меланхолия не е като всички други. Разбирам какво ми казва, но само до някъде. Друга е болезнеността, която бих оставила да прореже плътта ми. И това е “кедер”, защото “е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си четиресет мъки. По една за всеки от четиредесетте дни след смъртта.С дните и броят на мъките намалявал,но последната оставала завинаги”.

Да откриеш име за болката си прилича на това да намериш убежище, навярно заради заблудата, че като даваме имена на нещата, малко или много ги опитомяваме. За тази дума трябва да благодаря на Йорданка Белева. “Кедер” е новата й,трета книга с разкази (изд. “Жанет 45” (2018)). А тя всеки път пише така, че да те боли, но красиво.

В мъката е винаги е самотно, нещо винаги се изплъзва от пръстите, нещо винаги изглежда като почти да е тук, но ако протегнеш ръка не можеш да го достинеш. И тук, като в “Надморската височина на любовта” и “Ключове” , присъства онази непреклонна категоричност на изказа, която се постига от кратките, насечени изречения. Защото това е болезненост. И толкова. Като силни удари на сърцето. Като точки.

За онези, които са добре запознати с прозата на Дана, няма изненади в тематично отношение – семейството, родителите, езика, ранимостта и крехкостта. И колкото и да е същото, толкова и не е. Сякаш този път мъката е по-стилизирана, по-изчистена, някак по-овладяна, а заедно с това, успява и някак да свети. Последният цвят не е черно. Червено е. Като кръвта. Не тази, която изстива, а тази, която помни. Която обича.

От всеки един от двадесетте разказа наднича по едно “празно място”, защото има толкова видове напускания и неслучени пристигания, колкото начини да се скърби. Защото в крайна сметка скръбта прилича на това, на което й дадеш облик. А тук, в “Кедер” тя не е оплакване, а памет. Може би и паметта е друг език в езика. И както казва един от героите: “Може би един ден ще отворя автоморга. Да поддържам паметта за майка си. ”

 

Ако се опитам да говоря повече за тази книга, няма да мога. В крайна сметка тя означава да почувстваш и изживееш, тя е онзи фин нюанс в езика, зад който можеш да застанеш, когато не ти достиат нито точни думи, нито правилни цветове. Казват, че ако повтаряш едно нещо около месец, после ти става навик да го правиш. По една мъка за всеки ден. Първо се опитваш да ги кръщаваш, после ги слагаш под общ знаменател, който им приляга най-добре, и започваш да ги изживяваш тихо. Ако имаш късмета да е “Кедер”, мъката ще пречиства, вместо да цапа.

« Older Entries Recent Entries »