Поезия без знаци е морето в “Океан море” от Алесандро Барико
Морето най-хубаво може да го разкаже някой мъж – гласът му, с приливи и отливи, да се разлива по кожата, да улавя потрепванията й и да ги вплита в своята история. Защото то става голо и самотна е безкрайната му плът, ако не се отпечатат по нея очите на толкова много удавници без име. Без тях, без очите на другите, географията на синята безкрайност мълчи и няма кой да изпише морето с туптенето на вените си върху белия лист, в картина да го впримчи, да го положи в нотите… да го превърне в живот, който пътува, вечно драскащ по сърцето. Морето най- хубаво може да го живее някоя жена – да направлява ветровете му според солта, разтворена в раните и на човек да му се струва, че всяко корабокрушение се ражда от стъпките на езичница, която копнее да бъде докосната, а допирът непростимо закъснява. И в укротените си утрини, и в безпощадните си часове по залез, морето все прилича на женственост, прошепната на език, който малцина разбират. И остава само да слушаш, да слушаш вълните, да се усмихваш и да се плашиш, нещо дяволско да те примамва, но после бързо да потегляш назад към сигурността на брега.
Поезия без знаци е морето в “Океан море” от Алесандро Барико (изд. “Унискорп”, 2015). Можеш да опиташ да го разкажеш, можеш да опиташ да го живееш и независимо дали го гледаш мълчаливо от защитения подслон на прозореца, или си позволиш дързостта да близнеш със стъпки брега, накрая морето те връхлита. И няма упътване как да преминеш през него.
През цялото време, пътувайки с книгата, читателят има усещането, че се докосва до една своеобразна енигма – самобитният, изцяло поетичен език, преплитането на историите и усещането за една крехка, но осезаема мистичност, пораждат абстрахиране от “тук и сега” и на негово място идва потъването в загадъчния, на моменти налудничав свят свят на хората, потърсили спасение в морето.
Странноприемница “Алмайер”, невинно стояща на брега, е мястото, на което се срещат героите на тази книга, мястото, на което се преплитат няколко разказа от различни истории, които илюстрират по вълшебен начин необятната същност на синята безкрайност, но и показват човешката душевност по един особен начин, защото тя бива изречена през това това море.
“Океан Море”, въпреки внимателното нанасяне на щрихите, представя ярки образи, които запленяват и покоряват въображението: художникът Пласон, който рисува морето без цветове, единствено потапяйки четката в солената вода; професор Бартълбум, търсещ края на морето в името на своя енциклопедичен труд и носещата болезнена чувствителност Елизевин, която не знае как да живее, но и как да умре, са само няколко от цветовете на тази приказка. Не по-малко интригуващи са отец Плюш със своите необичайни молитви и Ан Деверия, жена, която с лекота запленява мислите и загадъчният доктор Савини. A Адамс, героят, който “има очи на животно на лов” е един от най-интригуващите персонажи, носител на тишината и бурята едновременно.
Описателният, наситен с емоция и образност език не лишава книгата от динамика, тя не остава красива застинала история, но предлага и интригуващ сюжет. Неслучайно романът е разделен на три части: “Странноприемница “Алмайер”, “Лоното на морето” и “Песните на завръщането” – по този начин цялостната концепция за пътуването на едно загубено себе си през раните и белезите и достигането до едно намерено себе си, е завършена и въздействащо изградена по линията на ненатрапчиво, но значимо надграждане.
“Океан море” има и своята фина естетическа и философска нишка, която не отвлича вниманието от основната сюжетна линия – тя съществува хармонично и е част от наслагването на различни смислови и идейни пластове. Изглеждаща на пръв поглед мечтателна и лирична, книгата на Барико представлява една голяма метафора за вътрешния свят на човека. А поезията без знаци се оказва фино изследване на човешката природа…
Морето всеки го носи в себе си, понякога безумно и плашещо, понякога, изглеждащо почти опитомено. Един океан море дебне в очакване, за да прелее от очите ни…