Tag Archive for изкуство

Машина за генериране на бунт – изкуството на феминистките от Guerrilla Girls

Кои са Guerrilla Girls

Машина за генериране на бунт – това е първата асоциация, която се поражда у мен, при споменаването на Guerrilla Girls. Може би сте чували за тях, а може би не сте. За тези, които не са запознати, най-обобщено можем да кажем, че през 1985 се появява група от хора, носещи маски на горили. И тук съвсем естествено възникват няколко въпроса , а именно – кои са те,  защо изглеждат така и какво целят. Guerrilla Girls, както самите те са наричат, са група феминистки художници, които се противопоставят срещу редица проблеми в изкуството. От времето на тяхното възникване до днес различните членове на групата са над 55, като някои са прекарвали кратко време от порядъка на седмица или месец, а други са посвещавали години на идеята. Това, което обаче не се променя вече 33 години, е анонимността на участващите.

Социалната роля на анонимността

От една страна по своеобразен начин тази анонимност препраща към концепцията за “смъртта на автора”, свързваща се с Ролан Барт и литературната теория от 20 век. Въпреки, че тя пряко се отнася до литературата и третира проблема за свръхакцентирането върху личността на автора и невъзможността за чисто възприемане и интерпретиране на творбата. Разбира се, концепцията за “смъртта на автора” надхвърля границите на литературното и има своето влияние върху цялостното развитие на парадигмата изкуство-критика.

Това “скриване” на твореца при Guerrilla Girls цели именно да остави акцента върху въпроса какви са проблемите в съвременното изкуство, без темата да се измества от това какви са хората, стоящи зад тази идея. Самата анонимност е и практически израз на несъгласието и бунта, защото както е известно част от жените художници, като например Фрида Кало, са възприемани и оценявани не само заради таланта и това, което създават, но и заради социалните и личностните си проявления.  Защото малко или много, името се превръща в своеобразно посочване, в символ, в маркер. И тук е важно да се спомене един коментар на Роберта Смит, публикуван в “Таймс” през 1990 година, който гласи, че “Guerrilla Girls не са критици на изкуството, а са социални критици”. И това е напълно вярно, защото бунтът им е съсредоточен не върху формата и съдържанието, а върху това, че изкуството няма пол, няма социален статус, няма раса.

Трябва ли жените да са голи, за да влязат в “Метрополитън”

Един от най-важните им проекти датира проекти от 1989 и остава култов и до днес. Това е именно “Do women have to be naked to get Into the Met.Museum?”, който поставя изключително важен въпрос. Този проект е резултат от сериозно проучване. Самият постер, впрочем първият им, който съдържа не само текст, но и визуална страна, използва за основа картината на Жан Огю̀ст Доминѝк Ѐнгър “Одалиска и роб” (1842). Оригиналът на картината представлява харемна сцена на красива гола одалиска. Интересно е, че препратката е точно към тази картина, защото тя съдържа нещо особено проблематично  от гледна точка на феминизма – както знаем сама по себе си одалиската е жена, която най-често е наложница или робиня от харема на султана. В плаката на Guerrilla Girls се наблюдава голо женско тяло, чието лице е скрито от маска на горила, а отдолу стои надпис, който гласи “По-малко от 5% от артистите, представени в секцията за модерно изкуство са жени, но 85 % от голите произведения изобразяват жени”.

Някои от поводите да бъдат  създадени Guerrilla Girls

Едно от нещата, които провокира Guerrilla Girls да се сформират и да работят по своите виждания и идеи е есето на американския историк на изкуството Линда Нохлин. Основната концепция, изложена в текста е, че това, което не достига на жените, за да получат признание и известност като великите художници, не е въпрос на недостатъчно талант, а е институционален и социален проблем. За нея равенството между половете като социален конструкт функционира само на теория, но не и на практика. А самото есе е изключително важно както по отношение ролята на жените творци в изкуството, така и за цялостната концепция на феминизма.

От друга страна възникването им се разглежда като отговор на резултата от проведеното през 1984 международно  проучване на живописта и скулптурата в “Музей на модерното изкуство”, Ню Йорк, според което изложбата включва творби на 169 автора, но едва 10 % от тях са жени.

Едно от нещата, което прави  Guerrilla Girls не само провокативни, но и им дава достатъчна популярност и възможност да въздействат силно, е това, че те не си служат със строга теория, а прибягват до похватите на масовата култура и рекламата.

Влиянието и посланията на Guerrilla Girls

Едно от нещата, което прави  Guerrilla Girls не само провокативни, но и им дава достатъчна популярност и възможност да въздействат силно, е това, че те не си служат със строга теория, а прибягват до похватите на масовата култура и рекламата.

С течение на времето те разширяват своите послания и въздействие – интересите им остават съсредоточени в сферата на изкуството, но се занимават и с въпросите за расовата дискриминация и политическото влияние

Рефлексия- Фридрих Хьолдрелин /превод от немски/

Въодушевлението има степенуване. От веселостта, която е най- ниската степен,  до възторга на пълководеца, имащ  по време на битката благоразумието, произтичащо от мощта на гения,  има йерархия. Да се движи из нея е работа и удоволствие на поета.

Има инверсии на думите в периода. По- голяма и по-въздействаща обаче трябва да бъде самата инверсия на периодите. Логическата позиция на периодите, където на основата (фундаменталния перод) съответства ставането, на ставането съответства целта,  на целта съответсва намерението, и подчинените изречения, които  винаги стоят зад главното изречение, до което те първоначално се отнасят- всичко това много рядко е наистина потребно на поета.

Това е мярaта за  въодушевление, която се дава на всеко отделено нещо  и при която в рамките на необходимата граница  при едно нещо  има по- голям плам, при друго по-малък и съзнанието все още се удържа в  тази необходима граница. Защото там, където те напусне разсъдливостта, там е границата на твоето въодушевление. Големият поет никога не е напуснат от самия себе си, на него му харесва да се издига толкова над себе си, колкото желае. Може да се пропадне във високото, така както в дълбокото.  Последното възпрепятства гъвкавия дух, първото гравитацията, която лежи в трезвомислещия. Чувството е обаче изцяло най- добрата трезвост и разумност на поета, когато е правилно, топло, ясно и силно. То е насока и опора на духа.  Чрез топлина духът се движи напред, чрез нежност, правилност и яснота, на него му се очертава граница , така че да не се загуби, и така той е същевременно разсъдък и воля. Но бъде ли твърде нежен и безволеви, това би било пагубно, като един разяждащ червей. Ограничи ли се духа, той усеща  настоящата граница твърде тревожно, чувството става твърде топло и  се губи яснотата и духът се носи с едно неразбираемо безспокойство в безграничността; бъде ли духът по-свободен и издигне ли се в настоящия момент  над правило и материя, то се страхува с ужас от опасността да се загуби, както преди това се е страхувал от ограничеността, чувството става мразовито и притъпено и изтощава духа с това, че потъва и  застива, и че се работи над излишно съмнение. Ако чувството наистина е толкова болно, то поетът не може да направи нищо по-добро, освен, понеже го познава, в никакъв случай да не се плаши от него, и понеже много го цени, да не е по-сдържан, и, колкото е възможно по-лесно да си служи с разума, за да поправи чувството мигновено (независимо дали е ограничаващо или освобождаващо), и ако си е помагал по този начин многократно, да придаде отново на чувството естествената му сигурност и консистенция.Изобщо той трябва да свикне да не иска  в отделните моменти на цялото това, което той планира и  да понесе моментната нецялостност, неговото желание трябва да е сам да преминава  от една моментност към друга, в степента и вида, в които нещото изисква, докато на  края главният тон на неговото цяло спечели. Той обаче не трябва да мисли, че може да израства  само в напредването  ( като музикалния принцип на кресчендото)  от слабия към силния, така той би станал неистинен, и би било прекомерно; той трябва да чувства, че при непринудеността печели това, което губи при разумното, че спокойствието замества порива, замислеността замества добре импулса, и така в хода на неговите произведения не се дава един непременен тон, който до известна степен  би надминал предходните, и властващия тон е само за това, защото цялото е изградено  само по този и никакъв друг начин.

Само това е най- истинската истина, в която заблуждението, защото тя го поставя в цялото на своята система, на неговото определено място и позиция, то може да стане истина.  Тя е самата светлина и прояснява и нощта. Това е също и най- високата поезия, в която също и непоетичното, защото то е казано в правилното време и място в цялото на произведението на изкуството, става поетично.Но тук терминът е бърз по най- голяма необходимост. Но как може да се постави нещо на правилното му място, когато все още се боиш да го удържиш,  и не знаеш колко има в него и  не знаеш колко много или малко да направиш спрямо него. Това е вечна веселост, е божествена радост, че всяко единично може да се постави в цялото, на място където принадлежи, затова без разум или без преминаване през организираното чувство няма съвършенство, няма живот.

Трябва ли тогава човек да загуби това владеене на силата и смисъла, което той печели от многообхватния дух ? Нищо не е същото без другото!

Въз основа на радостта  трябва да разбираш изобщо чистото, хората и другите неща, >>всичко същствено и характерно<<, да го обхващаш, и да познаваш всички отношения едно спрямо друго и да си повтаряш техните съставни части във взаимовръзката толкова дълго, докато отново живия наглед изходи обективно от  мисълта, въз основа на  радостта, преди да настъпи необходимостта, разсъдъкът идва само по необходимост, което е винаги едностранчиво.

Тъй като противоположно на това любовта се проявява нежно (когато сетиво и разумност не са станали затворени и неясни поради тежка съдба или теологичен морал), и не харесва да пропуска нищо, и където намери така наречените заблуди и грешки ( части от това, което те са или чрез тяхната позиция и движение веднага се различават от тона на цялото) , цялото се чувства много по- дълбоко и е по- нагледно.  Ето защо всяко познание трябва да започне от изследване на красотата. Защото който е спечелил много, той може да разбере живота без да скърби.  Между другото също ентусиазмът и страстта са нещо добро,  благоговение, което не засяга живота,  нещо, което не искат да признаят, а после идва отчаянието, когато животът е завъртян в своята безкрайност. Дълбокото чувство на смъртността, на променяемостта, неговите времеви ограничения възпламеняват човека, така че той опитва много неща,  упражнява всички свои сили, не му позволява да изпадне в леност и човек толкова дълго се бори с химери, докато най- накрая отново се намери нещо истинно и реално за познанието и заетостта.  В добрите  времена рядко има мечтатели. Но когато на човек липсват големи чисти предмети, той създава фантом от всяко нещо, затваря очите си, за да може да се интересува от него и да живее за него.

Всичко се свежда до това, че превъзходството не се  изключва твърде много с второстепенното,с  хубавостта на варварството, но те не са при това и твърде примесени, така че да я има дистанцията между себе си и другите и да се признае безпристрастно и да се действа и тълкува от това знание. Ако бъдат изолирани твърде много, се губи въздействието и те потъват в своята отделеност (изолираност) .  Примесят ли се твърде много , така също не е възможно повече едно правилно въздействие, защото или говорят и действат срещу другите, както срещу техните подобни, и пропускат точката, където това липсва и къде преди всичко трябва да бъдат използвани, или те се насочват твърде към тези други, и повтарят лошия навик,който трябва да заличат, и в двата случая не въздействат и това трябва да отмине, защото те или се проявяват  без насрещна реакция и остават единични с всички усилия и молби, или също, защото приемат в себе си чуждото, общото като служещо, потушават самите себе си по този начин.

Оригинален текст:

http://www.zeno.org/Literatur/M/H%C3%B6lderlin,+Friedrich/Theoretische+Schriften/Reflexion

Цветовете на времето или ”Момичето в хиаиацинтовосиньо” на Сюзън Вриланд

Korica-Momicheto-v-hiacintovo-sinioОчакването е двуостър нож. Може фино да пореже тишината, да я обагри в цвят и да не усетиш как нощта е изтекла между пръстите ти, оставяйки ти една усмивка в ъгъла на устните. Но може и да почувстваш как жаждата не е била утолена и въпреки шепота на думите, на разлистващата се хартия, нещо продължава да ти липсва.

Затваряйки и последната страница на ” Момичето в хиацинтовосиньо” на Сюзън Вриланд, усещам една  липса, нещо така и не ми достигна, за да ми хареса  истински тази книга. Не бих я нарекла слаба, но след нея цветът е сиво, въпреки достойнствата, които не бих оспорила. Просто очаквах повече и от сюжета, и от изказа.

Защото ” Животът на твореца е преходен, но произведението, сътворено от ръцете и сърцето му, е вечно” тук бива проследена съдбата на една  картина, в  осем истории. Картина, създадена от Йоханес Вермеер, пропътувала през времето и оказала своето влияние на притежателите си, в контекста на историчността.

Не мога да не спомена, че поради това линията на книгата ми напомни филма “Червената цигулка” (1998) на Франсоа Жирар, в който се проследява историята на една легендарна цигулка “Страдивариус”. Но вълнението и насладата, които изпитах гледайки го, не се повториха тук. Нищо, че винаги съм предпочитала хубавата книга.

Историческият елемент в отделните разкази все пак е нещото, което ми хареса най- много.  Вглеждането в отношението между времето и изкуството и взаимодействието им.Преходност срещу непреходност. Не ми се иска да разказвам детайли от отделните истории. Но те са красиво и въздействащо написани. Характеристиките на времето от своя страна са умело пречупени през отношението на героите спрямо картината.

Действието започва в Америка с преподавател по математика, разкриващ на свой колега за ценното си притежание, преминава през ужаса на Холокоста, за да ни върне до самото начало, няколко века назад, в Холандия.

Очарователни са преплитането и своеобразния баланс между света на изкуството и световете на малките хора. Изкуство, което в крайна сметка не би било същото без елемента на делника и неговото повлияване.

На моменти някои от сюжетните линии ми се сториха не съвсем умело разказани, една скучноватост и невъзможност цялото ми внимание да бъде привлечено така и не спря да се прокрадва.  Но все пак “Момичето в хиацинтовосиньо” е приятна книга, стига да нямате твърде високи изисквания, когато четете за изкуство и не се доверите на определението, че това е “исторически роман”, защото, въпреки умело изградената историческа рамка, поне аз не бих определила книгата като такава.