Война след войната или “Ще се видим там горе” на Пиер Льометр

pier” … ето как изглежда войната, когато е свършила, бедни ми Йожен- като едно огромно спално помещение, пълно с капнали от умора мъже, които дори не могат да си отидат като хората по домовете.”- в една книга винаги ценя повече художествените похвати и изказа, начина, по който думите престават да са просто думи, но в това изречение образът избледня и всичко, което остана е оголената реалност, защото тук метафората не облича, а съблича. Гола и грозна лъсва плътта на една истина, неудобна за изричане.

“Ще се видим там горе” на Пиер Льометр (изд. “Колибри”, 2015) е книгата, след която за пореден път си мисля, че войната никога не е “за”, а винаги е “срещу”. Далеч от шума на политическите игри всичко, което остава и на победените, и на победителите е оцеляване, но оцеляването не е форма на живот, а форма на закъсняло умиране.

Самото име на книгата исторически е свързано с писмо на войник, написано точно преди екзекуцията му заради държавна измяна през 1914 година и може би  това озаглавяване е най-ярката емоция, която се открива в романа, защото той като цяло се характеризира с една умереност, с едновременното съчетаване на суровото и ранимото.

Едуар Перикур, Албер Маяр и Д’Олне Прадел са имената, зад които стоят три тъжни разказа за това как войната се вдълбава в героите си като острие, прерязало дървото така, че рано или късно то да пресъхне. Това са тримата мъже, чиито съдби биват преплетени и проследени в първите няколко години от реконструкцията на Франция след Първата световна война.

Освен дълбоката лична самота, в която всеки плува неумело и нерядко потъва, важни се оказват и семейните отношения- другото лице на отчуждението, онзи фон, който показва, че големите войни са страшни, но онези, малките, ежедневните, водени зад затворените врати на домовете, понякога разпадат човешкото дори повече.

След семейството, обществото е онзи плод, който, докоснат от войната, започва да гние по един особен начин. Служейки си на моменти дори със сатира, авторът описва абсурда на това, че в желанието си да почете мъртвите, то само изкопава гроб за живите.

Усещането след последната страница е за болезненост. Защото тази книга наранява от първата до последната страница. Но не по хиперболизиран и драматичен начин, това не е книга, след която да се разплачете, но е такава, след която е мръсно- мръсно заради всички малки и големи войни, които не постигат друго, освен осакатяване.

“Признателност” е дума, която също се открои и дори измени значението си след прочита на “Ще се видим там горе”. Признателността, когато около теб и в теб са се водели войни , като една от най- чистите форми, с които  да създадеш мир…

Не бих препоръчала тази книга заради наградите, с които е удостоена, сред които и “Гонкур” през 2013, най- малкото, защото мненията по въпроса с отличията винаги са спорни. Бих я препоръчала обаче, защото е много човешка…

One comment

  1. […] Библиотеката На по книга, две За думите и хората Площад […]

Leave a Reply

Your email address will not be published.