Tag Archive for Европейско кино

“Портрет на момиче в пламъци” или изпепеляване насред развълнуваното море

Винаги съм си представяла лятната буря на Вивалди като непокорни пламъци сред развълнувано море. Като неудържими пориви, но и като нещо необяснимо студено. Като природно бедствие, което трябва да ти се случи веднъж и да ти остави белег, за който не съжаляваш. Започвам така, защото това е музиката, която изостря до крайност емоцията в “Портрет на момиче в пламъци” на Селин Шиама, филмът, който взе наградата за сценарий в Кан. Но всъщност започвам така и защото по този начин  най-добре мога да изразя онова, което остана като първично усещане след края на двата часа, изминали неусетно бързо. 

Не успявам да преценя дали историята сама по себе си е нещо вълнуващо и различимо, защото за мен великолепието на този филм е във всеки един детайл, изпипан до съвършенство. Сякаш “Портрет на момиче в пламъци” е сложен пъзел, многопластов и с много нюанси. А всичко се случва някак деликатно и бавно, стъпка по стъпка. Ако си позволя още едно музикално сравнение, защото смятам, че музиката е много важна част от този филм, то неговата структура ми напомня на класическо произведение, което се разгръща: адажио, модерато и накрая престо. 

Накратко историята е следната – някъде към края на 18ти век Мариан, млада художничка, пристига в Бретан, ветровито място на брега на морето, за да нарисува сватбен портрет на Елоиз, момиче, което трябва да бъде омъжено в Милано, ако кандидатът хареса това, което вижда на картината. Елоиз обаче е своенравна, рязка и някак студена. Тя тъкмо е напуснала манастира, но не по своя воля, а заради семейството си. За да се омъжи вместо своята сестра, която най-вероятно се е самоубила. Елоиз вече е прогонила един художник и майка ѝ, разтревожена за нейното бъдеще, препоръчва на Мариан да я изучава, а накрая да я нарисува тайно, защото дъщеря ѝ не желае да позира. 

Ноеми Мерлан в ролята на Мариан играе наистина впечатляващо с очите си, големи, широко отворени, поглъщащи светлината и мрака на всичко около себе си. Ужасно рядко съм виждала такава изразителност и сила на погледа. Тя просто е идеалния избор за художник. Чувствена и емоционална, една идея по-несдържана, отколкото времето изисква. Но тя все пак е творец.От друга страна Адел Аенел (Елоиз) излъчва една хладна дистанцираност, сините очи и русите коси, точно противоположни на това как изглежда Мариан, носят аристократизъм и обраност. Тя почти не се усмихва. Или поне не в началото. Нейният тих бунт се чете по острите и ярки лицеви експресии. 

“Портрет на момиче в пламъци” е своеобразно пътуване през жестовете, недомлъвките, скритите погледи, неизречените думи, неволно допуснатите усмивки , отдалечаването и приближаването. Кинематографията е толкова въздействаща, че има кадри, в които човек може да потъне, да почувства почти физически случващото се. 

И ако на пръв поглед филмът може да бъде разчетен като любовна история, поднесена красиво и загадъчно, случваща се по онзи романтичен начин, при който чувствата се случват след вглеждането и опознаването, то може да се каже, че това е само най-повърхностния пласт. Макар и дори само той да си заслужава този филм да бъде изгледан. Заради цялата естетика на докосването и опознаването. 

Но всъщност насред цялата забранена и скрита страст се открояват темите за пола, за патриархалното общество, за жените в изкуството, за дълга, за създаването на живот, за свободата…и за още много неща, които човек може да открие, в зависимост от погледа и интересите на гледащия. 

Няма как да не спомена обаче и Луана Бажрами в ролята на Софи, помощницата в дома на Елоиз и нейната майка. Една от най-въздействащите сцени, които изобщо съм гледала, е свързана точно с нея. Тя също играе ролята си чудесно. Излъчва топла простота, добродушност, любопитство, но същевременно и плахост. Тя изчаква графинята ( майката на Елоиз) да замине за няколко дни, за да сподели на двете жени, че е бременна и да потърси помощ от тях. Сцената на аборта е смразяващо силна – цветово, като експресии и заради един малък детайл, която я прави толкова важна – докато Софи се отказва от бъдещото си дете над главата ѝ си играят малки момче и момиче. 

Ще запазя за себе си другите три сцени, които бих гледала отново и отново, за да ги преживее гледащият за първи път, без да очаква нищо. Защото макар думи като бавно и постепенно да описват филма добре, то има няколко момента, чиято дълбочина е безпощадно силна. И може да ви причини болка и усмивка едновременно, да ви хвърли в морето, без да знаете дали можете да плувате, а после да ви изтегли на сушата. 

Кинематографията е просто шедьовър, колкото и силно да звучи тази дума. Клер Матон създава истинско визуално великолепие, без което този филм не би бил същия. На нея трябва да благодарим за това, че всеки кадър е като картина или портрет, за това, че всеки един жест разказва своя собствена история. 

На немалко места наричат филма”лесбийска любовна история”. Иска ми се да тропна с крак и да им кажа, че нищо не са разбрали. Защото този филм е за интимността, в най-пълния смисъл на тази дума. Интимност, в която последното, което е важно, е сексуалния акт. Интимността като приближаване и опознаване, като вглеждане и разбиране. 

Ако трябва да поставя оценка на филма, то тя би била 10 от 10. Май си личи, че съм тотално влюбена и развълнувана 🙂