Tag Archive for Джим Джармуш

Необикновената естетика на обикновеното в “Патерсън” на Джим Джармуш

paterson_film“Патерсън” (2016) на  Джим Джармуш е от онези филми, които не очакваш да ти се случат в американското кино, което по един своеобразен начин, особено в последните години, не умее да изживява времето, а го консумира. Както обаче предразсъдъкът избледнява, заради една детска усмивка, последвана от  думите “Автобусен шофьор, който харесва Емили Дикинсън. Страхотно!”, така тук ритуалите на ежедневието се разгръщат внимателно, бавно и повтаряемо, а детайлите са онази незначителна само на пръв поглед подробност, заради която дните имат различно име и цвят.

На пръв поглед филмът може да бъде разказан пестеливо, с малко думи, след които да последва дълга тишина, защото няма какво да се добави. Това е така, защото сюжетът проследява една седмица от живота на младия автобусен шофьор Патерсън, който пише стихове и всяка вечер се прибира при своята любима Лаура и техния булдог. Монотонността обгръща всичко, и дните, и вечерите протичат еднакво, с обичайните действия. “Патерсън” обаче съвсем не е филм за скуката, за безличния характер на рутинността и още по-малко за сивотата на ежедневието.

Магията на филма е особен вид не количествено, а качествено усещане, а именно – да правиш поезия и да създаваш преживяване от най-обикновените неща. “Патерсън” е красив разказ за възможностите на погледа – не да поглъщаш и да насищаш, не да изтощаваш моментите с прибързаност, а да съзерцаваш – бавно, тихо, търпеливо и внимателно, толкова внимателно, че всяка една картина, всеки един дочут разговор да не бъдат възприети като преминаващ страничен шум, а като нов  нюанс, който има какво да добави към цялото.

Ако си позволим една игра на думи бихме могли да кажем, че самото време се характеризира с една безвремевост – героят никога не бърза, няма мобилен телефон и дори самата обстановка в бара, който посещава всяка вечер, приятелката му и хората, с които разменя пестеливо реплики, изглеждат по своему отдалечени от забързания ритъм на случването в съвремието ни.  Интересен контраст по тази линия се явява единствено неговия колега – говорещ бързо, много и все недоволен и една ученичка, малко дете, което му услужва за малко със своя смартфон.

Необикновената естетиката на обикновеното е изградена безкрайно фино и не създава усещане за отегчение, а за земност, спокойствие и една отдалеченост, която,  въпреки всичко, не предизвиква студенина, а е някак мека и уютна. От една страна тази естетика се състои в малките детайли – всекидневните нови приумици и вълнения на Лаура, разменни думи  с десетгодишна поетеса, дочутите разговори в автобуса, гледките, които Патерсън отнася със себе си. От друга стои самата музика на филма – също спокойна, пестелива и със своите монотонни звуци. Особено интересен изглежда и изборът на Лаура в цветово отношение, тя рисува постоянно, винаги измисля нещо ново, експериментира с формите, но цветовете си остават все едни и същи – единствено черно и бяло, това е достатъчно.

paterson

Сякаш всичко е сега. Или поне такова е усещането, най-вече разглеждайки отношенията между двамата главни герои – енергията е вложена в съответния момент, сякаш е достатъчно крехък и не бива цялостта му да бъде нарушавана от странични и излишни неща като сянката на отминалостта. Двамата никога не спорят, няма напрежение, няма обвинения и недоволство.

Поетичността тук не е стремеж, не следва да се разбира и като хоби, а като светоусещане , светоразбиране и действане. Въпреки ритуалите – ставането сутрин, закуската, работата, прибирането вечер, разходката на кучето, отиването в бара, а на следващия ден повтарянето на същия цикъл, жестовете са натоварени с тази поетичност, а тя изглежда съвсем естествена, дори като някаква част от обичайното. Така след края на филма не можем да си я представим като отделена, не можем да я изолираме от ежедневието на Патерсън, защото тя е дълбоко вкоренена в него.

Като цяло филмът работи с една конкретна концепция относно поезията, а именно, че поетичното не следва да работи с абстрактното, не трябва да бъде изолирана от обикновените неща, съответно и самият език, на който бива писана не трябва да бъде чужд на ежедневните думи, а точно обратното – поезията е особен вид приближаване, вглеждане и накрая изговаряне на нещата около нас. Това е онази поезия, която използва за свой материал подръчното, заобикалящото, не онова, което е скрито, а онова, което е пред погледа. Посредством нея това, което е типично не изглежда украсено, а просто разгърнато така, че да бъде видяно цялостно, с всички пластове, вложени в него.  Такава е гледната точка например на поета Уилям Карлос Уилям, споменаван  умишлено многократно във филма като най-голямото вдъхновение на героя.

Не остава незабелязан и начинът, по който Патерсън създава текстовете си – те не са нетърпеливо сътворени не един дъх, случват се с прекъсвания, а впечатление прави вгледаният и същевременно вглъбен поглед, когато ги завършва. За тях той не говори с никого освен с приятелката си, като дори и тогава се отнася към думите си с някакво снизхождение, без да им придава особена важност, те просто се случват, защото няма как да е иначе.

Несломимата елегантна смиреност на дните не бива уязвена дори тогава, когато кучето разкъсва тефтера със стихотворения на Патерсън. Има тъга, има и недоволство, в края на филма има и нов тефтер. Думите не са спирали, не са и свършили. Отново идва понеделник. Светлините угасват. Фигурата е кръг. Палитрата е въпрос на съзиране. Белите страници са еднакви, само преди срещата с думите.