“Иракският Христос” на Хасан Бласим говори през езика на травматичното

blasim“Иракският Христос” на Хасан Бласим (изд. “Жанет 45, 2016, превод: Мая Ценова) е втората книга на автора, събрала в себе си, също както и предходната му, “Лудият от площад свобода”, едни различни разкази за света на войната и последиците от нея. Наричам ги различни съвсем нарочно – въпреки своята тежка и страшна тематика, те боравят с езика и с възможностите на фикционалното толкова премерено и овладяно, че литературата съвсем не се ограничава до повествование за ужаса, а е език, употребен така, че не само да разказва, но и да създава.

 

Сред впечатляващите характеристики на тези разкази е дистанцията – въпреки личното отношение към темите, с които борави, Бласим е намерил съвършеното отстояние така, че в историите му не се прокрадват сантименталност или меланхолия. Болката не е употребена като средство за въздействие, напротив – поднесена е сурово, неопоетизирано, дори на моменти проявленията й са стряскащо реалистични.

Много от критиците казват, че по някакъв начин Бласим напомня на Боланьо и неговите разкази. Ако се съгласим с това, то от една страна ще е във връзка с неоспоримото майсторство да се разказва, но от друга е заради начина на изразяване. Особено що се отнася до “Кучки вероломни” на Боланьо, тези, които са чели сборника с разкази добре знаят, че езикът не е този на високата литература, а точно обратното – прям, груб, дори грозен. При Бласим се забелязва същото и това съвсем не е писателска неумелост, дори точно обратното – самият автор споделя, че този подход към изразяването е съзнателно търсен, в крайна сметка няма нищо красиво и възвишено в това, за което говори.

Един от разказите, които особено ярко илюстрират искреността на това писане, лишено от излишен драматизъм, въпреки че тематиката би го допуснала, носи името “Не ме убивай, моля… това дръвче е мое!” Разглеждайки го и психологически, и като похват – тук има нещо много ценно. В първият момент читателят би се смутил от особената студенина в тези думи, може би би трябвало да са различни, може би би трябвало директно да се заговори за деца и семейство. Но при дългото пребиваване в болката езикът нерядко се изменя и се оказва много по-естествено да се заговори по един подобен начин. Абстрахирайки се от тази психологическа страна, чисто литературно това също не е съвсем очаквано – едно такова преобръщане, отклоняване от познатите и очаквани варианти променя отношението на читателя, изостря, понякога дори без да се усеща, вниманието.

При първия прочит не знаех как да реагирам на фантастичния елемент в тези разкази – те говорят за неща, които имат абсолютния потенциал да са се случили, но същевременно са обгърнати от фикционалното, от фантазното. То, обаче, по никакъв начин не влияе върху сериозността на разказаното, напротив – по един особен начин му придава, някак съвсем небрежно, дълбочина и тежест, такива, каквито не биха били същите при едно изцяло реалистично говорене.

Говорейки за болезненото, няма как да не споменем и травматичното – не само, защото те са неизменно свързани, но и заради споменаването на фантазното – то е похватът, през който травмите и техните проявления могат да бъдат представени най-плътно.  Във всяка една от историите има нещо, изглеждащо на пръв поглед нелогично – но то не е такова и мястото му е точно там, защото травматичното само по себе си може да бъде факт, но такъв, който поражда трайни, бавни процеси, които няма как да протичат по най-обикновен начин.

Времето в тези разкази функционира по сложен начин – то не просто проследява случването, но употребата му се явява инструмент, чрез който ефектите на онова, което в крайна сметка е болно и нездраво се виждат по- детайлно. На първично ниво то се движи по своята линия, но при един следващ поглед тази линия се оказва повредена – движение, разбира се, има, но неговият ход съвсем не е просто напред. Там, където травмите и болката са дълбоки и имат определящо значение, обработката на случилото се и случващото се се случва усложнено. Вместо психологически обяснения или пасажи за емоционалното състояние на героите Бласим си служи с висока абстрактност, хаотични описания, дори форми на несигурност и колебливост, доловими както през изказа, така и през сюжетните линии.

Към тези разкази се подхожда трудно. Колкото и да му се иска на читателят, е почти невъзможно, заради произхода и личната история на автора, да няма някакви предварително нагласи или очаквания. Но това писане изненадва. В него не се усеща наличието на някаква мисия – четейки ги дори за миг не ми се е струвало, че Бласим иска да промени нечия гледна точка, нечия нагласа; да предизвика съчувствие или внимание.

“Иракският Христос” е сборник, който може да се чете на няколко нива – и изолирано, и комплексно. Веднъж за тези, които по някакъв начин искат да видят и друг поглед над случващото се, веднъж за онези, които ще оценят стила, изказа и езика, които са наистина впечатляващи. Но неслучайно Бласим е определян като “най-великият жив арабски писател” и е носител на приза за чуждестранна литература на”Индипендънт” за 2015 година – литературата е на първо място, без значение кой прочит ще бъде избран.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *