Deus ex camera или “Вездесъщият” на Илиян Джевелеков
Последният филм на режисьора Илиян Джевелеков ( “Дзифт” и „Love.net”) “Вездесъщият” (2017 ) представлява много добра визуална репрезнтация на проблемите на съвременното общество, напипваща както тема, която е интригуваща и вълнуваща в точно това конкретно време, така и достигаща до онези дълбоки емоционални пластове, които се разгръщат тогава, когато гроите са изградени като сложни и многопластови образи.
Първото, с което този филм грабва, е сюжетът – едновременно актуален, но и достатъчно оригинален, за да привлече вниманието както на критиката, така и на зрителите. Най-общо казано лентата проследява историята на Емил Борилов, писател, на когото се налага да постави скрита камера в дома на баща си, за да разкрие защо изчезват ценни антики. Достигането до разкритието обаче не поставя край на това начинание, а точно обратното – оказва се само началото на едно пътешествие в скритите действия и желания на другите. Героят се изживява като едно своеобразно всевиждащо око, започвайки тайно да следи всички около себе си.
От тук нататък действието тръгва в различни посоки, всяка от които може да бъде разглеждана както самостойно, така и като елемент от цялото. На моменти, заради някои от диалозите и ситуациите, филмът може да изглжда грубоват и нуждаещ се от още малко изчистване, но в същия момент борави с един фин психологизъм. Всеки един от героите има своя личен ад, своята собствена вселена и по някакъв начин се оказва неспособен да разбере останалите, заради границите на единичната си гледна точка.
Да виждаш всички дтайли, обаче, се оказва не по-малко мъчително преживяване. Да загубиш границата между самия себе си и тайните на другите – също. Deus ex camera – човекът, който прилича почти на божество, с възможността да знае и да контролира чрез това познание. Но защото все пак си остава човек, в сюжетът не липсват силно дуалистичните емоции, които се пораждат.
По един особен начин “Вездесъщият” проблематизира нещо, което може да бъде интерпртирано едновременно през призмата и на етичното, и на психологическото; умело говори както за общочовешки въпроси, така и за кризите на своето време. Защото в крайна сметка въпросът за новите технологии и тяхната роля върху живота придобива все по-голяма значимост.
Една от темите, оставаща на по-задн план, но също толкова интригуваща, е тази за паметта и виждането на детайлите и това как записът може да ни накара да “видим” някого много по-внимателно, отколкото в една забързана обстановка. Защото записът е бзпристрастен зрител.
“Вездесъщият” борави и с елементи от автентично българското; те прозират в обстановката, в диалозите, в отношенията. Нещо, което от една страна е добре, защото приближава зрителя, но от друга, може би това е и единствения сериозен недостатък на филма, заради допускането, че, ако не беше толкова локално ангажиран, би достигнал до по-гояма част от чуждестранната аудитория.