Любов и всекидневие в “37, 2 сутринта” на Филип Джиан

372sutr2“37, 2 сутринта” на Филип Джиан (издателство “Колибри”, 2002) е  съвсем обикновена любовна история, разказана на фона на едно също толкова обикновено всекидневие – белезите, които оставя обаче съвсем не са такива.

На пръв поглед тази книга тематизира  нещо безкрайно познато и тривиално  – сюжетът не е изненадващ, има голяма доза предвидимост, няма някакво вълнуващо случване – описанията и детайлите на ежедневието са простички, поднесени на език, нямащ претенции, защото това е речта, с която пазаруваме, речта, с която извървяваме пътя към работа, а после се прибираме уморени.

Някъде до средата на “37, 2 сутринта” изпитвах недоволство спрямо този изказ – толкова земен, изпразнен от възвишеност и поетичност, различен от това, което може да ме влюби в една книга. След последната страница обаче той е и нещо, което съумявам да оценя – без значение дали съм почитател на такова звучене, то неговото място е тук и е онова, което прави подобна история автентична, кара те да се почувстваш като пряк наблюдател.  А моята непримиримост спрямо обикновеното донякъде има общо с непримиримостта, която Бети, главната героиня изпитва, защото “преследва нещо, което не съществува. Прилича на ранено животно, чаткаш ли, и всеки път затъва все по-надълбоко. Мисля, че светът е прекалено малък за нея, Еди, май всичките й проблеми идват оттам…”

Тази книга не подвежда, дори тогава, когато героите доукрасяват  представите си за другия, цялото е много истинско – от склонността да прибавяме към любимия човек качества, които не притежава, до всекидневните ритуали и спречквания. Действието не е изнесено в някаква имагинерна реалност, в чийто контекст любовното чувство да изглежда извисено и необикновено.

Той и тя  са като два полюса, които се срещат в любовта, но и точно в нея така успяват да сблъскат границите си, че в крайна сметка това е разрушително. Докато за нея смисълът произтича от любопитството и движението, от това да мечтаеш и да променяш, да насищаш с нови преживявания света си, то за него покривът над главата, спокойствието и средствата за оцеляване са съвсем достатъчни.

Една от причините Бети да обикне героя силно се оказва откритието й, че той, макар и още нереализиран, е талантлив писател – точно тогава, когато разочарованието се прокрадва в мислите й и е готова да си тръгне, за да следва ярките цветове, които я привличат, тя намира куп изписани тефтери, които преобръщат всичко. От този ден очите, с които го гледа са други. По един своеобразен начин тя прави идеализация – забравя всичко останало и се вкопчва в образа на твореца, който й се струва необикновен, дълбок и силно притегателен.  А защо я обича той така и не разбрах съвсем – Бети е от онези жени, които преминават през живота като стихиен вятър – колкото е красиво, толкова е и болезнено, а щетите не са малки.

Въпреки силното присъствие на еротичното и акцентът върху привличането героят обича своят любима необяснимо, но искрено – макар характерът й да е тежък, макар да е разрушителна в действията и мислите си, тя му носи щастие и му е достатъчна, тя е всичко.

Тази странна любов, влизаща в противоречие с всички рационални  основания, не се разпада дори тогава, когато всичко около нея, дори участниците, приличат повече на шепа руини. Колкото и противоречиво да е, любовта като умиране на ограбва, а по един свой, причудлив начин успява да дава – може би не спокойствие, не истински дом, но достатъчно емоция, за да няма съжаление, че се е случила.

Наричат тази история “нестандартна и патологична любов”, но така и не успях да се съглася с това определение – тя не е създадена от мрак, сама по себе си не цели да опустошава, това, което е истински смазващо са условията,оказващи се понякога непосилни – или се примиряваш с тях, спирайки да търсиш или стремежът към още, към нещо друго, убива. Средното положение, удържащо баланса между двете, така и не се случва. Патологията е в изискванията на света, в модела, към който трябва да се придържаш, за да оцелееш. Любовта – тя съумява да бъде чиста и отдадена, дори тогава, когато всичко е обзето от хаоса и лудостта.

“37, 2 сутринта” не изненадва и с края си – той е съвсем естествен резултат от сблъсъка между реалността и желанията. Историята, разказана тук, е история, която за жалост се случва  на мнозина – в нея няма големи думи, тя не прави неочаквани изненади, не познава шаблона на очароващата романтика, но е богата на тихи жестове, лишени от патос – те не целят да показват, а да спасяват доколкото и както могат.

 

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published.