Archive for March 17, 2020

“Сувенирът” на Джоана Хог – камерна история за токсичната любов и бавния път обратно към себе си

 

Днес ще ви поговоря малко за Джоана Хог и филмът “Сувенирът”, който спечели “World Cinema Dramatic Grand Jury Prize” през 2019 на филмовия фестивал в Сънданс.

Определят Джоана Хог като едно от по-интересните и различни Европейски имена, заради по-психологическия подход, който тя прилага във своите филми и защото много внимателно изследва взаимоотношенията между хората посредством образите на своите герои. Хог започва кариерата си в кино индустрията си сравнотелно късно и то благодарение на режисьора Дерек Джарман, който вижда потенциал в нея и я насърчава  да опита да прави експериментални филми. След като завършва Националната школа за филми и телевизия първоначално участва в правенето на музикални клипове и други телевизиони продукции. Първият й игрален филм, „Unrelated“, е реализиран през 2007 година и за него Хог печели “Guardian First Film Award”.

Хог е особено интересна и с това, че чрез филмите си изследва типичното Британско общество от по-висшите класи. 

“Сувенирът” на Джоана Хог беше сред най-очакваните Европейски филми.  От една страна заради актьорския състав, а от друга и защото в него силно са заложени автобиографични елементи. Съвсем спокойно можем да кажем, че това е нейния най-личен филм.

Срещаме се с Джули (Онър Суинтън Бърн), 25-годишна студентка по кино. Тя е мечтателна, малко неуверена, все още търсеща себе си. Но знае, че иска да направи своя специален филм, въпреки че не всички виждат силата и потенциал на идеята й. Момичето идва от заможно аристократично семейство и винаги може да разчита на своята подкрепяща, макар и специфична по своему, майка (Тилда Суинтън). 

Връзката между майка и дъщеря се разгръща и изгражда бавно и задълбочено. Но е представена много силно. Навярно това, че тези две роли са изиграни от Тилда и Онър,които все пак  са майка и дъщеря, допринася много за автентичността на образите и диалога между тях. 

Животът на Джули изглежда някаква смесица между ред и хаос до момента, в който среща Антъни (Том Бърк) – мъж със силен магнетизъм, ярък характер и излъчващ някаква загадъчност, която със сигурност няма как да не бъде притегателна за младо момиче, очаровано от света на изкуството. Той има добра работа, добър вкус… и съвсем не чак така добър характер.  Но пък има умението да съблазнява и да задържа в опасната си примка.

“Сувенирът” е от онези камерни филми, които няма да ви впечатлят със сюжет или динамика. Той е от бавните удоволствия за ума и сетивата. Всеки път, когато за момент ми ставаше скучен, се появяваше някоя реплика, която ме хващаше за гърлото или с психологизъм, или с поетичност. 

Но всеки един пласт в този филм е ценен. На повърхността се откроява темата за една токсична любовна история. За това как крехката и чувствителна неопитност се сблъсква с умелостта на съблазнител, който знае кога да те отхвърли и кога да те прегърне, кога да срине увереността ти в самата теб и кога да те накара да вярваш, че без него нямаш собствен смисъл. Динамиката между Джули и Антъни е болезнена. Но и много поучителна. 

Малко по-странично стои и темата за твореца, за неговия сложен път, за цената на това да следваш онова, което искаш да изречеш без значение дали има кой да повярва първоначално в теб или не. Дали си струва да се отказваш от творческите си импулси заради нечия любов и изобщо любов ли е ако те отклони от пътя ти.  И онова познато, но вечно клише, за белезите , от които след време можеш да направиш изкуство. Защото те могат да бъдат раната, но и сувенирът от едно пътуване. 

Главните герои са наистина впечатляващи. Играят с невероятна убедителност и на моменти можех да забравя, че гледам филм. Те сякаш пресъздаваха нещо много лично и преживяно.

Нещо доста любопитно за “Сувенирът” е че той се приема доста различно от критиката и от публиката. Критиците се изказват много ласкаво и като цяло считат, че всеки следващ филм на Хог е все по-силен и въздействащ. От друга страна за  голяма част от публиката този филм се явява доста претенциозен и монотонен.

И още нещо интересно – апартаментът на главната героиня е направен така, че максимално да се доближава до дома на Хог по времето, когато тя е била млада и изживява своята болезнена любовна история. 

“Сувенирът” е един от най-интересните, фини и дълбоки филми, които съм гледала напоследък. Но със сигурност е от онези, които са някак по-арт и по-претенциозни. 

 

 

Anthony: We don’t know what the inner machinations of their mind are, or their heart. We don’t know. But that’s what we want to know when we go and see a film. We don’t wanna just see life played out as is. We wanna see life as it is experienced, within this soft machine, within this…

Julie: But the life of Tony and his mother, they’re the lives of real people. I’m not- I’m not making that up.

Anthony: Why are they more real than me?

Julie: They’re not more real than you.

Anthony: Am I more real than you?

Julie: No. I think we’re all equal in that. I think we’re all as real as each other. There’s no competition. It doesn’t matter that they’re not real people. i mean, I’m not trying to make a documentary. I’m just- you know, I’m making a feature film.

Anthony: Now, are you sure?

Julie: Yes, I am. I’m making a feature film.

Невидимият живот на Еуридисе Гузмао – или ако Португалското saudade беше филм

 

Една от най-красивите думи, които съществуват, за мен е португалското saudade. И е крайно недостатъчно да го преведем само като меланхолия. Защото saudade е особен начин на преживяване на онова, което е обречено да не ни се случи, да ни се изплъзва или пък да го изгубим. Защото saudade е копнеж по миналото и по настоящето, по невъзможното и по онова, което щом опитаме да докоснем с ръка, се отдалечава. Копнеж, който е сладък, но и болезнен, който те кара да плачеш безпаметно, но и да се смееш от сърце. Една неутолима жажда, която няма име, но настани ли се веднъж в сърцето ти, няма да те напусне.

Започвам така, защото това е единствения начин, по който мога да ви обясня настроението, което се носи от всеки кадър и всяка дума във филма „Невидимият живот на Еуридисе Гузмао“ на Карим Аинуз, който е по едноименната  книга на Марта Баталя. Тя, впрочем, е разкошна и я има преведена на български.

Като цяло Карим Аинуз е сред най-интересните и предизвикващи винаги внимание  бразилски режисьори. Независимо от сюжета неговите филми са ангажирани с различни социални и културни проблеми. Особено що се отнася до контекста на Бразилското общество. Неговите герои  са пълнокръвни, обикновени – ако сте свикнали с Холивудските продукции, и разказват за онези, които по една или друга причина биват отхвърлени и неразбрани, защото са „недостатъчни“.

„Невидимият живот на Еуридисе Гузмао“ не прави изключение от тази концепция. Филмът бе предложението за „Оскар” на Бразилия за най-добър чуждоезичен филм и си тръгна с награда в категория „Особен поглед” от филмовия фестивал в Кан (2019); награда CineCoPro от филмовия фестивал в Мюнхен за режисьора Карим Аинуз (2019) и номинация „Златна камера 300” за най-добър международен филм от фестивала в Йерусалим (2019).

В самия сюжет на филма няма нищо кой знае какво, той съвсем спокойно може да бъде определен като мелодрама, както всъщност се и случва от страна на критиката. Но, за да изградиш една дълбоко емоционална, красива и откровена мелодрама, всъщност се нуждаеш от много талант и перфектно подбраните изразни средства. Всичко това ти е необходимо, за да превърнеш една делнична история, разказана сред олющените стени, тесните улици и невзрачнте ресторанти, в нещо, което да говори директно със сърцето на гледащия.

Филмът разказва за две сестри, които могат да бъдат описани като тоталните притивоположности, за техните съдби и това какво ги разделя. Великолепните меки цветове, небрежно романтичните кадри, цигарения дим, роклите и терасите, всичко това ни пренася в Рио от 50те години на миналия век, за да се запознаем с Еуридисе и Гида.  Вместо да бъдат тихи и послушни момичета, които мечтаят да се омъжат и да бъдат добри майки, нещо типично за строгото патриархално общество от онова време, особено в тяхната страна, те си позволяват нахалството да мечтаят и да искат. И го правят независимо какво ще им струва. Гида, по-малката сестра, има очи на съблазнителка, смее се силно и е от онези очарователно лекомислени момичета, които не могат да те оставят равнодушен. Тя иска да изживее всичко тук и сега. Затова  бяга със своя любим, вярвайки че е открила любовта и без да осъзнава колко много ще й струва това младежко увлечение. Че този свят, от който идва, не само не прощава на дръзките жени, но й ги наказва по особено жесток начин.

От друга страна Еуридисе е по-сдържана, някак си умее да балансира между това, което иска и това, което трябва да бъде. Но това съвсем не значи, че тя няма свой собствен плам, който се разгаря бавно и мъчително. Тя се омъжва за Антенор, един съвсем обикновен мъж, който е идеален, за да създадат семейство и да се разбират. Там я няма красивата страст, няма я и любовта, такава каквато трябва да бъде. Но тя е талантлива пианистка, която не спира да мечтае за Виена, където да учи музика. Мъжът до нея така и не може да разбере защо за нея не е достатъчно просто да свири у дома.

Няма да ви издам почти нищо от сюжета. Защото всичко в този филм се случва с бавно надграждане. Ще си призная обаче, че някъде до средата ми беше трудно да го гледам. Не го почувствах веднага, колебаех се дали да не се откажа. Но в някакъв момент, неусетно, очите ми вече бяха пълни със сълзи и знаех, че има кадри, които ще запомня. Това, което ме задържа в първия час беше великолепната музика и сцените, в които Карол Дуарте (Еуридисе) свири на своето пиано. Смазващо силна е нейната актьорска игра. А уж е само едно пиано, ръцете и погледа й. Джулия Стоклър също е великолепна. Нейната Гида е толкова жива и ярка. Впечатлена съм от това как може да се пресъздаде едновременно женственост и грубост, дързост и чупливост.

 За себе си съм убедена, че този филм няма да е такова бижу без перфектния синхрон между кинематографията и музиката. Бенедикт Шифър създава пестеливи, но подсилващи визуалния разказ композиции, които биват брилянтно допълнени от музика на Григ, Лист и Шопен. Hélène Louvart кара нещата да изглеждат непретенциозни, сякаш просто надничаме тайничко в нечий живот, скрити зад вратата, но си играе така със светлината и цветовете, балансирайки между зелено, червено и синьо, че бавно, но категорично те привързва към историята.

 Филми като този са някак камерни. И много добре знам, че няма да се харесат на мнозина. А и не трябва. Но тях трябва да ги има, защото с един особен и топъл глас  говорят за обикновените и неудобни неща. Изричат всичко с директни кадри, понякога дори грозни. Съвсем като живота.

 

 

 

За разликата между деня на жената и деня на майката

Винаги около осми март ставам свидетел на нелепи разговори на тема “Кой сега има право да празнува на осми март”, дали чифт цици стигат, или пък трябва да си родила и евентуално отгледала някое  хлапе, за да можеш с гордо вдигната глава, токче забито здраво в земята и китка на стойността на хубава книга, да го празнуваш тоя заветен ден. Като бях в детската градина леличките все ми обасяваха как това е деня на мама и трябва да й подаря букетче, да изрецитирам стихче и да я гушна. Ама аз я обичах (и още я обичам, разбира се) и това бих го правила с повод и без повод. После пораснах и помня , че преди около десетина години на едно две места ми предложиха по-ниска заплата, защото съм девойка и няколко дни в месеца ще съм по-непродуктивна ( не се шегувам), отколкото някой батко и някъде там почнах леко да оценявам деня на жената.

Не че днес съм особено мъдра, това може да си стане ясно само по това, че ако сте ми добра приятелка и в три следобед ми кажете да ходим да пием коктейли, аз ще се навия без много въпроси, но пък се дразня, че тия понятия за жена и майка и кое кога се празнува са по-омешени и неясни и от връзките в някой индийски сериал, където Раж се оказва брат на майка си, а тя е бременна от котката.

И така в тази разкошна неделя, докато грее слънце и вали дъжд, навярно в чест на деня, аз седя на кухненската маса, решена да ви се обяснявам как между деня на жената и деня на майката има разлика. Исторически. Ако на някой изобщо му пука за историята на нещата и не държи просто да му подарят фенси подарък и да го заведат ня яко място.

Често се смята, че Денят на майката и Денят на жената са едно и също, или че са възникнали от една и съща предпоставка. Тези два дни обаче са различни по отношение на своя произход и значението, което носят.

Денят на майката запчова в началото на 20 век и е свръзан с името на  Анна Джарвис.
Ан Джарвис, майка на Анна Джарвис, основала работнически клубове за деня на майката в пет града в Съединените щати, за да подобри санитарните и здравните условия за работещите мъже и жени. След смъртта на Ан Джарвис, дъщеря й Анна Джарвис прави възпоменание за нея и  се заема със задачата да  направи Деня на майката всепризнат празник. След години боеве желанията на Джарвис са изпълнени  и така през 1919 г.,  Денят на майката е установен като международен празник.
Денят се отбелязва във втората неделя на май в много страни или, ако не през май, то отнво през поролетта на други места.  Денят е в чест на майчинството и жертвите, които майките правят за семейството и децата си. На този ден те обикновено получават подаръци и специално отношение.
Ден на жената или Международният ден на жената е датиран в началото на 20 век в Ню Йорк. По това време жените сравнително от скоро  се присъединяват към работническия живот и тогава все още няма закони, които да регулират сроковете на работа и условията на труд. Часовете са дълги, а условията на труд ужасни. Нещата се променят през 1908 г., когато Международният съюз за работно облекло за дами минава през Ню Йорк, изисквайки по-кратко работно време и по-добри условия на труд.
Жените печелят соята битката през 1909 г., когато първият Национален ден на жената (NWD) се състои   в Съединените щати на 28 февруари. Този ден се чества в последната неделя на февруари до 1913 г. През 1910 г. една жена на име Клара Цеткин (лидер на „Службата за жените“ на Социалдемократическата партия в Германия) настоява  за обособяването на  международен ден, в който жените и техните постижения трябва да се празнуват. Така  първият Международен ден на жената е признат в Австрия, Дания, Германия и Швейцария на 19 март 1911 г.
Денят сега се отбелязва по целия свят на 8 март и признава постиженията на жените, независимо от расата и етническата принадлежност. Той репрезентира борбата за равни права, свързва се с различни социални каузи и говори за постиженията на жените.
Всяка следваща година обаче Международният ден на жената е в опасност да се превърне в нещо като маркетингов продукт  или в изкривена форма на феминизъм, в зависмост от гледната точка. А той не е създаден нито заради едното, нито заради другото.