“По-релсите” на Невена Митрополитска -един роман, който не само разказва, но и изследва

Затварям последната страница от романа “По релсите” на Невена Митрополитска и си мисля кое е онова, което прави една книга различима и важна. Със сигурност не е само фабулата – една интересна история сама по себе си не е достатъчна. Струва ми се, че съвременната ни проза все по-често забравя, че има значение не само какво ни разказва, но и как – защото в това “как” е ключът едно произведение да бъде многопластово, да не е само хроника. И точно това се случва в последния роман на Невена Митрополитска, появил се съвсем скоро от “Жанет 45” с редактор Красимир Лозанов и корица на Люба Халева. “По релсите” не само засяга няколко големи теми, но и ги представя с фин психологизъм, така че читателят не остава просто наблюдател, а съумява да разбере различните гледни точки на героите и самия времеви контекст, в който е разположено действието. Всичко това има една осезаема достоверност, заради езика в този роман. Език, който не е монотонен, а се променя в зависимост от героите и така се засилва усещането, че авторката не просто разказва, тя е и внимателен изследовател на събития и съдби. 

И все пак – за какво се говори в “По релсите” ? Романът проследява живота на три поколения жени – баба, майка и внучка.  От сложния  живот на едно еврейско семейство между Кюстендил и Пловдив в периода 30-те – 50=те години на миналия век, до едно съвременно такова, избрало Канада за свой нов дом. Разказът се води от две гледни точки – тази на бабата и тази на внучката. Всяка една от главите е от името на едната, или другата. В първите страници това ме смути. Смути ме, защото езикът рязко се променя, контекстът става съвсем друг, това са два различни свята. Но съвсем скоро този похват  се оказа едно от нещата, които най- много ми харесаха в романа. Умението на авторката така добре да борави с езика на две съвсем различни епохи. Да изгражда стряскащо пълнокръвни герои, да конструира съвсем достоверни времеви отрязъци посредством изказа. И така, в края на книгата все пак всичко изглежда хомогенно. И е такова, защото разказът се движи с пулса на променящото се време. Защото не просто описва, а е внимателен към детайлите, към това как всяко едно десетилетие има своите рани и проблеми. Как всяка една епоха има своите болести. И е чудесно, че не дава оценки. Не посочва с пръст. Не казва кое е по-сложно. Не осъжда. Главните подходи в тази книга са разбирането и задълбоченото вглеждане в проблемите. 

От едната страна на разказа стои Ребека, бабата. Която се сблъсква с ужаса, стоящ пред българските евреи, тяхното спасяване в Кюстендил. Това е един исторически поглед над ситуацията, над отношенията между българи и евреи, на изборите, които стоят пред едните и другите. Всичко е поднесено много сдържано и уважително. И това прави силно впечатление. Защото  художествената литература рядко умее да бъде безпристрастна, когато говори за Холокоста, по един или друг начин. От другата страна на разказа е внучката Мая. Тя живее в едно объркано и разкъсано съвремие . Между това да бъде себе си и да позволява на натиска на социалните мрежи и на обкръжението да оказват влияние върху нея. Забележително здълбочен е погледът на Невена Митрополитска относно това колко е сложно да си тийнейджър в наши дни. Забелязва се нейното разбиране, че сегашните деца не са просто капризни и разглезени, а живеят в среда, която ги обърква, наранява и е оосбено неспокойна, натоварена с нереалистични очаквания за поведение отношение.

Бих споделила още много за “По релсите”, защото е истински ценна книга, но е най-добре човек сам да се срещне с нея, ако нахвърляните по нея щрихи са го заинтригували. 

Leave a Reply

Your email address will not be published.