Да живееш смъртта или “Свещената билка. Тайният дневник на Фрида Кало” от Ф. Г. Хагенбек

fridaМитичното като форма на разказа оживява по един особен начин всеки път, когато стане дума за непокорната дъщеря на мексиканската революция- художничката Фрида Кало. Дали само гледайки картините й, или четейки за нея, човек сякаш застава на границата между две различни вселени, някъде между образа на едно от любимите лица на XX век и между многоцветната страст на жената-момиче, обгърната от езическа тайнственост и екзотика.

Книгата “Свещената билка. Тайният дневник на Фрида Кало” от Ф. Г. Хагенбек (изд. “Колибри”, 2015) се явява нещо като биография , номинирана за престижната литературна награда „Планета-Каса де Америка“ за 2009 година. Казвам “нещо като” съвсем умишлено- първо заради самия образ на Фрида Кало, винаги обгърнат от красива мистичност, но и заради подхода и езика, с които си служи авторът. Проследени биват най- значимите моменти още от детството на героинята, започвайки с разказ за семейството й, стигайки до първото  влюбване и продължавайки с историята за това как се живее с болката след една жестока злополука и една не по-малко безпощадна любов. Въпреки тази конкретност обаче, живият и богат изказ, характеризиращ се с една особена поетичност, през цялото време създава усещането, че не става дума за реална личност, а за някоя мексиканска магьосница, въстанала срещу съдбата.

Един от колоритните елементи, включен в тази биография е  “Книгата на свещената билка”- така наричала Фрида Кало своя малък черен бележник- сборник с готварски рецепти за Деня на мъртвите. Дори само тази част сама по себе си представлява съкровище за онези, които  имат  търпение да изчетат рецептите-  от една страна всяка причудлива подправка прибавя още щрихи към образа на тази неудържима жена и скъсява дистанцията, а от друга всеки ценител на философията на кулинарното тайнство навярно ще бъде изкушен.

Изкуство е да живееш, но изкуството да живееш смъртта е съвсем друг разказ, не просто за една безкрайно талантлива художничка, а за силата на жената и за страстта неизменно да следваш поривите си.  Болката е постоянната величина, с която се измерват усещанията на Фрида. Безпощаден е животът не само заради злощастната трамвайна злополука, осакатяваща тялото и неспираща да нанася рани със своите последствия, но и онази любов, неспособна да съгради истински дом, а противното- разпадаща отвътре.

Диего Ривера- тъмният, оставащ през цялото време колкото близък, толкова и недостижим, мъж, е най- голямата болка на Фрида, заедно с невъзможността да го дари с дете. Двете бурни и непокорни идентичности, двамата творци сътворяват около себе си буря от емоции, която въпреки любовта и нежността, заради сблъсъка на своеобразния егоизъм и ревността, има своите парещи белези.

Талантът и темперамента на Фрида пресичат пътя и с чувствени жени, интересни хора и едни от най- впечатляващите творци на това време, сред които и Лев Троцки и Пабло Пикасо.

Но освен женствеността и страстта, не по малко ценни в тази книга са моментите посветени на политиката и революцията. Фрида не остава ограничена до чувствената и стихийна жена и любовница, но се разгръща и като личност с ясни възгледи и позиции. Още в самото начало на книгата се проявява интересът й към случващото се в страната и желанието й да бъде дейна и актива по тези въпроси.

Болезнеността на  историята не бива да се бърка с мрачност, въпреки наситената тъга и сянката на смъртта, която винаги витае- чистият мрак е чужд на този живот. Болката е многоцветна палитра, с ярки цветове и ухание на силни подправки с непознати имена. Да живееш смъртта и да умираш бавно са два различни избора. Този, който прави Фрида Кало е първият- избор, при който тя води в непрестанния танц с печалното. При който, въпреки гнева, отчаянието и липсите, пламъкът не угасва. Фрида гори винаги.

„В деня, когато Фрида се родила, в градчето се усещали ветрове на промяната.“ Един живот, превърнал се в преход между раждането и смъртта. Живот, в който понякога се прокрадва въпросът „заслужава ли си да се живее ден след ден с болка, подобна на смъртта?“.

На самата художничка Фрида Кало книгата не отдава съвсем централно внимание, артистичната й същност е по-скоро фон, отколкото център. Което, при наличието на такава ярка идентичност и личностно присъствие, остава съвсем разбираемо.

Бих казала, че тази книга насища сетивата с аромати, усещания… с живот,но  и фино прокарва пръсти по нишките на мисълта. Сред толкова магичност и митичност накрая дори не остава желание да се запитам дали всяка история тук е достоверна и ако трябва да си призная- не ми се иска да знам. Около личности като Фрида Кало, заради духът на легендата, винаги ще присъства поне нотка съмнение дали всичко е истина. Но Хагенбек пише толкова увличащо, поглъщащо и приближаващо, че страниците се изнизват бързо и не ти се иска да се връщаш обратно в реалността, където цветовете не са така ярки.

 

 

One comment

  1. […]    Едва ли някой си е представял, че една биография на Фрида Кало може да бъде обикновена. Заглавието и дори корицата на тази книга подсказват, че мексиканската художничка е имала невероятно интересен и труден живот, съпътстван от любов и трагедии. И смъртта е част от него – нейна постоянна придружителка, която се намесва често и с трагични последици. Ето защо Фрида избира да живее истински и неподправено, с толкова плам и жар в душата и в осакатеното си тяло. Аз всъщност не знаех почти нищо за нея, преди да прочета „Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало“ („Колибри, 2015, с превод на Даниела Радичкова) и хич не съжалявам, че го направих. Да, книгата представлява доста творческо пресъздаване на образа ѝ, но се съмнявам някой да се сърди на Хагенбек за решението му. Детство, израстване, сватба, художествени творби, смърт. Но далеч не е само това. Има един бележник, поел отговорността да събере част от вътрешното „Аз“ на Фрида и духът на Мексико, претворен в цяла палитра от традиционни за страната гозби.   Наличието на рецепти е една екстравагантна странност за биография на художничка, но тук наистина странното е наличието на духовете от мексиканската митология. Още в детството си Фрида се запознава с „отвъдното“ – свят, населен с магически предмети и никога непрекъсващи ритуали. Близкият ѝ досег със смъртта сякаш я сприятелява с нея, създава дълбоко вкоренена връзка, която ще остане до края на живота ѝ. Фрида иска да продължи да живее, защото в нея има неудовлетворена страст – сексуална и революционна. Самата революция става реалност, когато Фрида е само на три и близкия досег с воюващите страни се запазва като неизбледняващ спомен. По-късно приема и идеите на комунизма. На шест я поваля полиомиелит, който осакатява единият ѝ крак. Но във Фрида гори страст, страстта на ранното ѝ сексуално съзряване и опитите ѝ да бъде независима. Разочарование след разочарование, докато не се появява известният стенописец Диего Ривера. Кой би си представил крехката Фрида до „чудовището“ Диего? В книгата той е описан като най-нелицеприятния образ на мъж, който може да съществува.    Фрида Кало е далеч от религиозното, или поне от съвременната представа за него. Молитвите не са молитви, които тя може да изкаже, камо ли да да се уповава на някаква висша сила. Едва на осемнайсет Фрида претърпява ужасна катастрофа, от която се измъква жива по някакво чудо. Отново нараняване, отново страдание. Точно това постоянно присъствие на болката сякаш предопределя и търсенията ѝ като художничка. Близките срещи със смъртта раждат и постоянните ѝ невидими партньори – Вестоносеца и Дамата с воала. Ритуалите, гозбите и предметите, свързани с Деня на мъртвите, са приети като неразделна част от необикновената ѝ връзка със смъртта. Фрида се бори с нея и в сънищата си, договаря всяка година допълнителен живот, но знае, че смъртта ще спечели един ден. Този ден е известен на всички: само на 47 години Фрида Кало си отива от този свят, придружена от Вестоносеца.    Необикновена по своя замисъл, тази биография с приказни елементи е попила много от екзотиката на Мексико. Рецептите от бележника на Фрида са един странен придатък към самата история, но всеки прочел книгата, може да „напипа“ идеята на Хагенбек. Мен изобщо не ме раздразниха, въпреки че съставляват доста голяма част от самата книга. Фрида е като принцеса, смъртта е като същество, картините са като болка, животът е като отсрочка… Защо и една биография да не е като своеобразен рецептурник? Дори успях да си харесам 3-4 рецепти и съвсем скоро ще ги включа в някой обяд. Нямам си и представа кой е Хагенбек, но тази книга говори за него достатъчно. Книгата е написана на достъпен език, с някаква особена лекота на изказа, без излишни философски набези. Има и филм, който не съм гледал, но може би един ден ще го направя. Оценка от мен: 4 / 5 Други ревюта: На по книга, две За думите и хората […]

Leave a Reply

Your email address will not be published.