Archive for April 19, 2015

Фридрих Хьолдерлин- Пролетта

От далечни хълмове слиза новия ден,
пробудена от изгрева е утринта,
усмихва се прекрасна и развеселена
и всички с радост облива сега.

Желае бъдещето нов живот да сбъдне,
с цветя блести, на щастие са знака,
просторните поля, земята да изпълни,
че на пролетта й е чужда тъгата.

 

Friedrich Hölderlin
Der Fruhling

Es kommt der neue Tag aus fernen Höhn herunter,
Der Morgen der erwacht ist aus den Dämmerungen,
Er lacht die Menschheit an, geschmückt und munter,
von Freuden ist die Menschheit sanft durchdrungen.

Ein neues Leben will der Zukunft sich enthüllen,
Mit Blüten scheint, dem Zeichen froher Tage,
Das große Tal, die Erde sich zu füllen,
Entfernt dagegen ist zur Frühlingszeit die Klage.

Рефлексия- Фридрих Хьолдрелин /превод от немски/

Въодушевлението има степенуване. От веселостта, която е най- ниската степен,  до възторга на пълководеца, имащ  по време на битката благоразумието, произтичащо от мощта на гения,  има йерархия. Да се движи из нея е работа и удоволствие на поета.

Има инверсии на думите в периода. По- голяма и по-въздействаща обаче трябва да бъде самата инверсия на периодите. Логическата позиция на периодите, където на основата (фундаменталния перод) съответства ставането, на ставането съответства целта,  на целта съответсва намерението, и подчинените изречения, които  винаги стоят зад главното изречение, до което те първоначално се отнасят- всичко това много рядко е наистина потребно на поета.

Това е мярaта за  въодушевление, която се дава на всеко отделено нещо  и при която в рамките на необходимата граница  при едно нещо  има по- голям плам, при друго по-малък и съзнанието все още се удържа в  тази необходима граница. Защото там, където те напусне разсъдливостта, там е границата на твоето въодушевление. Големият поет никога не е напуснат от самия себе си, на него му харесва да се издига толкова над себе си, колкото желае. Може да се пропадне във високото, така както в дълбокото.  Последното възпрепятства гъвкавия дух, първото гравитацията, която лежи в трезвомислещия. Чувството е обаче изцяло най- добрата трезвост и разумност на поета, когато е правилно, топло, ясно и силно. То е насока и опора на духа.  Чрез топлина духът се движи напред, чрез нежност, правилност и яснота, на него му се очертава граница , така че да не се загуби, и така той е същевременно разсъдък и воля. Но бъде ли твърде нежен и безволеви, това би било пагубно, като един разяждащ червей. Ограничи ли се духа, той усеща  настоящата граница твърде тревожно, чувството става твърде топло и  се губи яснотата и духът се носи с едно неразбираемо безспокойство в безграничността; бъде ли духът по-свободен и издигне ли се в настоящия момент  над правило и материя, то се страхува с ужас от опасността да се загуби, както преди това се е страхувал от ограничеността, чувството става мразовито и притъпено и изтощава духа с това, че потъва и  застива, и че се работи над излишно съмнение. Ако чувството наистина е толкова болно, то поетът не може да направи нищо по-добро, освен, понеже го познава, в никакъв случай да не се плаши от него, и понеже много го цени, да не е по-сдържан, и, колкото е възможно по-лесно да си служи с разума, за да поправи чувството мигновено (независимо дали е ограничаващо или освобождаващо), и ако си е помагал по този начин многократно, да придаде отново на чувството естествената му сигурност и консистенция.Изобщо той трябва да свикне да не иска  в отделните моменти на цялото това, което той планира и  да понесе моментната нецялостност, неговото желание трябва да е сам да преминава  от една моментност към друга, в степента и вида, в които нещото изисква, докато на  края главният тон на неговото цяло спечели. Той обаче не трябва да мисли, че може да израства  само в напредването  ( като музикалния принцип на кресчендото)  от слабия към силния, така той би станал неистинен, и би било прекомерно; той трябва да чувства, че при непринудеността печели това, което губи при разумното, че спокойствието замества порива, замислеността замества добре импулса, и така в хода на неговите произведения не се дава един непременен тон, който до известна степен  би надминал предходните, и властващия тон е само за това, защото цялото е изградено  само по този и никакъв друг начин.

Само това е най- истинската истина, в която заблуждението, защото тя го поставя в цялото на своята система, на неговото определено място и позиция, то може да стане истина.  Тя е самата светлина и прояснява и нощта. Това е също и най- високата поезия, в която също и непоетичното, защото то е казано в правилното време и място в цялото на произведението на изкуството, става поетично.Но тук терминът е бърз по най- голяма необходимост. Но как може да се постави нещо на правилното му място, когато все още се боиш да го удържиш,  и не знаеш колко има в него и  не знаеш колко много или малко да направиш спрямо него. Това е вечна веселост, е божествена радост, че всяко единично може да се постави в цялото, на място където принадлежи, затова без разум или без преминаване през организираното чувство няма съвършенство, няма живот.

Трябва ли тогава човек да загуби това владеене на силата и смисъла, което той печели от многообхватния дух ? Нищо не е същото без другото!

Въз основа на радостта  трябва да разбираш изобщо чистото, хората и другите неща, >>всичко същствено и характерно<<, да го обхващаш, и да познаваш всички отношения едно спрямо друго и да си повтаряш техните съставни части във взаимовръзката толкова дълго, докато отново живия наглед изходи обективно от  мисълта, въз основа на  радостта, преди да настъпи необходимостта, разсъдъкът идва само по необходимост, което е винаги едностранчиво.

Тъй като противоположно на това любовта се проявява нежно (когато сетиво и разумност не са станали затворени и неясни поради тежка съдба или теологичен морал), и не харесва да пропуска нищо, и където намери така наречените заблуди и грешки ( части от това, което те са или чрез тяхната позиция и движение веднага се различават от тона на цялото) , цялото се чувства много по- дълбоко и е по- нагледно.  Ето защо всяко познание трябва да започне от изследване на красотата. Защото който е спечелил много, той може да разбере живота без да скърби.  Между другото също ентусиазмът и страстта са нещо добро,  благоговение, което не засяга живота,  нещо, което не искат да признаят, а после идва отчаянието, когато животът е завъртян в своята безкрайност. Дълбокото чувство на смъртността, на променяемостта, неговите времеви ограничения възпламеняват човека, така че той опитва много неща,  упражнява всички свои сили, не му позволява да изпадне в леност и човек толкова дълго се бори с химери, докато най- накрая отново се намери нещо истинно и реално за познанието и заетостта.  В добрите  времена рядко има мечтатели. Но когато на човек липсват големи чисти предмети, той създава фантом от всяко нещо, затваря очите си, за да може да се интересува от него и да живее за него.

Всичко се свежда до това, че превъзходството не се  изключва твърде много с второстепенното,с  хубавостта на варварството, но те не са при това и твърде примесени, така че да я има дистанцията между себе си и другите и да се признае безпристрастно и да се действа и тълкува от това знание. Ако бъдат изолирани твърде много, се губи въздействието и те потъват в своята отделеност (изолираност) .  Примесят ли се твърде много , така също не е възможно повече едно правилно въздействие, защото или говорят и действат срещу другите, както срещу техните подобни, и пропускат точката, където това липсва и къде преди всичко трябва да бъдат използвани, или те се насочват твърде към тези други, и повтарят лошия навик,който трябва да заличат, и в двата случая не въздействат и това трябва да отмине, защото те или се проявяват  без насрещна реакция и остават единични с всички усилия и молби, или също, защото приемат в себе си чуждото, общото като служещо, потушават самите себе си по този начин.

Оригинален текст:

http://www.zeno.org/Literatur/M/H%C3%B6lderlin,+Friedrich/Theoretische+Schriften/Reflexion