Философия на любовното чувство или “Влюбванията” на Хавиер Мариас

mariasКолкото и разглеждани да са от литературата  на пръв поглед тривиалните теми за любовта и смъртта винаги след последната страница на поредната книга, ми остава едно усещане за недоизказаност, за премълчаването на една оголена истина, изтласкана в ъгъла на мислите; непозволената дързост ореолът на благоприличието да бъде свален нейде в прахта пари по дланите и липсата едва забележимо витае из въздуха. И тук се появява книгата “Влюбванията” на Хавиер Мариас (изд. “Алтера”, 2014), която е едно своеобразно настояване за повече прямота и свобода в контекста на разказа за смъртта и любовта.

В началото езикът на “Влюбванията” ме смути донякъде с липсващата поетика на изказа и драматичната по очароващ начин топлина, присъщи за испанската проза. Но след последната страница си позволявам да нарека книгата една особена философия на любовното чувство, защото, въпреки че са поднесени по художествен начин, проблематиките граничат с философското. Което е всъщност съвсем разбираемо, имайки предвид, че бащата на Хавиер Мариас, Хулио Мариас, е бил доктор по философия и един от най-изтъкнатите ученици на Хосе Ортега-и-Гасет.

Специфичността започва още с това, че историята е разказана от Мари – млада жена, която работи в издателство и бива очарована от двойка, която вижда всеки ден, отивайки на работа. Когато съпругът е убит, това разклаща спокойствието на Мари, защото нейният обичай да ги “среща” ежедневно е унищожен. Тръгвайки от там, че животът на другите, като постоянно заобикалящо присъствие, се превръща в част от ежедневния ритуал и навичността – един интригуващ социален елемент, авторът разгръща идеите си постепенно, изграждайки концептуалната свързаност на двойката любов- смърт.

Обичаят, като елемент, конструиращ хармонията на всекидневието, е подтикът, който кара Мари да се заинтригува повече от живота на загиналия вече Мигел Десверн и неговата страдаща Луиса. Но Мариас не спира до тук, а по един особен начин я прави своеобразен участник в продължаващия живот.

Поставяйки героите си в различни ситуации, авторът изрича истините по възможно най-искрения и на моменти дори засрамващ начин. Удобството от смъртта на любимия човек, тема табу, болезнена дори при самото помисляне, бива разгледана без оправдания, без маниерност – четейки тези редове човек освобождава собствената си мисъл и тя тръгва в необичайни посоки.

Както самото заглавие на романа показва, любовната тематика стои в центъра. Но това съвсем не е сладникава история, няма ги и присъщите болезненост и чувственост, на тяхно място стоят овладени терзания и егоистични разсъждения, които не принизяват влюбеността, а я правят жива, пълнокръвна и чужда на всяка идеализация.

“Едната възможност е просто да чака, да не прави никакви крачки, да разчита, че ще залипсва, че мълчанието и отсъствието й ще се окажат неподозирано непоносими или тревожни, защото всички свикват бързо с онова, което им се подарява или е налично. Вторият път е човек да се опита да се промъкне тайно във всекидневието на онзи някой, да е там без да настоява […] , да прокарва път на навик, който се настанява неусетно и тайно… “

Диас-Варела е другият ярък персонаж- образ, изграден едновременно пестеливо, но и наситено. Мъжът, влюбен в Луиса, чакащ я да се съвземе от трагедията, привлича не с някакви благородни качества, напротив – той е противоречив като личност, но неговата умереност и сдържаност, влюбеност и заедно едно с това разумност и лишеност от самосъжаление, карат читателя да изпита симпатии.

Фабулата на “Влюбванията” сама по себе си не се отличава с особена оригиналност, такава обаче не е и необходима. Защото идейното съдържание е най-голямата ценност на този роман. По един ненатоварващ, но запомнящ се начин, Мариас си служи с психологически, социологически и философски елементи, за да създаде книга, която не отминава бързо след последната затворена страница, а оставя своите ветрове да преобръщат дълго мислите.

Кореспондирането  с имена и текстове  от литературата, и особено това на Балзак с “Полковник Шабер”,  като художествен елемент, засилващ образността и внушението, е сред очарованията на тази книга.

Романът е удостоен с Националната награда за проза на Испания, международната литературна награда “Джузепе Томази ди Лампедуза” и Австрийската награда за европейска литература. Споменавам това съвесем умишлено накрая, защото, както съм отбелязвала и преди, наградите са спорен въпрос. Но личното ми мнение, защото този роман се превърна в едно от моите трайни влюбвания, е, че тези отличия са напълно разбираеми.

 

 

Leave a Reply

Your email address will not be published.